В случай на опасност

70.

Рап ги видя от средата на спираловидното стълбище. Трудно беше да не ги забележи. Трябва да бяха петнайсетина и половината носеха дипломатически куфарчета. Приличаха на банда адвокати, изпратени да губят цял следобед времето на хората от конкурентна кантора. Арт Харис разговаряше с двама души отпред. От жестикулирането му личеше, че се опитва да спечели още малко време на Рап.

Рап въздъхна тежко и нави още малко ръкавите си. Нямаше конкретна стратегия, но едно беше сигурно — ако искаха, тези хора можеха просто да го прекрачат и да си тръгнат с четиримата му арестанти. Имаше само няколко възможни хода, но и с тях едва ли щеше да впечатли тези дебелокожи. Единствената му надежда беше и те като него да са вбесени от това, че някой е взривил три бомби в центъра на Вашингтон, ранявайки и убивайки стотици.

Харис се обърна, видя го и отбеляза:

— За вълка говорехме. Ето го. — Махна към двамата си събеседници и добави: — Мич, това са прокурори Ейб Сиреси от Отдела за национална сигурност и Малкълм Смит от Криминалния отдел.

Рап им подаде ръка. Сиреси беше малко по-нисък от него и червенокос. Беше набит като играч на американски футбол. Смит бе с неговия ръст, но хилав. Приличаше на един от онези мъже, които всяка сутрин стават в пет часа да тичат по седем-осем километра.

— Съжалявам, че не се срещаме при по-добри обстоятелства.

Сиреси каза, че споделя чувствата му, но на Смит явно само едно му беше в главата. Погледна зад Рап и попита:

— Къде са арестуваните?

Той се престори, че не е чул въпроса, и погледна над рамото му.

— Леле, много хора сте довели! Нямате ли престъпници да ловите?

Харис се изкиска сконфузено и отстъпи назад.

Смит се намръщи нервно, огледа Рап от глава до пети и каза:

— Елате да поговорим насаме.

Сиреси го последва и тримата се отдалечиха на пет-шест метра. Смит разкопча сакото и остави куфарчето си на земята.

— Предупредиха ме за вас, господин Рап.

— Тъй ли? И кой?

Беше му все едно, но реши, че колкото повече говори този човек, толкова повече време ще спечели на Неш при Абад.

— Нека да кажем просто, че в някои кръгове репутацията ви е добре известна. Не искам това да се превръща в състезание по показване на мускули между Министерството на правосъдието и ЦРУ.

— Знаем, че вие сте свършили трудната работа — бързо добави Сиреси, — и не искаме да ви отнемаме признанието, че сте разкрили тези хора.

— Макар че след като свършим, може би ще ви се прииска да го бяхме направили — с усмивка добави Смит.

— Защо така? — попита Рап.

Смит поклати глава и се огледа.

— За нищо на света не мога да си обясня какво са правили двама шпиони от Ленгли в непосредствена близост до джамия точно около времето на взривовете.

— Ами…

— Не — прекъсна го Смит, — не искам да слушам сега. Искам с Ридли добре да обмислите версиите си, преди да говорите с някого от нас.

— Познавам Роб — добави Сиреси. — Той е опитен служител.

Рап започна да подозира, че тези двамата не са чак такива гадняри, за каквито ги мислеше.

— Ето какъв е нашият проблем — продължи Смит. — Имаме един труп в моргата и изглежда, че момчетата, които сте хванали, имат нещо общо с това.

— Ами да… всъщност единият призна, че го е извършил.

— Без да му прочетете правата? — осведоми се Сиреси.

— Разбира се. Аз не чета права.

— Точно затова сме тук — отбеляза Смит. — Мисля, че много хора в този град са склонни да заподозрат, че онзи тип в моргата е бил ваш човек. Май четох нещо във вестника по този повод онзи ден.

Мич се престори на наивен:

— Може би е работил за „Мосад“. Може би някой от моите информатори там се е обадил и ме е помолил да проверя какво става с него.

Сиреси кимна:

— Харесва ми този начин на мислене.

— Виждате ли? — обясни Смит. — Не сме дошли да ви обвиняваме или да ви пречим, но имаме проблем. Поне двама от вашите арестанти са американски граждани и макар че аз лично нямам нищо против дори да ги провесите за краката от покрива и да ги заплашите, че ще ги пуснете да си паднат на главите, като представител на правосъдието не мога да одобря такова поведение.

— Ако станем свидетели на такива действия — добави Сиреси, — ще сме задължени да докладваме за тях.

Тези хора все повече започваха да харесват на Рап.

— Добре, как искате да действаме?

— Докъде сте стигнали с разпита?

— Единият тъкмо проговори. Наложи се малко да го попритисна.

Двамата мъже поклатиха глави.

— Не искаме да знаем подробности, господин Рап.

— Няма да е зле да ми оставите още малко време с него. Искам да се уверя, че не лъже.

— За кого става дума?

— Абад бин Бааз.

— Той има двойно гражданство — намръщи се Сиреси.

— Колко време ви трябва? — попита Смит.

— Един час би било добре.

Двамата се спогледаха неловко.

— Не можем да ви дадем цял час.

Рап тъкмо се канеше да попита колко могат да му дадат, когато една от служителките в оперативната зала изпищя. В голямото помещение настъпи суматоха, много хора започнаха да сочат екраните. Рап също погледна, но не можеше да разбере какво става. Виждаше само трите телевизионни екрана и цифрите за броя на пострадалите.

Изтича при бюрото на оперативния ръководител и попита:

— Дейв, какво става?

Полсън трескаво тракаше по клавишите на компютъра си. Четирите екрана се сляха в една картина. Докато посягаше към мишката, Полсън измърмори:

— Мисля, че се получи вторичен взрив.

— Къде?

— В „Монокъл“. Изчакай секунда, ще върна записа.

Прашният облак на екрана започна да се свива, сякаш бе всмукан от огромна прахосмукачка, докато накрая се събра в една синя кола в епицентъра. Записът отново тръгна напред на много ниска скорост, кадър по кадър.

Рап загледа спасителите и полицаите в непосредствена близост на експлозията. Имаше десетки хора. Освен това се знаеше, че при първите взривове са използвани метални сачми за увеличаване на пораженията. Всеки в радиус от неколкостотин метра можеше да бъде засегнат. Стоящите непосредствено зад загражденията щяха да паднат като осъдени на разстрел. В устата му загорча. Той бе виждал такива неща да се случват в Бейрут, Тел Авив, Багдад и Кандахар. От всички номера на терористите за него този беше най-подъл. Да заложиш бомба, умишлено предназначена за онези, които се притичват на помощ на пострадалите, доказваше стремежа на тези мръсници да убият колкото могат повече невинни хора.

— Какво стана? — попита Смит.

— Току-що избухна още една бомба — отговори Рап, като едва сдържаше гнева си.

— Къде?

Той им обясни. Сложи ръка върху рамото на Полсън и нареди:

— Веднага изтеглете всички от местата на другите два взрива! Вдигни тревога! Изпрати сапьори на двете места да проверят за допълнителни устройства! Действайте незабавно!

Рап загледа хаоса на мястото на експлозията. Беше предупреждавал, че терористите могат да направят такова нещо.

— Възможно ли е да има още взривове? — попита Смит.

— Не знам. Това е проблемът. — Мич погледна по посока на заседателната зала и добави: — Но мисля, че знам как мога да науча.

Смит и Сиреси се спогледаха и се разбраха без думи.

Сиреси погледна часовника си и каза:

— Ще слезем да изпием по едно кафе.

— Добра идея. — Смит подаде визитната си картичка на Рап и добави: — Тук е записан мобилният ми номер. Движението е ужасно. Обадете ми се, когато докарат арестантите.

Той кимна:

— Добре.