В случай на опасност

6.

Капитан Тревор Лиланд спря пред вратата, посегна към дръжката и се поколеба. Когато работиш за човек като генерал Гарисън, това бе от ония моменти, които могат да тласнат напред или да провалят кариерата ти. Командирът на базата ценеше съня си и беше дал изрична заповед никой да не го безпокои. Лиланд си представи как Гарисън ще реагира, когато го събуди, и се разколеба. Дръпна ръката си и се отдалечи. След няколко крачки обаче забави ход и започна да размисля. Той беше адютант на бригаден генерал Скот Гарисън от девет месеца и му бе изключително трудно да задоволи всичките му изисквания. Това беше най-тежкото му назначение през шестте му години във ВВС. Гарисън, както и самият Лиланд, беше завършил Американската военновъздушна академия, но с това общото между тях се изчерпваше. Драстично се различаваха във възгледите си за службата.

Лиланд се замисли за кариерата си. Генералът едва ли щеше да му направи някаква услуга, дори да се представяше изрядно. По някаква причина Гарисън не го харесваше. Лиланд мислеше, че знае защо, но не искаше да го признае. Той умееше да предразполага хората. Бе успял да влезе под кожата на всеки командир, при когото беше служил, и да спечели симпатията му. Не и този път. Гарисън беше костелив орех и Лиланд постоянно умуваше как да обърне нещата. Дори се беше опитал да спечели на своя страна другите офицери в щаба, но без успех.

Поне за десети път през последните минути обмисляше перспективите. Ако го събуди и се окаже, че е било напразно, Гарисън щеше да превърне досадната му служба в истински ад. Ако не го събуди и слуховете се окажеха верни обаче… Лиланд потрепери при самата мисъл какво би могло да стане. Спомни си сенаторите, които бяха дошли в базата миналата седмица. Той се беше заел да изглади нещата и се погрижи политиците да получат всичко, от което се нуждаят. Гарисън не смяташе да го прави. Той мразеше политиците и висшите чиновници, които идваха да се снимат в базата, за да могат после да се перчат пред избирателите и приятелите си, че са били там, че са рискували живота си и са оцелели.

Затова Лиланд бе този, на когото се падна да им се подмазва. Правилата на играта му бяха известни. Влиятелните сенатори често ходатайстваха за офицери, които харесват. Той им беше обещал, че ще се отнасят към пленниците хуманно и ще спазват правилата. Една сенаторка го заплаши, че ако не спазва изискванията, ще го завлече пред Комисията за въоръжените сили и ще го схруска.

Лиланд си спомни думите й и отново се замисли за възможностите си. Ако го събуди и се окаже фалшива тревога, Гарисън щеше да побеснее. Лиланд беше пуснал молба за отпуск след десет дни и смяташе да се срещне с двама приятели от академията в Истанбул. От месеци очакваше този момент. Ако се окаже фалшива тревога, Гарисън щеше да го накаже, като отмени отпуска му. От друга страна, ако го остави да спи и слуховете са верни, генералът щеше да го накаже с много повече от един отменен отпуск. Сигурно щеше да го изпрати в някое от малките бойни поделения в планината, където те бомбардират по веднъж-два пъти на ден. Лиланд си пое дълбоко въздух и взе решение. Заточението в бойно поделение беше много по-тежко наказание от отменянето на едно пътуване до Истанбул.

Реши да действа бързо. Не искаше пак да се разколебае. Леко почука на вратата, макар да знаеше, че с това нищо няма да постигне. Генералът спеше дълбоко. Лиланд леко отвори вратата, приближи се до леглото и се покашля.

— Извинете, господин генерал.

Гарисън продължаваше да хърка, затова той повтори. Генералът не помръдна. Лиланд се намръщи и леко докосна рамото му.

Гарисън потрепна и изхърка гръмогласно, поемайки си дъх. Завъртя се.

— Какво… кой е?

— Аз съм, сър, капитан Лиланд.

— Лиланд, какво, по дяволите, искаш? — изръмжа с пресъхнало гърло Гарисън. — Казал съм ти, че не искам да ме будят.

— Така е, сър, но има нещо… нещо, което трябва да знаете.

Той отстъпи крачка назад.

— Нещо? — раздразнено измърмори генералът и седна на леглото. — Дано да е важно, капитане, защото иначе ще тичаш по пистата да командваш зареждането на самолетите до края на назначението си.

Лиланд преглътна тежко, най-лошите му страхове се бяха потвърдили.

— Малко след полунощ кацна един самолет, сър.

— Тук постоянно кацат самолети — сопна се Гарисън. — Това е военновъздушна база. Това й е целта — да кацат и да излитат самолети.

Капитанът вече съжаляваше за решението си, но нямаше връщане.

— Мисля, че е свързано със затворниците, сър. Двамата главни.

Това стъписа генерала.

— Кои двама?

— Самолетът беше „Еър форс GIII“. Слязоха шестима мъже, всичките с бойни униформи. Два джипа ги чакаха на пистата.

— Кои са?

Лиланд ставаше все по-нервен. Следващата информация бе само слух.

— Не успях да проверя със сигурност, сър, но обслужващите пистата ми казаха, че са от Службата по специално разузнаване.

Гарисън хвърли одеялото и свали краката си на пода. Изруга.

— От Службата за специално разузнаване, а?

— Тъй вярно, сър.

— От колко време имаш тази информация?

— От четирийсет минути, сър.

Генералът се изправи.

— Хора от Службата за специално разузнаване идват в базата без предупреждение посред нощ, а ти чакаш цели четирийсет минути, за да ме уведомиш.

Лиланд се изпъна като струна и погледна темето на генерала.

— Сър, бяхте издали изрична заповед да не ви безпокоят.

— Бях издал изрична заповед да не ме безпокоят с баналните глупости, които според теб са важни. Когато специалното разузнаване влезе в базата ми, това е най-сериозното, което може да се случи на един командир. Последствията могат да са почти толкова катастрофални, колкото самолетна катастрофа или ракетно нападение.

— Съжалявам, сър.

— Къде са сега?

— Не знам със сигурност, сър, но май са в „Хилтън“.

Гарисън тъкмо навличаше униформата си. Спря с два крака в крачолите на панталона и се втренчи в лицето на младия капитан.

— В „Хилтън“ ли?

— Тъй вярно.

По лицето на генерала се изписа гняв.

— Как изобщо са ти дали диплома от Академията?!