В случай на опасност

34.

Карим стоеше зад един от пикапите и гледаше как товарят кокаина в двете моторници. На път от Уругвай към Куба бяха спрели да заредят във Венецуела и там хората му смениха камуфлажните с цивилни дрехи. Разглобиха карабините, но оставиха пистолетите затъкнати в коланите на панталоните си.

Той почти очакваше при кацането в Куба да бъдат обградени, наркотиците им да бъдат конфискувани, а те хвърлени да гният с години в някой мрачен, влажен затвор. Хаким не спираше да го убеждава, че всичко ще бъде наред. Кубинските военни помагаха на наркотрафикантите. Така добавяха по нещо към мизерните си заплати и показваха среден пръст на американците. Хаким внимателно бе планирал всяка стъпка от пътуването им. Половин година бе обикалял района, беше се срещал с различни хора и беше преценявал на кого може да има доверие. С никого не говореше за ислям или джихад. Дейността му беше свързана с наркотици — нещо, към което Съединените щати проявяваха по-голяма търпимост, отколкото към исляма.

Карим странеше от войниците, които ги бяха посрещнали на летището, и заповяда на хората си да направят същото. Всички говореха малко испански, но не можеха да се сравняват с Хаким, който знаеше езика перфектно. Войниците бяха десет, все от кубинската армия. Девет редници и един офицер. Носеха автомати. „Калашников“, сякаш бяха обикновени мобилни телефони. Повечето дори не бяха заредени. Всичко това много безпокоеше Карим. За човек, свикнал винаги да владее положението, това бе най-тежката част от пътуването. Трябваше просто да чака и да се осланя на съдбата.

Хаким и кубинският офицер се хилеха на нещо. Карим предположи, че кубинецът има на разположение три пъти повече кокаин, отколкото са му казали първоначално. Комисионата му от десет процента би надхвърлила един милион долара, ако можеше да прехвърли дрогата по подходящите канали. Хаким беше измислил всичко идеално. Навсякъде, където минаваше, се беше представял за посредник на наркокартел, който търси нови пътища за контрабанда в Съединените щати. Ако знаеха, че това е само еднократна пратка, може би щяха да вземат наркотиците и да го хвърлят в затвора, дори по-лошо. Той обаче им се представяше за много по-сериозен играч. Беше им казал, че не се интересува от еднократни сделки. Търсел партньори за създаване на самостоятелен канал. Щели да пробват няколко варианта, а после да започнат да докарват пратки на всеки две-три седмици. При такива числа всеки, който не е религиозен фанатик, би се изкушил.

Кубинският офицер и Хаким се сбогуваха. Прегърнаха се, разцелуваха се по двете бузи и обявиха на висок глас:

— Вива ла революсион!

Войниците повториха призива и размахаха автоматите. Хаким се забави още малко да благодари на всеки поотделно. Ръкуваше се с един, потупваше по рамото друг, усмихваше се, поглеждаше всеки в очите. Карим винаги се беше удивлявал на умението на приятеля си да спечели симпатиите на всеки, с когото се срещне. Той бе хамелеон, способен да общува еднакво добре с принцове и с просяци. Никога не показваше равнодушие, винаги се интересуваше с какво се занимават събеседниците му или пък как са пътували от едно до друго място. Как някой е отворил перачница, как друг е станал професор, как трети е основал строителна фирма, как четвърти поддържа яхтата си, как пети се е захванал с търговия с ценни книжа… и така нататък. Ако не бяха толкова добри приятели, вероятно щеше да се почувства застрашен от лекотата, с която Хаким общуваше.

Приятелството им се бе затвърдило още в детските им години. Младежкото съревнование между тях беше прераснало в дълбоко уважение. За това спомагаше и фактът, че Хаким бе от хората, които най-безрезервно вярваха в Карим. По-добър в учението и неотстъпващ му физически, Карим винаги беше пример за подражание. Хаким бе първият, който повярва, че приятелят му е призван да стане историческа личност и да се бори за спасяването на исляма от атаките на Запада. Като юноши бяха мечтали за величие. Бяха анализирали кое е хубаво и кое куца при различните джихадистки групи и планираха свои стратегии.

Хаким пръв предложи да създадат собствена мрежа. И двамата бяха станали подозрителни към вътрешните борби при талибаните и „Ал Кайда“. Интригите ги отвращаваха и те подозираха, че различи фракции саботират братята си по оръжие, като издават информация на американците. Карим не желаеше да изпрати Хаким сам да проучи възможностите, но старият му приятел беше убедителен както винаги. След като Зауахири го натовари с малоумния си племенник, той реши, че може с чиста съвест да изпрати Хаким да действа.

Карим огледа малката флотилия и изпита огромна гордост от приятеля си. Никога не беше разбирал съвсем значението на думата „ирония“ и му се струваше, че много хора я бъркат със „стечение на обстоятелствата“. Каквато и да беше истината, струваше му се много забавно, че като дете Хаким бе лудо влюбен в американския писател Ърнест Хемингуей. Той толкова се възхищаваше от жаждата за приключения на този човек, че тринайсетгодишен, след като прочете „Старецът и морето“, отиде сам на автостоп до Джида, където убедил един рибар да го вземе за един ден в лодката. На деветнайсет изкачи връх Килиманджаро, а на двайсет и една осъществи, както твърдеше, най-голямата си мечта — да лови риба меч във Флоридския залив. Една студена вечер Хаким му довери, че истинската причина да отиде да се сражава в Афганистан била, че през Испанската гражданска война Хемингуей отишъл като доброволец шофьор на линейка. Чувствал, че един мъж не може да твърди, че е живял, ако не е изпитал суровата тръпка от войната.

Хаким се приближи и се усмихна. Постави ръка на рамото на Карим и каза:

— Не беше зле, нали?

— Удивляваш ме.

— Дори след толкова години?

— Да, дори след толкова години. — Карим нервно погледна войниците зад рамото си. — Пускат ли ни вече да тръгваме?

— Дори настояват да тръгваме. — Хаким посочи мъжете в моторниците, чиито двигатели вече работеха. — Не искат да се мотаем излишно.

— Хубаво. Значи тръгваме, а?

— Да. — Хаким посочи на запад към залязващото слънце. — Натоварил съм храна. Тръгваме сега и ще излезем в международни води покрай западния бряг на острова. После се насочваме към Флорида Кийс.

Двамата мъже стъпиха на стария дървен кей, като внимаваха с грубите и изгнили дъски.

— Сигурен ли си, че това е най-подходящото място?

Карим мислеше, че трябва да влязат в страната по на север. Около Тампа или дори към Западна Флорида.

— Казвал съм ти и преди, приятелю. Това е игра на числа.

— Знам… повече разходи, повече лодки…

— Да. Те не могат да различат наркотрафиканти от рибари. Тази нощ няма да бързаме и спокойно ще стигнем до Кийс.

— Ами ако се появи крайбрежният патрул?

— Тогава ще бягаме като от дявол. — Хаким посочи двете сивкави лодки. Всяка имаше мощен извънбордов мотор. — Тези лодки не отстъпват по бързина на никой друг плавателен съд.

— Не отстъпват, но не са по-бързи.

— Не, но не се тревожи. Имаме тайно оръжие.

Карим се намръщи:

— Какво тайно оръжие?

— Ти и хората ти. Патрулът не е свикнал да стрелят по тях. — Хаким се изсмя и посочи втората лодка. — Следвай ме на двеста метра дистанция. Всичко е програмирано в джипиеса, а ако имаш въпроси, можеш да ми се обадиш по радиостанцията.

Карим протегна ръка и спря приятеля си.

— Чакай. Какъв е резервният план? Ще бягаме ли?

— Общо взето, да.

Карим отново почувства безпокойство.

— След всичко, което сме преживели… след толкова подготовка… до това ли ще стигнем?

— Не, приятелю, ще стигнем до нещо повече, но не можеш да предвидиш всичко. Идва момент, когато трябва да се доверим на вярата си.

Хаким видя вълнението на приятеля си. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, не можеше да фокусира погледа си върху нищо. Дишаше на пресекулки.

— Нали не предпочиташ да влезеш със самолет в страната с толкова много оръжие?

Карим не отговори.

— Искаше да намеря начин да проникнеш в Америка с оръжието и взривовете. Няма лесен начин, приятелю, и ти знаеше какво те чака. Идва момент, когато трябва да се осланяме на Аллах и да продължим напред. — Хаким хвана приятеля си за раменете. — Погледни ме в очите. Поеми си дълбоко дъх. Повярвай ми, че ще ти помогна през тази част на пътуването. Съвсем близо сме. Америка е точно зад хоризонта. Когато слънцето изгрее, ще сте там.

— Ами ако…

Хаким го прекъсна:

— Няма време за колебание… за въпроси. Време е за действие. Спомни си, че винаги си ми казвал, че победата обича смелите. Сега е нашият момент да бъдем смели. Довери ми се. Качи се в твоята лодка и плавай след мен. Аз ще те преведа към този етап от мисията ти, няма да те разочаровам.