Вечна любов

8.

— Бела, мисля, че колата вече е тук. — Мери пусна завесата да падне обратно. — Или това е нашият транспорт, или някой диктатор от Третия свят се е озовал погрешка в Колдуел.

Джон отиде до прозореца.

„О!“, той оформи възклицанието със знаци. Погледнете мерцедеса. Тези тъмни прозорци ми се струват бронирани.

Тримата излязоха от дома на Бела. От колата слезе дребен старец, облечен в черна ливрея, заобиколи я и ги поздрави. В пълно несъответствие с мрачния и сериозен вид на автомобила той беше жизнерадостен и на лицето му грееше усмивка. С увисналите си бузи и уши и отпуснатата си брадичка изглеждаше така, сякаш се разтапяше, а щастието, което се излъчваше от него, намекваше, че е истинско блаженство да си в стадия на разпадането.

— Аз съм Фриц — каза старецът и се поклони ниско. — С ваше позволение ще бъда ваш шофьор.

Отвори задната врата и Бела влезе първа. След това Джон. А когато и Мери се настани на седалката, Фриц затвори вратата. Секунда по-късно вече бяха потеглили.

Мерцедесът се носеше по шосето, а Мери се опитваше да види къде отиват. Обаче прозорците бяха непроницаеми не само за куршумите, но и за погледа й. Предполагаше, че пътуват на север, но кой би могъл да каже със сигурност?

— Къде се намира това място, Бела? — запита.

— Не е далеч. — Приятелката й като че ли не беше съвсем уверена. Всъщност тя беше доста напрегната от мига, в който Мери и Джон бяха отишли в дома й.

— Знаеш ли къде ни водят?

— О, разбира се. — Бела се усмихна и погледна момчето. — Ще се срещнем с едни от най-удивителните мъже на света.

Инстинктът на Мери й подсказваше да бъде предпазлива, предупреждаваше я за опасност. Господи, как й се искаше да беше взела своята кола.

След двадесет минути мерцедесът спря. Потегли, но скоро отново спря. Същото се повтори няколко пъти, на равни интервали от време. След това Фриц свали прозореца си и заговори в нещо като интерком. Изминаха кратко разстояние и отново спряха. Двигателят изгасна.

Мери протегна ръка към вратата. Беше заключена.

Ето ни сред най-издирваните лица в Америка5, помисли си тя. Представяше си снимките им на телевизионния екран, докато говорителят обяснява, че зрителите виждат жертви на тежко престъпление. Шофьорът обаче им отвори вратата веднага, а усмивката все така озаряваше лицето му.

— Бихте ли ме последвали?

Мери слезе от автомобила и се огледа. Намираха се в подземен гараж, но не се виждаха други превозни средства, като се изключеха двата малки автобуса, каквито използват по летищата.

Тримата вървяха плътно до Фриц. Преминаха през дебели метални врати и се озоваха в лабиринт от коридори, осветени от ярки флуоресцентни лампи. Слава богу, старецът знаеше точно къде отива. Коридорите се разклоняваха във всички посоки, без да следват някакъв разумен план — като че ли нарочно създадени, за да уловят в капана си онези, осмелили се да влязат тук.

Само че някой през цялото време знае къде сме, помисли си Мери. На всеки десет метра от тавана висеше нещо подобно на кутия. Беше виждала такива апарати в големите търговски центрове, а също и в болницата. Камери за наблюдение.

Въведоха ги в неголяма стая с двустранно огледало, метална маса и пет стола от същия материал. В далечния ъгъл, срещу вратата, беше монтирана малка камера. Помещението беше досущ като полицейска стая за разпити — поне доколкото можеше да се съди от телевизионния сериал „Полицейско управление Ню Йорк“.

— Няма да се наложи да чакате дълго — каза Фриц с лек поклон. Излезе, все така приведен, а вратата се затвори сама след него.

Мери се приближи до нея, натисна бравата и се изненада колко лесно се отвори. Но после се сети, че домакините й едва ли се боят, че ще изгубят дирите на посетителите си.

Погледна Бела.

— Ще ми кажеш ли какво е това място?

— Център.

— Център?

— За обучение и тренировки.

Да, но за какъв вид обучение?

— Тези твои хора за правителството ли работят? Или нещо подобно?

— О, не. Не.

Джон заговори чрез ръцете си: Не ми прилича на академия по бойни изкуства.

Да, така беше.

— Какво каза той? — запита Бела.

— Любопитен е — също като мен.

Мери се обърна към вратата, отвори я и подаде глава навън. Чу ритмичен шум и излезе в коридора, но не се отдалечи.

Стъпки. Не, тежко влачене на крака. Какво, по дяволите…

Иззад ъгъла се появи висок русокос мъж, облечен в черна риза, подчертаваща мускулите му, и кожени панталони. Беше бос и очевидно не особено стабилен, защото се държеше с една ръка за стената, а погледът му беше прикован в пода. Следеше внимателно всяка своя стъпка, очевидно това му помагаше да запази равновесие.

Беше пиян или може би болен, но… Господи, беше красив! Всъщност, лицето му бе така зашеметяващо, че тя трябваше да премигне два пъти. Съвършено оформена челюст. Пълни устни. Високи скули. Широко чело. Косата му беше гъста и чуплива, по-светла отпред и по-тъмна на тила, където беше късо подстригана.

Тялото му беше също толкова съвършено и зашеметяващо, колкото и лицето му. С едри кости. Силни, развити мускули. Никакви тлъстини. Кожата му беше златиста дори на ярката флуоресцентна светлина.

Неочаквано той я погледна. Очите му — електриковосини, ярки и блестящи като неон — сякаш преминаваха през нея. Мери потъна в тях с мисълта, че липсата на контакт не е изненадваща. Мъжете като него не забелязваха жените като нея. Това беше природен закон.

Би трябвало просто да влезе обратно в стаята. Нямаше смисъл да види как минава покрай нея, без дори да я забележи. Проблемът беше в това, че колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно я хипнотизираше.

Господи, беше наистина… красив.

Рейдж се чувстваше отвратително, докато напредваше несигурно по коридора. Всеки път, когато се превръщаше в звяр, изгубваше зрението си, което после бавно си възвръщаше. Тялото му също не го слушаше. Ръцете и краката му висяха като оловни тежести и бяха почти напълно безполезни.

Стомахът му също не беше в добро състояние. Повдигаше му се дори само от мисълта за храна.

Обаче му беше омръзнало да лежи в стаята си. Дванадесет часа по гръб бе повече от достатъчно изгубено време. Беше твърдо решен да стигне до фитнес салона, да се качи на някой велоергометър и да се пораздвижи малко…

Спря и напрегна зрението си. Не виждаше кой знае колко добре, но беше повече от сигурен, че не е сам в коридора. Някой стоеше съвсем близо до него, от лявата му страна. Непознат.

Обърна се рязко и стисна за гърлото фигурата, застанала на прага, притискайки тялото й в стената. Прекалено късно осъзна, че е жена. Тя извика високо от изненада, а той изпита срам. Отслаби хватката си, но не я пусна.

Тънкото вратле под дланта му беше топло и меко. Пулсът й беше ускорен, кръвта препускаше във вените й. Той се наведе и пое дълбоко въздух през носа си. И се отдръпна рязко назад.

Господи, тя беше човек. И беше болна, може би умираше.

— Коя си ти? — попита Рейдж. — Как влезе тук?

Не последва отговор, само учестено дишане. Тя беше ужасена, мирисът на страха й изпълваше ноздрите му. Гласът му омекна.

— Няма да те нараня. Но мястото ти не е тук и искам да знам коя си.

Тя преглътна.

— Казвам се… Мери. Тук съм с приятел.

Рейдж спря да диша. Сърцето му прескочи един удар, след което забави ход.

— Кажи го отново — прошепна той.

— Казвам се Мери Лус. Приятелка съм на Бела… Дойдохме тук с едно момче, Джон Матю. Бяхме поканени.

Рейдж потрепери. По цялото му тяло се разля приятна, успокоителна топлина. Напевният й глас, ритъмът на речта й, звученето на думите — всичко това сякаш се разля по кожата му, успокои го. Прикова го към нея със сладки вериги.

Той затвори очи.

— Кажи още нещо.

— Какво? — попита тя, озадачена.

— Говори. Говори ми. Искам отново да чуя гласа ти.

Тя мълчеше. Рейдж тъкмо щеше да повтори молбата си, когато тя каза:

— Не изглеждаш добре. Имаш ли нужда от лекар?

Той се олюля. Думите нямаха значение. Гласът й — нисък, тих и нежен, галеше слуха му. Чувстваше се така, сякаш някой гъделичкаше кожата му от вътрешната страна.

— Още — каза той и постави дланта си върху гърлото й, така че да усеща по-добре вибрациите на гласните й струни.

— Може ли… Моля те, пусни ме.

— Не. — Той вдигна и другата си ръка. Тя беше облечена в дреха от мек вълнен плат. Отметна яката й и постави длан върху рамото й, та да не може да му се изплъзне. — Говори.

Тя започна да се съпротивлява.

— Притискаш ме. Задушаваш ме.

— Знам. Говори.

— О, за бога, какво искаш да кажа?

Макар да издаваше раздразнението й, гласът й пак беше красив.

— Каквото и да е.

— Добре. Махни ръката си от гърлото ми. Пусни ме или ще забия коляното си там, където ще те заболи.

Той се засмя. Притисна долната половина на тялото си в нейното, бедрата и хълбоците му я обгърнаха като капан. Тя се скова, но той я усещаше с всяка своя клетка. Беше слабичка и крехка, макар да нямаше съмнение, че е жена. Гърдите й галеха неговите, бедрата й бяха меки и податливи, коремът й също.

— Продължавай да говориш — прошепна той в ухото й. Господи, миришеше прекрасно. На чистота и свежест. Като лимоните.

Мери се опита да го отблъсне с тяло, но той се отпусна върху нея с цялата си тежест. Тя задиша на пресекулки.

— Моля те — прошепна той.

Гърдите й се повдигнаха, вероятно си поемаше дъх.

— Аз… ъъъ… нямам какво да кажа. Освен да повторя, че искам да ме пуснеш.

Рейдж се усмихна, като много внимаваше устата му да остане затворена. Нямаше причина да показва кучешките си зъби, особено щом тя не знаеше с кого си има работа.

— Кажи го тогава.

— Какво?

— Нищо. Кажи „нищо“. Отново и отново. Хайде.

Тя настръхна и мирисът на страха се смени с миризмата на остра подправка, подобна на свежия джоджен в градината. Вече беше много ядосана.

— Кажи го! — заповяда й той, защото искаше отново да усети въздействието, което тя имаше над него.

— Добре. Нищо. Нищо. — Засмя се рязко и неочаквано. Звукът се вряза чак до костите му и се разля изгарящ по гръбнака му. — Нищо, нищо. Нищо. Нииииииииищо. Ето, достатъчно ли е това? Ще ме пуснеш ли сега?

— Не.

Тя отново започна да се съпротивлява и телата им се потъркаха възбуждащо едно в друго. И той усети промяната в мига, в който тревогата и раздразнението й се превърнаха в гореща страст. Подушваше възбудата й — прекрасен аромат, изпълващ въздуха — и тялото му незабавно отговори на повика й.

Стана твърд като диамант.

— Говори ми, Мери. — Бедрата му, притиснати в нейните, започнаха бавно да описват кръгове. Ерекцията му се галеше в корема й, с което увеличаваше болката, предизвикана от нуждата му. И нейната горещина.

След миг напрежението й се стопи, възбудата му я накара да омекне, да стане податлива. Дланите й го обхванаха през кръста. А после бавно се плъзнаха надолу — като че ли не беше сигурна защо откликва по този начин.

Той изви тяло в дъга и се притисна в нея — за да й покаже, че одобрява ласките й и да я окуражи да го докосва. Дланите й го погалиха по гърба и в гърлото му заклокочи ниско ръмжене. Наведе глава, доближи ухото си до устните й. Канеше се да я помоли да каже нещо като например „чувствен“, „шепот“ или „ягода“.

По дяволите, всяка дума би свършила добра работа. Ефектът й върху него можеше да се сравни с въздействието на наркотик, възбуждаща комбинация от сексуална нужда и пълно удовлетворение. Все едно че изпитваше оргазъм, докато потъваше в дълбок и спокоен сън. Не можеше да се сравни с нищо, изпитвано от него досега.

Прониза го студ и отне топлината от всяка клетка на тялото му.

Отметна рязко глава назад и се замисли над онова, което му беше казал Вишъс.

— Девствена ли си? — запита я Рейдж.

Тялото й отново се скова — подобно на цимент, който се втвърдява. Тя се опита да го отблъсне с цялата тежест на тялото си, но той не помръдна и на сантиметър.

— Моля? Що за въпрос е това?

Силното желание, което изпитваше, го накара да я стисне за рамото.

— Била ли си някога с мъж? Отговори на въпроса.

Прекрасният й глас се извиси, изпълни се със страх.

— Да. Да, имала съм… любовник.

Разочарованието отслаби малко хватката му. Но беше последвано почти веднага от облекчение. Като се замислеше, не беше сигурен, че е готов да срещне съдбата си точно в този момент. Но дори и да не беше съдбата му, тази жена беше изключителна… специална. Нещо, което на всяка цена трябваше да притежава.

Ръката му отпусна малко гърлото й и Мери си пое дълбоко дъх.

Внимавай какво си пожелаваш, помисли си тя, спомняйки си за желанието й да очарова някой мъж.

Господи, изобщо не бе очаквала подобно преживяване. Беше напълно завладяна. От мъжкото тяло, притиснато в нейното. От обещанието за секс, което се излъчваше от него. От силата му, която можеше да се окаже смъртоносна, ако стиснеше малко по-силно гърлото й.

— Къде живееш? — запита мъжът.

Тя не отговори. Той поклати бедра и огромната му ерекция се притисна в корема й.

Мери затвори очи. И се опита да не мисли за това, какво ли би било да се движи така вътре в нея.

Той наведе глава и устните му докоснаха шията й отстрани, под ухото. Погалиха я.

— Къде живееш?

Тя почувства лека, влажна ласка. Господи, езикът му. Докосването се пренасяше все по-нагоре.

— Накрая ще ми кажеш — прошепна той. — Не е нужно да е веднага. В момента не бързам особено.

Тялото му се откъсна от нейното за миг, след това бедрото му се промуши между краката й и погали сърцевината й. Ръката, която сякаш отпочиваше в основата на гърлото й, се спусна до гръдната й кост и накрая се спря между гърдите й.

— Сърцето ти бие много бързо, Мери.

— З-з-защото съм уплашена.

— Страхът не е единственото, което изпитваш. Защо не се запиташ какво са намислили ръцете ти?

Господи. Дланите й се бяха спрели високо на бицепсите му. И го стискаха, придърпваха го по-близо до тялото й. Ноктите й се забиваха в кожата му.

Тя го пусна, а той смръщи вежди.

— Харесва ми да ме докосваш. Не спирай.

Вратата зад тях се отвори.

— Мери? Добре ли си… О! Мили боже! — Думите на Бела заглъхнаха.

Мери замръзна, а мъжът се извъртя и погледна изумителната красавица. Присви очи, огледа я от главата до петите, след което вниманието му беше отново изцяло погълнато от Мери.

— Приятелката ти се безпокои за теб — каза тихо. — Увери я, че няма причина за тревога.

Мери се опита да се отскубне. Не беше изненадана, че не успя.

— Имам идея — измърмори тя. — Защо не ме освободиш от хватката си? Така няма да се наложи да я убеждавам, че съм в безопасност.

Сух мъжки глас проряза въздуха.

— Рейдж, тази жена не е тук заради твоето удоволствие, а и това не е „Едноокия“. Никакъв секс в коридора.

Мери се опита да обърне глава, но ръката между гърдите й се плъзна нагоре и хвана брадичката й, с което й попречи. Ярките сини очи се потопиха в нейните.

— Аз ще изолирам двамата от съзнанието си. Ако и ти направиш същото, ще ги накараме да изчезнат.

— Пусни я, Рейдж. — Последва поток от остри думи на език, който тя не разбираше.

Тирадата продължаваше, а погледът на русокосия не се отделяше от нея. Палецът му я галеше нежно под брадичката. Движенията му бяха бавни, едва ли не мързеливи и изразяваха нежни чувства към нея, но когато заговори на другия мъж, гласът му беше твърд и агресивен, мощен като тялото му. Последва серия от нови думи — този път не така войнствени. Новодошлият като че ли се опитваше да го вразуми.

Рязко и неочаквано, русокосият я пусна и отстъпи назад. Интересно, тя усети отсъствието на топлото му и тежко тяло като шок.

— Ще се видим по-късно, Мери. — Погали я по бузата с показалец, след което й обърна гръб.

Коленете й се огъваха от слабост, затова се подпря на стената. А той се отдалечи със залитане, разперил ръце встрани, за да запази равновесие.

Господи, докато беше оставена на милостта му, бе забравила, че е болен.

— Къде е момчето? — запита другият.

Мери хвърли поглед вляво от себе си. Мъжът беше едър и облечен в черни кожени дрехи, подстриган по военному, с проницателни сини очи.

Войник, помисли си тя, странно успокоена от присъствието му.

— Момчето? — запита той отново.

— Джон е тук, вътре — отговори Бела.

— Да се захващаме за работа тогава.

Мъжът отвори вратата и се облегна на нея така, че двете с Бела трябваше да минат покрай него. Той не им обърна никакво внимание, погледът му не се отделяше от Джон, който също го гледаше втренчено с присвити очи, като че ли се опитваше да си състави правилно мнение за него.

Когато всички се настаниха около масата, мъжът кимна на Бела.

— Ти ли ни се обади?

— Да. А това е Мери Лус. И Джон. Джон Матю.

— Аз съм Тормент. — Погледът му отново се спря на Джон. — Как си, синко?

Джон размаха ръце, а на Мери се наложи да прочисти гърлото си, преди да започне да превежда.

— Той казва: Прекрасно, сър. А вие?

— И аз съм добре. — Мъжът се усмихна леко, после погледна Бела. — Искам да изчакаш в коридора. Ще говоря с теб после.

Бела се поколеба.

— Това не е молба — каза „войникът“ спокойно, с равен тон. След като Бела излезе, той обърна стола си към Джон, облегна се назад и протегна дългите си крака пред себе си. — И така, кажи ми, синко, къде си израснал?

Джон отново описа думите с ръце, а Мери каза:

— Тук, в града. Първо в сиропиталище, а после в домовете на две приемни семейства.

— Знаеш ли нещо за родителите си?

Джон поклати глава.

— Бела ми каза за гривната ти, върху която има някакви символи. Би ли ми я показал?

Джон вдигна ръкава си и протегна ръка напред. Дланта на мъжа се сключи около китката на момчето.

— Наистина е хубава, синко. Ти ли я изработи?

Джон кимна.

— И откъде взе идеята за дизайна?

Джон издърпа ръката си от неговата и започва да описва знаци. Когато ръкомахането спря, Мери каза:

— Сънувам модела.

— Така ли? Мога ли да запитам какви са сънищата ти? — Позата на мъжа беше нехайна, не издаваше интерес, но очите му бяха присвити.

Толкова по въпроса за обучението по бойни изкуства, помисли си Мери. Не ставаше дума за уроци по карате. Това си беше чисто и просто разпит.

Джон се поколеба, а на нея й се прииска да го хване за ръката и да го изведе навън. Обаче имаше чувството, че той ще се съпротивлява. Беше напълно погълнат от мъжа, напрегнат и съсредоточен.

— Всичко е наред, синко. Не се притеснявай от нищо.

Джон вдигна ръце, а Мери заговори още докато той правеше знаците.

— Ъъъ… той се намира на тъмно място. Коленичил е пред някакъв олтар. Стената зад него е изградена от черен камък, а по нея са изписани знаци, стотици редове… Джон, чакай, малко по-бавно. Не мога да превеждам, когато ръкомахаш толкова бързо. — Мери се концентрира върху движенията на ръцете му. — Казва, че в съня си се приближава до стената и докосва точно тази част от надписа.

Мъжът смръщи вежди.

Джон сведе поглед. Имаше смутен вид. „Войникът“ каза:

— Не се тревожи, синко. Има ли нещо друго, което ти се струва странно и искаш да го споделиш с нас? Неща, които може би те различават от другите хора?

Мери се размърда неспокойно на стола си. Наистина се чувстваше неудобно от посоката, в която беше поел разговорът. Джон очевидно щеше да отговори на всеки зададен му въпрос, но те, за бога, не знаеха кой е този мъж. Дори Бела, по чието настояване бяха дошли, очевидно се чувстваше неловко.

Мери вдигна ръце, за да изпише предупреждение за Джон, но в този момент момчето разкопча ризата си. Разтвори я и показа кръглия белег над лявата си гръд.

Мъжът се наведе напред, разгледа го внимателно, после се отдръпна.

— Как си го получил?

Ръцете на момчето започнаха бързо да се движат.

— Казва, че го има по рождение.

— Има ли нещо друго? — запита мъжът.

Джон хвърли поглед на Мери. Пое си дълбоко дъх и описа: Сънувам кръв. Кучешки зъби. Ухапвания…

Мери ококори очи.

Джон я погледна с безпокойство.

Не се тревожи, Мери. Не съм психопат или умопобъркан. Отначало, когато сънищата ме навестиха, бях ужасен, но нали знаеш, никой не може да контролира работата на мозъка си.

— Да, знам — съгласи се тя и стисна ръката му.

— Какво каза той? — попита мъжът.

— Това, последното, беше за мен.

Пое си дълбоко дъх и продължи да превежда.