Вечна любов

19.

Застанал пред Мери, чийто спомени бяха оставени на милостта му, Рейдж си каза, че трябва да довърши започнатото — да се изтрие от паметта й като досадно петно. Да, и как това щеше да им помогне?

Беше оставил един, а може би и двама лесъри живи, за да я спаси. Ако онези кучи синове бяха отмъкнали чантата й, тя беше в опасност. Обществото вече отвличаше цивилни, които не знаеха нищо за братството, а какво ли оставаше за нея, след като я бяха видели с него.

По дяволите, как трябваше да постъпи в този момент? Не можеше да я остави сама в дома й, защото адресът й със сигурност беше записан в шофьорската книжка и къщата й щеше да е първото място, което лесърите щяха да посетят. Да я заведе в хотел, също не беше решение, защото нямаше как да е сигурен, че ще остане в стаята си. Тя нямаше да съзнава, че трябва да стои далеч от дома си, защото нямаше да помни нападението.

Искаше да я заведе в имението — поне докато не измисли как да се справи с тази неочаквана буря. Проблемът беше, че рано или късно, някой щеше да разбере, че тя е в стаята му, което щеше да е лоша новина за всички. Дори заповедта на Тор да изтрие спомените от паметта й да бъде отменена, пак нямаше да му помогне в този случай. Хората не бяха допускани в техния свят. Беше прекалено опасно. Последното, от което Братството имаше нужда, беше човечеството да узнае за съществуването на тяхната раса и тайната им война с лесърите.

Да, обаче той беше отговорен за живота на Мери. А правилата са създадени, за да бъдат нарушавани…

Може би щеше да убеди Рот да я пусне вътре. Неговата шелан беше наполовина човек и откакто двамата бяха заедно, Слепия крал беше омекнал по отношение на жените. Тор не можеше да не зачете думата на краля. Никой не можеше.

Но Мери трябваше да бъде в безопасност, докато Рейдж уреди въпроса.

Замисли се за къщата й. Тя се намираше в усамотена местност, така че ако нещата се объркаха, можеше да я защитава, без полицията да се намеси. Имаше достатъчно оръжие в колата. Щеше да се обади на Рот оттам.

Умът на Рейдж спря да се лута. Щеше да изтрие спомените от паметта й до момента на слизането им от колата. И тя нямаше да си спомня дори целувките им.

Което, като се имаше предвид всичко, беше добре. Дяволите да го вземат. Беше я тласнал твърде далеч, твърде бързо, а той самият едва не се беше разпаднал. Докато я галеше с ръце и устни, странното жужене в тялото му се усили до кресчендо. Особено когато тя взе ръката му и я постави между бедрата си.

— Хал? — Мери го гледаше объркана. — Какво има?

Почувства се едновременно успокоен и виновен, когато я погледна в широко отворените очи и накара спомените й да потънат още по-дълбоко в подсъзнанието й. Беше изтривал паметта на безброй жени преди, без дори да се замисли. Но с Мери се чувстваше така, сякаш й отнемаше нещо. Сякаш извършваше предателство спрямо нея.

Прокара длан през косата си, сграбчи един кичур и му се прииска да го изтръгне из корен.

— Е, добре, щом предпочиташ да пропуснеш вечерята и да се прибереш у дома, няма проблеми. И аз имам нужда от време, за да поохладя страстите.

— Добре, но… имам чувството, че искахме да направим още нещо. — Сведе поглед към тялото си и започна да маха тревата от дрехите си. — Макар че, като се има предвид какво направих с полата си, преди да тръгнем от къщи, вероятно не трябва да се показвам на обществено място. Знаеш ли, мислех си, че съм махнала всичката трева от… Чакай малко, къде е чантата ми?

— Може би си я оставила в колата.

— Не. Аз… О, господи! — Тя затрепери неконтролируемо, дишането й стана бързо и плитко. Очите й горяха трескаво. — Хал, съжалявам, аз… имам нужда… О, по дяволите!

Ефектът се дължеше на адреналина, който изпълваше вените й. Умът й може и да беше спокоен, но тялото й все още бе заредено със страх.

— Ела — каза той и я притисна към тялото си. — Нека те поддържа в прегръдките си, докато премине.

Той шепнеше в ухото й, но внимаваше ръцете й да не намерят кинжала под мишницата му, нито деветмилиметровата „Берета“ на кръста му. Очите му се стрелкаха наоколо, погледът му обхождаше сенките на парка вдясно и вляво около ресторанта. Отчаяно искаше да я отведе в колата.

— Толкова съм объркана — каза Мери, притиснала лице в гърдите му. — Отдавна не съм изпитвала паника.

— Не се тревожи за това. — Тя спря да трепери и той се отдръпна. — Да вървим.

Седнаха в „Понтиак“-а и Рейдж се почувства много по-добре, когато включи на скорост и излезе от паркинга. Мери се огледа.

— Страхотно. И тук я няма чантата ми. Вероятно съм я оставила вкъщи. Днес все нещо забравям. — Облегна се назад и затърси из джобовете си. — Аха! Поне ключовете ми са у мен.

Излязоха от града бързо и безпрепятствено. „Понтиак“-ът спря пред къщата й, Мери прикри прозявката си и протегна ръка към вратата на колата. Той постави длан върху нейната.

— Позволи ми да бъда джентълмен и да ти отворя.

Тя се усмихна и сведе поглед към земята като човек, който не е свикнал да се суетят около него.

Рейдж слезе. Подуши въздуха и остави слуха и зрението му да проникнат в мрака. Нищо. Абсолютно нищо.

Отиде до задната част на колата, отвори багажника, извади огромен туристически сак и отново застина. Всичко беше спокойно.

Отвори й вратата, а Мери смръщи вежди, като видя чантата, преметната през рамото му. Той поклати глава.

— Не възнамерявам да прекарам нощта при теб. Просто току-що забелязах, че ключалката на багажника ми е повредена, а не искам да оставя това вътре. Нито да го изпускам от погледа си.

По дяволите, не обичаше да я лъже. Стомахът му буквално се преобръщаше.

Мери сви рамене и отиде до входната врата.

— Трябва да има нещо важно в сака ти.

Да, достатъчно оръжие да изравни със земята десететажна сграда. А пак не му се струваше достатъчно да я защити.

Тя, изглежда, се чувстваше неловко. Отключи и пристъпи в къщата. Той я остави да се разходи из стаите, да запали осветлението и да победи нервността си, но остана плътно до нея. Следваше я и оглеждаше вратите и прозорците. Всичките бяха заключени. Мястото беше добре подсигурено. Поне приземният етаж.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита тя.

— Не.

— Аз също не съм гладна.

— Какво има на горния етаж?

— Спалнята ми.

— Ще ми я покажеш ли? — Трябваше да огледа и втория етаж.

— Може би по-късно. Искам да кажа, наистина ли трябва да я видиш? Ъъъ… о… по дяволите. — Тя спря и втренчи поглед в него с ръце на хълбоците. — Ще бъда откровена с теб. В тази къща никога не е стъпвал мъж. И съм забравила какво е да се държиш гостоприемно.

Той пусна чантата на пода. Беше готов за битка и напрегнат, но пак му беше останала достатъчно енергия да я желае. Фактът, че друг представител на силния пол не беше влизал тук, в нейното лично пространство, му доставяше огромно удоволствие. Сърцето му пееше.

— Справяш се добре — прошепна той. Погали я по бузата с палец, а в същото време мислеше какво му се иска да направи с нея в спалнята.

Тялото му незабавно реагира, странното жужене полази като горещи тръпки по гръбнака му.

— Трябва да се обадя набързо. Мога ли да се кача горе, за да остана сам?

— Разбира се. Аз ще те чакам тук.

— Няма да се бавя.

Изтича до спалнята й, като в същото време извади мобилния си телефон от джоба. Проклетото нещо имаше лека пукнатина, причинена вероятно от ритниците на някой от лесърите, но все още работеше. Свърза се с гласовата поща на Рот, остави кратко съобщение и започна горещо да се моли скоро да получи отговор.

Прецени набързо доколко е подсигурен вторият етаж и слезе долу. Мери седеше на дивана, подвила крака под себе си.

— Какво ще гледаме? — запита той и провери дали до вратите и прозорците не е долепено някое бледо лице.

— Защо непрекъснато се оглеждаш, като че ли се намираш в някоя задна уличка?

— Съжалявам. Стар навик.

— Вероятно си бил в някой специален отряд.

— Какво искаш да гледаме? — Отиде до рафтовете, върху които бяха подредени дисковете й.

— Ти избери. А аз ще облека нещо… — Изчерви се. — Е, ако бъда искрена, нещо по-удобно. И по което няма трева.

За да е сигурен, че е в безопасност, той я изчака в подножието на стълбите, откъдето я чуваше как се движи из спалнята. Когато тя тръгна отново да слиза по стълбите, той бързо се приближи отново до рафтовете.

Един поглед към колекцията й от филми беше достатъчен да разбере, че е в беда. Имаше множество чужди заглавия и само няколко американски, сред които две романтични класики — „Незабравима любов“ с Кари Грант и „Казабланка“.

Абсолютно нищо от Сам Рейми или Роджър Корман8. Нима не беше чувала за „Злите мъртви“? Чакай, имаше надежда. Извади обложката на един диск. „Носферату — симфония на ужаса“. Класическият немски филм за вампири от 1922-ра.

— Намери ли нещо, което да ти харесва? — попита тя.

— Да. — Той хвърли поглед през рамо.

О… господи! Беше облечена като за правене на любов или поне така реагираше той на фланеленото долнище на пижамата, обсипано със звезди и луни, на късата бяла тениска и велурените мокасини.

Тя подръпна тениската си в напразен опит да прикрие по-голяма част от тялото си.

— Обмислях дали да не облека дънки, но съм уморена, а обикновено си лягам така… Удобно ми е, почивам си. Нали разбираш, нищо луксозно.

— Харесваш ми — каза той с нисък и плътен глас. — Имаш наистина уютен домашен вид.

По дяволите. Видът й извикваше у него желание да я схруска.

След като пусна филма, той взе сака, занесе го до дивана и седна на другия му край. Изтегна се, преструвайки се, че се отпуска. Не искаше да я плаши. А истината беше, че бе изключително напрегнат. И нямаше как да е другояче, докато чакаше лесърите да нахлуят. Молеше се Рот да се обади всеки момент и копнееше да целуне вътрешната част на бедрата й.

— Можеш да вдигнеш краката си върху масичката, ако искаш — каза тя.

— И така ми е добре. — Изключи нощната лампа вляво от себе си с надеждата тя да заспи. Защото така щеше да може да обикаля къщата и да дебне, без да я тревожи.

Петнадесет минути след началото на филма тя каза:

— Съжалявам, но смисълът започва да ми се губи.

Погледна я. Беше се свила на кълбо, косата й се беше разпиляла по раменете. Кожата й блестеше леко на светлината на екрана, клепачите й бяха натежали.

Така ще изглежда и на сутринта, когато се събуди, помисли си той.

— Легни си, Мери. Аз ще остана още малко, окей?

Тя се зави с меко кремаво одеяло.

— Да, разбира се. Но, хм, Хал…

— Чакай. Може ли да ме наричаш с… другото ми име?

— Добре. Какво е то?

— Рейдж.

Тя смръщи вежди.

— Рейдж?

— Да.

— Разбира се. Това прякор ли е?

Той затвори очи.

— Да.

— Е, Рейдж… Благодаря ти за вечерта. За това, че се съобразяваш с мен.

Той изруга тихо с мисълта, че би трябвало да му зашлеви шамар, а не да му благодари. Той едва не беше станал причина за смъртта й. Сега тя беше мишена за лесърите. А ако знаеше дори само половината от нещата, които искаше да направи с тялото й, вероятно щеше да се заключи в банята.

— Няма проблеми, знаеш ли — измърмори сънено тя.

— За какво?

— Знам, че искаш да бъдем само приятели.

Приятели?

Тя се усмихна сковано.

— Не искам да мислиш, че съм разбрала погрешно онази целувка пред къщи. Знам, че не беше… е, нали разбираш. Както и да е, не трябва да се страхуваш, че ще си въобразя нещо.

— Защо мислиш, че се тревожа за това?

— Седиш в другия край на дивана, вдървен като пън. Сякаш се боиш, че ще ти скоча.

Той дочу шум отвън и погледът му се стрелна към прозореца вдясно. Но беше само листо, запратено от вятъра в стъклото.

— Не искам да те карам да се чувстваш неловко — каза тя. — Исках просто да… те успокоя.

— Не знам какво да кажа, Мери. — Истината щеше да я ужаси, а вече бе изрекъл достатъчно лъжи.

— Не казвай нищо. Вероятно не трябваше да повдигам въпроса. Всъщност радвам се, че си тук. Като приятел. Разходката с твоя автомобил ми хареса. Както и възможността да изляза навън. Не искам нищо повече от теб, честно. Ти наистина си добър приятел.

Рейдж си пое дълбоко дъх. Откакто беше станал зрял мъж, нито една жена не го беше наричала приятел. Нито беше търсила компанията му по причини, различни от секса.

Той прошепна на Стария заветен език:

— Не ми достигат думи, любов моя. Защото нищо, което ще излезе от устата ми, не е достойно за твоите уши.

— Какъв е този език?

— Родният ми.

Тя наклони глава и го загледа замислено.

— Прилича на френски, но не е. Усеща се и славянско звучене. Да не би да е унгарски или някакъв подобен?

Той кимна.

— В основата си.

— И какво каза?

— Че на мен също ми харесва да съм тук с теб.

Мери се усмихна и отпусна глава.

Веднага щом тя заспа, Рейдж отвори сака и провери дали всички оръжия са заредени. След това обходи къщата и изключи осветлението. Стана тъмно като в рог, но очите му се пригодиха, а сетивата му се изостриха още повече.

Огледа гората зад къщата, моравата вдясно и голямата фермерска къща в далечината. После улицата пред входната врата.

Ослуша се, но не чу нищо повече от стъпките на животните по тревата и вятъра, който профучаваше покрай дървените стени на някогашния хамбар. Навън захладня. Отново обходи къщата, напрегнат, в търсене на места, откъдето би било лесно някой да се промъкне вътре. Ходеше от стая в стая леко като хищник и накрая му се струваше, че ще експлодира.

Провери мобилния си телефон. Беше включен и оставен на звук. И имаше обхват.

Изруга. Продължи още известно време да крачи из къщата.

Филмът свърши. Пусна го отново — в случай че тя се събуди и поиска да узнае защо е още в дома й. След това отново обходи първия етаж.

Върна се в дневната, потърка чело с длан и откри, че е потно. Температурата в къщата й беше по-висока от онази, с която беше свикнал, или може би това се дължеше на състоянието на тревожно очакване, в което се намираше. Независимо от причината — беше му ужасно горещо. Съблече палтото си и остави оръжията и мобилния си телефон в сака.

Нави ръкавите на ризата си, изправи се над нея и се заслуша в бавното й равномерно дишане. Изглеждаше така дребна и крехка, свита на дивана. Още по-уязвима сега, когато сивите й, смели и войнствени очи бяха затворени. Седна до нея и нежно премести тялото й така, че да е сгушено в извивката на ръката му.

Огромните му мускули я правеха да изглежда още по-миниатюрна.

Тя се размърда, вдигна глава.

— Рейдж?

— Спи — прошепна той и я притисна до гърдите си. — Но ми позволи да те поддържа в прегръдките си. Само това.

Въздишката й го прониза и стигна до сърцето му, ръката й го обгърна през кръста. Той затвори очи. Тишина.

Всичко наоколо беше спокойно. И вътре в къщата. И отвън.

Едва не се поддаде на глупавия импулс да помести тялото й, само за да може да се наслади на усещането, когато тя отново се отпусне в прегръдките му.

Но вместо това се заслуша в дишането й и задиша в унисон с нея.

Такова… спокойствие. И тишина.