В случай на опасност

31.

Сенатор Лонсдейл погледна таблото с резултата от гласуването и се огледа за гузни погледи. Беше чакала шестнайсет години, докато партията й вземе контрол в Сената, а сега, с петима души мнозинство, не можеха да прокарат дори просто финансово решение. Тя огледа пленарната зала, търсейки изменника. Никога не беше харесвала онази надута мижитурка от Илинойс и открито се беше противопоставила срещу назначаването му. Тя впи тъмнокафявите си очи в него и прошепна няколко ругатни по негов адрес.

После, също толкова внезапно, изражението й отново се промени. Придаде си спокоен вид. Спомни си предупреждението, което бе получила от съветниците си преди около месец. Хората смятали, че изглежда стара, злобна и страдаща от запек. Цели две седмици бяха необходими на тия страхливци да се решат да й кажат, че в Интернет имало цял сайт, посветен на ужасния й външен вид. Бяха изпратили цяла осемчленна делегация в кабинета й, за да й покажат снимки от сайта. Началникът на екипа й Ралф Уосън, който не знаел нищо, случайно влезе на презентацията и остана шокиран. След като видя няколко увеличени снимки на набръчканото й и разкривено лице, той — за огромно удоволствие на всички — обяви, че шефката му прилича на незадоволена лесбийка. Освен неин най-близък съветник и приятел Уосън беше гей, което му позволяваше да прави безнаказано всякакви скандални изказвания.

Колкото и да не й се искаше да признае, Лонсдейл знаеше, че е прав. Сякаш Майката-Природа бе изсмукала всяка капчица живот от кожата на лицето й и го беше насякла с дълбоки бръчки. Вечерта, когато се прибра вкъщи, тя извади няколко скорошни снимки и още повече се потисна. Сякаш с навършване на петдесет и осем се беше състарила с цяло десетилетие. Бе качила три, ако не и пет килограма. Ставаше все по-мързелива. Лонсдейл не беше от хората, които ще седнат да се самосъжаляват, затова още на другия ден започна строга диета, удвои дневния брой на цигарите от четири на осем, започна да ходи пеша и да използва стълбите при всяка възможност. Отиде на дерматолог и се подложи на два сеанса с дермабразия, от която адски болеше, но изглежда помагаше.

Месец по-късно бе отслабнала с три килограма и реши да свали още толкова. Отиде на зъболекар да си избели зъбите и най-накрая се съгласи да се подложи на лека козметична операция. Само около очите. Не нещо сериозно, далеч от тия истории с ботулиновия токсин. Беше срещала много от ония побъркани кучки на благотворителни събирания. Приличаха на изроди, с глупави, ококорени, безжизнени като маски лица. Не се оплакваше на колегите си за това, но беше очевидно, че за жена е много по-трудно да работи в този занаят.

Лонсдейл обу черните си обувки с високи токчета и отново си напомни да запази спокойно изражение на лицето си. Бавно, но последователно се учеше да внимава с физиономиите, които прави. Тя се изправи и подръпна сребристото си сако. Тръгна между банките, като прибра дългата си катраненочерна коса първо зад лявото, после зад дясното ухо. Когато слезе в най-долната част, спря за малко пред масата, където седеше ръководството на парламентарната група.

— Много добре, господа! — жлъчно рече.

После се приближи до сенатора от Илинойс и се наведе. Усмихна се любезно и прошепна:

— Опичай си акъла, Дики. Правиш ни за смях.

Лонсдейл излезе от залата и влезе в гардеробната. Двама от помощниците й я чакаха. Мъж и жена, или по-точно — момче и момиче. Младата жена носеше тъмночервена кожена папка, която притискаше силно до едрите си гърди. Беше облечена с кремав кашмирен пуловер с къси ръкави. Сенаторката изведнъж й завидя за младостта. Това и гневът от проваленото гласуване я направиха сприхава.

— Какво има?

Младата жена, още ненавършила двайсет и пет, отвори папката и погледна записките си.

— Имате възможност за фотосесия с профсъюза на водопроводчиците…

Лонсдейл изслуша развълнувания отчет на помощничката си за официалните мероприятия до края на деня. Звучеше като списък на покойници, но за съжаление не можеше да пропусне никое от тях. Младежът се приближи. Казваше се Трент или Тревор, или нещо подобно.

— Уейд Клайн чака в кабинета ви.

— В кой от двата? — попита сенаторката, като се стараеше въпросът й да прозвучи равнодушно.

— На горния етаж.

Като старши сенатор в партията си Лонсдейл имаше един кабинет на Капитолия и друг, по-голям, в офисцентъра на Сената, сградата „Дирксън“.

— Каза ли какво иска?

— Не.

Без да губи време, тя излезе от гардеробната. Понечи да тръгне към стълбите, но спря и реши да вземе асансьора. Сърцето й се беше разтуптяло при перспективата да се види с любимия си служител от Министерството на правосъдието. Не искаше да се появява пред него задъхана и зачервена. Пола, Пастъл, Пърл или както й беше там името, я последва в асансьора заедно с Трент. Изчака да види кое копче ще натисне началничката й. Надолу означаваше към трамвая и срещата с водопроводчиците; нагоре — при симпатичния юрист от Министерството на правосъдието. Лонсдейл натисна копчето за четвъртия етаж и помощничката й веднага започна да пише електронно писмо на портативния си компютър, за да предупреди колегите си, че сенаторката ще закъснее за фотосесията.

Офисът на Лонсдейл на Капитолия се състоеше от пет помещения: приемна с две секретарки, заседателна зала, оперативно помещение, в което се бяха сместили петима юридически съветници, голяма стая за началника на екипа и просторен кабинет за нея, с тераса, гледаща към Върховния съд, сенатските сгради „Ръсел“, „Дирксън“ и „Харт“ и вашингтонската гара. Лонсдейл знаеше, че Клайн я чака в личния й кабинет. Мина покрай секретарките си, без да обръща внимание на жалните им погледи, влезе в личните си покои и затвори вратата.

Клайн не си даде труд да стане. Беше се разположил на кожения диван с разкопчано сако, разкриващо хилавата му фигура. Погледна сенаторката и отбеляза:

— Фантастична си. Какво е това, „Дона Карън“?

— Позна.

Лонсдейл пристъпи кокетно, леко приклекна, разпери ръце и направи елегантен реверанс. В допълнение към сребристото сако и полата в същия цвят носеше черен колан, черна блуза и черни обувки на високи токчета. Изобщо не изглеждаше на петдесет и осем.

— Поотслабнала си.

— О, нищо особено.

Тя се завъртя и отиде при бюрото си. Беше изключително доволна, че Клайн забеляза.

Кабинетът беше в европейски стил, с триметров таван, украсен с позлатени гипсови орнаменти, масивна каменна камина и големи маслени портрети на добре охранени мъже, живели преди столетия. Лонсдейл отвори горното чекмедже и извади пакет „Марлборо лайтс“. Показа ги на Клайн.

— Искаш ли една?

— Защо мислиш, че съм тук? — усмихна се той. — Освен, разбира се, за да ти се любувам?

Двамата излязоха на терасата като ученици, които се измъкват тайно да пушат. Денят беше прекрасен. Слънцето грееше, въздухът беше малко влажен. На терасата имаше цветя. Лонсдейл погледна Клайн в очите, докато той палеше цигарата си, и почувства вълнение. Тя отмести очи и издиша облак дим. „Тези проклети очи“ — помисли си. Бяха с онзи налудничав сивкавосин цвят, който сякаш те поглъща. Ако ги загледаш прекалено дълго, започваш да си мислиш неща, които не са много уместни в разгара на работния ден.

— Става дума за онова, което ме накара да проуча — каза Клайн, след като запали цигарата.

Магията се развали, Лонсдейл за момент се почувства объркана, но побърза да скрие смущението си.

— За кое?

— За двамата черни рицари от Ленгли. Рап и Неш.

— А, тия двамата ли? Моля те, кажи ми, че си намерил нещо, за което да ги осъдим.

— Иска ми се да бях, но със скоростта, с която се движим, и двамата ще се пенсионираме, преди да получа възможност да ги разпитам.

— Мълчат ли?

— Не точно. Просто не мога да ги открия. От месец искам да ги разпитам, а те не се появяват. В петък най-сетне се видях с директор Кенеди. Много хладнокръвна кучка, между другото.

— Не ми е любимият човек във Вашингтон.

— Е, поспречкахме се и не беше приятно. Заявих й, че ако не ми сервира Неш и Рап до този петък, ще раздавам призовки.

— И какво?

Клайн всмукна от цигарата и сви рамене:

— Нали ти казвам, хладнокръвна кучка. Просто седеше и ме гледаше. — Той се загледа към гарата и след малко добави: — Честно ти казвам, побиват ме тръпки от нея.

— Защо?

— Останах с впечатление, че иска да ми направи нещо лошо.

Лонсдейл се изкиска като малко момиченце.

— Не е смешно — намръщи се юристът. — Има достатъчно власт.

Тя закри устата си. Смееше се, защото и на нея й се искаше да направи нещо лошо на Клайн, макар и вероятно не същото, което Кенеди.

— Извинявай… Не исках да излезе, че не ти съчувствам. — Докосна стегнатия му бицепс. — Ти си голямо момче. Мисля, че можеш да се грижиш за себе си.

— Не ме разбирай погрешно. Пратил съм зад решетките много негодници, но тези са друга работа. Не са обикновени престъпници.

— Не съм съгласна с теб. Точно такива са и затова трябва да отидат в затвора.

— Барбара, не ми липсва желание. Твърдо съм убеден, че тези хора трябва да бъдат изправени пред съда, но би било глупаво, ако не осъзнаваме факта, че са опасни.

— Тук съм съгласна, но сега не е време за колебание. Тази въображаема война срещу тероризма се проточи твърде дълго. Време е да действаме. Видя ли проклетата статия в „Поуст“ тази сутрин?

— Да.

— Трябва да извикаш репортера в съда, да го накараш да назове източниците си и да започнеш с призовките.

Призоваването на репортери в съда не вършеше работа. Много прокурори се бяха опитвали, но единственото, което постигаха, бе да превърнат журналиста в мъченик и да му помогнат да издаде книга.

— Няма да е зле, ако накараш твоите комисии да ги попритиснат.

— Уейд… сладурче, опитвала съм и ще продължавам да ги притискам. Неш ще се яви пред комисията днес. Срещу тези хора не може да се действа с убеждения. Налага се да ги изправим до стената. Трябва да ги накараме сами да се оплетат в лъжите си.

Клайн се загледа в далечината. Дръпна силно от цигарата и се намръщи.

— Какво? — попита тя, твърде нетърпелива да чуе какво му е хрумнало.

— Президентът.

— Какво той?

— Чух, че с Кенеди били близки. Говори се дори, че харесвал Рап.

— Не се тревожи за политическите интриги. Това е моя грижа. Просто разобличи тези копелета и ги изкарай за назидание. Да покажем на американския народ, че сме правова държава. — Лонсдейл го посочи с пръст и добави: — Ако го направиш, Уейд, този град е твой.