Вечна любов

46.

Бела пое дълбоко въздух и усети миризмата на мръсотия. Господи, как я болеше главата. И коленете. Бяха притиснати в нещо твърдо и студено.

Очите й се отвориха изведнъж. Тъмнина. Мрак. Слепота. Опита се да вдигне ръка, но рамото й се блъсна в грапава стена. Имаше друга стена зад гърба й, пред нея и отстрани. Тя се заблъска в тясното пространство, обхваната от паника. Отвори широко уста, но откри, че не може да диша. Нямаше въздух, само миризма на мокра пръст, която запушваше… носа й… тя… Изпищя.

И нещо над нея се раздвижи. Погледна нагоре. Заслепи я светлина.

— Готова ли си да излезеш? — попита тихо мъжки глас.

Спомените й се върнаха — бягството към къщата й през ливадата, борбата с лесъра.

Усети дръпването на увито около гърдите й въже и осъзна, че я изваждат от тръба в земята. После се озова в неголяма стая с неизмазани стени. Оглеждаше се в ужас, нямаше представа къде е. Помещението беше без прозорци, само с две малки капандури, покрити с черен плат. От тавана на кабели висяха три крушки без абажури. Въздухът беше пропит от миризмата на чамови дъски и сладникавия аромат на бебешка пудра, който идваше от лесъра.

Когато видя масата от неръждаема стомана и десетките ножове и чукове до нея, тя се разтрепери толкова силно, че започна да кашля.

— Не се плаши от тези неща — каза лесърът. — Не са за теб, стига да се държиш добре.

Ръцете му се заровиха в косата й и я разпиляха върху раменете.

— Сега ще вземеш душ и ще измиеш косата си. Ще я измиеш за мен.

Той се пресегна и вдигна вързоп дрехи. Сложи ги в ръцете й и тя разбра, че са нейните.

— Ако си послушна, ще ти разреша да ги облечеш. Но не и преди да те изчистим. — Побутна я към една отворена врата и в този момент звънна мобилен телефон. — Влез под душа. Веднага.

Прекалено объркана и вцепенена, за да се противопостави, Бела се препъна, пристъпвайки в недовършена баня без тоалетна. Движейки се, сякаш по чужда воля, тя се затвори вътре и пусна водата с треперещи ръце. Когато се обърна, видя, че лесърът е отворил вратата и я гледа.

Той закри долната част на телефона с ръка.

— Махни дрехите. Веднага.

Тя хвърли поглед към ножовете. Докато се събличаше, в гърлото й се надигна горчилка. Когато свърши, се прикри с ръце и се разтрепери.

Лесърът затвори телефона и го остави.

— Няма да се криеш от мен. Смъкни си ръцете.

Тя отстъпи, като вцепенено тръскаше глава.

— Свали ги.

— Моля те, недей…

Той пристъпи две крачки и я удари през лицето, запращайки я в стената. После я сграбчи.

— Погледни ме. Погледни ме. — Когато срещна втренчения му поглед, тя видя, че очите му светят от възбуда. — Господи, толкова е хубаво, че се върна.

Той я обви с ръце и я притисна към себе си. Заля я сладникавата му миризма.

Бъч е невероятен придружител, помисли си Мери, докато излизаха от онкологичното отделение на болницата „Свети Франциск“. Облечен в черно вълнено палто, с шапка в стил 1940 г. и страхотни тъмни пилотски очила, той изглеждаше като елегантен наемен убиец.

Което донякъде си беше истина. Тя знаеше, че е въоръжен до зъби, защото Рейдж беше проверил оръжията му, преди да ги пусне да излязат от къщата.

— Имаш ли нужда да свършим нещо друго, преди да се върнем? — попита Бъч, когато излязоха.

— Не, благодаря. Да си отиваме у дома.

Следобедът беше изморителен и нямаше никаква яснота около състоянието й. Доктор Делакроче все още се консултираше с колегите си и нареди да направят на Мери томография, както и нови лабораторни изследвания. Пак й взеха кръв, защото екипът искаше да провери отново някои чернодробни функции.

Господи, как се ядосваше, че утре ще трябва да идва пак и да прекара още една нощ в неизвестност. Когато двамата с Бъч стигнаха външния паркинг и влязоха в „Мерцедес“-а, тя се чувстваше напълно изтощена. Онова, от което наистина имаше нужда, беше да си легне, но беше толкова напрегната, че едва ли щеше да успее да заспи скоро.

— Всъщност, Бъч, да наминем край къщата ми, преди да се приберем. Искам да си взема едни лекарства, които оставих там.

Малко приспивателно щеше да й дойде добре.

— Иска ми се да не ходим там. Не можеш ли да си поръчаш каквото ти трябва от интернет или нещо такова?

— Изписват ги с рецепта.

Той сви вежди.

— Добре. Но няма да се бавиш и ще дойда с теб.

След петнадесет минути колата спря на алеята пред дома й. В златистия блясък на залязващото слънце къщата изглеждаше изоставена. Вятърът бе навял окапали листа пред входната врата, хризантемите й бяха почти изсъхнали, а вътре в градината имаше един паднал клон.

Надяваше се, че който и да купеше мястото, щеше да го харесва колкото нея.

Влезе в къщата и усети студен полъх. Оказа се, че прозорецът над кухненската мивка е открехнат. Докато го затваряше, реши, че Ви го е оставил отворен, когато е идвал да инсталира охранителната система. Затвори го и се качи горе да си вземе приспивателното.

Преди да се върне обратно, Мери се спря до плъзгащата се задна врата и погледна градината зад къщата. Басейнът беше покрит с пелена от листа, водата беше мътна. По-нататък в ливадата се виждаха вълните на пожълтялата трева…

Отсреща в къщата на Бела нещо проблесна.

Тя застана нащрек.

— Бъч, имаш ли нещо против да проверим какво е това?

— И дума да не става. Трябва да те върна у дома.

Тя отвори вратата.

— Мери, опасно е.

— И за Бела е така. Нищо не трябва да се движи в къщата й по това време на деня. Хайде.

— Можеш да й се обадиш от колата.

— Ще й се обадя оттук. — След малко тя затвори телефона и отново тръгна към вратата.

— Никъде няма да… Мери, спри! Господи, не ме карай да те метна на рамо и да те изнеса оттук.

— Само да си посмял да направиш нещо подобно, ще кажа на Рейдж, че си ме опипвал.

Очите на Бъч светнаха гневно.

— За бога, ти си проклета манипулаторка — също като него.

— Не точно като него, но се уча. Сега ще дойдеш ли с мен, или да тръгна сама?

Той изруга през зъби и стисна в ръката си пистолет.

— Не ми харесва тази работа.

— Отбелязвам си го. Слушай, само ще се уверим, че тя е добре. Няма да отнеме повече от десет минути.

Тръгнаха през ливадата. Бъч се оглеждаше напрегнато из полето. Наближиха къщата и тя видя, че остъклената задна врата се люлее на вятъра и стъклата отразяват последните лъчи на слънцето.

— Стой плътно до мен, разбра ли? — каза Бъч, когато излязоха на моравата.

Вратата отново се отвори рязко.

— О, по дяволите — измърмори той.

Бронзовата ключалка беше разбита, а няколко от стъклата бяха счупени.

Пристъпиха предпазливо вътре.

— О, боже мой! — прошепна Мери.

Столовете бяха съборени и разхвърляни из кухнята заедно с натрошени чинии и чаши, имаше и една счупена лампа. Върху пода се виждаха ивици от изгорено, както и от някакво черно вещество, приличащо на мастило.

Когато тя се наведе да разгледа мазните следи, Бъч каза:

— Не се допирай до това нещо. Това е кръв на лесър.

Тя затвори очи. Онези мъже от парка бяха хванали Бела.

— Спалнята й в мазето ли е? — попита той.

— Така ми каза.

Слязоха тичешком в мазето и намериха двойната врата, водеща към стаята й, широко отворена. Няколко от чекмеджетата на скрина бяха разхвърляни, изглежда някои от дрехите й бяха взети. В което изобщо нямаше смисъл.

Докато се качваха към кухнята, Бъч вдигна капака на мобилния си телефон.

— Ви? Имаме влизане с взлом. У Бела. — Огледа черните петна по един счупен стол. — Била се е храбро. Но мисля, че лесърите са я отвлекли.

Рейдж притискаше мобилния телефон между ухото и рамото си и в същото време обличаше кожените си дрехи.

— Ченге? Дай да говоря с Мери.

Чу се шумолене, после тя се обади:

— Ало? Рейдж?

— Здравей, мила, добре ли си?

— Да.

Гласът й трепереше силно, но какво облекчение беше само да го чуе.

— Идвам да те взема. — Грабна кобура и напъха крака в тежките си ботуши. — Слънцето тъкмо се скрива, така че веднага ще дойда.

Искаше тя да е в безопасност и у дома, докато той и братята преследват тези негодници.

— Рейдж… О, господи, Рейдж, какво ще й направят?

— Не знам. — Беше лъжа. Знаеше точно какво правят с Бела. Господ да й е на помощ. — Чуй ме, знам, че се тревожиш за нея. Но в момента искам да мислиш за себе си. Залепи се за Бъч и не се отделяй от него, разбра ли?

Щеше да стане по-бързо, ако се дематериализираше, за да отиде при нея, отколкото ако чакаше ченгето да я докара с колата. Никак не му харесваше да е изложена на опасност.

Докато прибираше кинжалите в ножницата, осъзна, че от телефона се чува само тишина.

— Мери? Чу ли какво ти казах? Мисли за себе си. Стой до Бъч.

— Точно до него съм.

— Добре. Стой така. И не се тревожи, все някак ще си върнем Бела. Обичам те.

Той затвори телефона и навлече тежкото манто. Изхвърча в коридора и се блъсна във Фюри, който беше облечен в кожа и напълно въоръжен.

— Какво става, по дяволите? — Зейдист приближаваше по коридора. — Получих много тревожно съобщение от Ви за някаква жена…

— Лесърите са хванали Бела — каза Рейдж, като преглеждаше пистолета си.

От Зи полъхна студена вълна като силен вятър.

— Какво каза?

Рейдж смръщи вежди при този емоционален изблик.

— Бела. Приятелката на Мери.

— Кога?

— Не знам. Бъч и Мери са в къщата й…

Зейдист изведнъж изчезна.

Рейдж и Фюри го последваха веднага, като се дематериализираха, за да отидат в дома на Бела. Тримата се качиха заедно, тичайки по предното стълбище на къщата.

Мери беше в кухнята, точно до Бъч, който проверяваше нещо на пода, Рейдж се втурна вътре като вихрушка, хвана я и я прегърна толкова силно, че костите им изпукаха.

— Ще те закарам у дома — промълви той, скрил лице в косата й.

— Мерцедесът е до нейната къща — каза Бъч, като се изправи от пода, където бе разглеждал черните петна.

Хвърли връзка ключове на Рейдж.

Фюри ругаеше, докато изправяше един стол.

— Какво е станало?

Ченгето поклати глава.

— Мисля, че са я отвлекли жива, ако съдя по тези обгорени ивици, водещи към вратата. Следите от кръвта й са изгорели, когато слънцето ги е огряло…

Рейдж тръгна към вратата с Мери, а Бъч внезапно замълча и хвърли тревожен поглед към нея. Последното, което й трябваше, беше да слуша противните подробности.

Ченгето продължи:

— Освен това нямат никаква полза от нея, ако е мъртва… Зейдист? Добре ли си?

Излизайки, Рейдж хвърли поглед през рамо към Зи.

Той се тресеше от гняв, лицето му трептеше около белега под лявото око. По дяволите, изглеждаше сякаш ще се пръсне, само дето беше трудно да повярваш, че отвличането на една жена го засяга по един или друг начин. Рейдж се спря.

— Зи, какво ти става?

Братът се обърна настрани, сякаш не искаше да го гледат, после се наведе още повече към прозореца, до който стоеше. С глухо ръмжене той се дематериализира.

Рейдж погледна навън. Видя само хамбара на Мери в другия край на поляната.

— Хайде да вървим — обърна се той към нея. — Искам да се махнеш оттук.

Тя кимна, Рейдж я хвана здраво за ръката и я поведе надалеч от къщата. Вървяха бързо и мълчаливо през тревата.

Точно когато стъпиха върху нейната морава, едно стъкло се разби с трясък.

Нещо, или някой, беше изхвърлен от къщата на Мери. Точно през плъзгащата се врата.

Докато тялото падаше върху верандата, Зейдист скочи през разбитата врата с оголени кучешки зъби и изписана на лицето ярост. Хвърли се върху лесъра, хвана го за косата и повдигна горната част на тялото му от земята.

— Къде е тя? — изръмжа братът.

Когато съществото не отговори, Зи премести ръцете си и го захапа за рамото направо през коженото яке. Убиецът зави от болка.

Рейдж не остана да гледа представлението. Поведе Мери тичешком край къщата, но се сблъска с още двама лесъри. Изблъска я зад себе си и я прикри с тялото си, докато посягаше към пистолета. Точно когато вече го държеше готов за стрелба, от дясната му страна се чу пукотевица. Куршуми изсвистяха край ухото му, забиха се със звънтене в стената на къщата и го удариха в ръката и в бедрото и…

Никога досега не се бе радвал така на появата на звяра. Той се хвърли във водовъртежа с рев, благодарен за промяната, посрещайки с радост пламъка на топлината, експлозията в мускулите и костите си.

Когато вълната от енергия избликна от Рейдж, Мери бе отхвърлена към къщата, главата й се отметна рязко назад и се блъсна в дъсчената облицовка. Тя се свлече на земята, осъзнавайки неясно, че някакво огромно присъствие заема мястото на Рейдж.

Чуха се още изстрели, писъци, оглушителен рев. Влачейки се по земята, тя се скри зад един хвойнов храст точно когато някой включи външното осветление.

Мили… боже.

Татуировката беше оживяла. Драконоподобното създание, покрито с виолетови и жълто-зелени люспи, блестящи в цветовете на дъгата. Чудовището имаше дълги жълти нокти, диво развяваща се черна грива и размяташе опашка с шипове. Тя не виждаше лицето му, но звуците, които то издаваше, бяха страшни.

Звярът беше смъртоносен и бързо довършваше лесърите.

Мери покри главата си с ръце, неспособна да понесе гледката. Надяваше се от все сърце, че звярът няма да я забележи, а ако това се случи, ще си спомни коя е.

Отново се разнесе рев. Още един писък. Ужасно хрущене.

Откъм задната част на къщата се чуха бързи изстрели.

Някой изкрещя:

— Зейдист! Спри! Трябват ни живи!

Битката не спираше и продължи още десетина минути. После остана да се чува само звук от дишане. Две вдишвания. Едно бавно издишване.

Тя вдигна поглед. Звярът се беше надвесил над храста, зад който тя се криеше, онзи немигащ бял поглед бе насочен точно към нея. Лицето му беше огромно, в челюстите му имаше зъби колкото в устата на акула, гривата му падаше върху широкото чело. По гърдите му се стичаше черна кръв.

— Къде е тя? Къде е Мери? — долетя гласът на Ви иззад ъгъла. — Мери? О… по дяволите.

Главата на звяра се извърна рязко, а Вишъс и Зейдист се заковаха на място.

— Аз ще му отвлека вниманието — каза Зейдист. — Вие я махнете от пътя му.

Звярът се обърна към братята и се приготви за нападение, с извадени нокти, протегната напред глава и ритмично мятаща се опашка. Мускулите на задните му крака потръпваха.

Зейдист продължи напред, а Ви започна да се промъква към мястото, където беше тя. Чудовището изръмжа и щракна с челюсти.

Зи изруга към него.

— Е, какво ще ми направиш, което вече да не са ми сторили?

Мери скочи на крака.

— Зейдист! Недей!

При звука на гласа й всичко замръзна като жива картина. Зейдист пристъпваше напред. Звярът се готвеше да се спусне. Вишъс се промъкваше към храста. За част от секундата и тримата погледнаха към нея. После отново съсредоточиха погледи един в друг.

— Вие двамата ще се разкарате ли оттук? — изсъска тя. — Някой ще пострада. Само го ядосвате!

— Мери, трябва да те махнем от пътя му.

Гласът на Ви звучеше с онзи ужасен тон: Нека да бъдем разумни, който хората използват при автомобилни катастрофи.

— Той няма да ме нарани, но всеки миг ще разкъса и двама ви. Махнете се!

Никой не я слушаше.

— Господи, спаси ме от герои — промърмори тя. — Махайте се, по дяволите!

Най-после привлече вниманието им. Двамата братя спряха да се движат. А чудовището погледна през рамо.

— Здравей — промълви тя, излизайки иззад храста. — Аз съм. Мери.

Огромната драконова глава се заклати нагоре-надолу като на кон и размята черната грива. Масивното тяло се обърна към нея.

Звярът е красив, помисли си тя. Както е красива една кобра. Грозотата му беше засенчена от плавните, грациозни движения и интелигентността на хищник, към която трябва да се отнасяш с уважение.

— Наистина си огромен, знаеш ли? — Приближаваше бавно към него и продължаваше да му говори тихо — така както обичаше Рейдж. — И свърши чудесна работа, като ме опази от тези лесъри. Благодаря ти.

Застана до звяра, а челюстите му се отвориха и той изрева към небето, без да отделя очи от нея. Главата рязко се наведе, сякаш търсеше милувката й. Тя протегна ръка, погали гладките люспи, усещайки огромното напрежение на силата в широкия врат и раменете.

— Отблизо си много страшен, наистина. Но е толкова приятно да те докосвам. Не мислех, че кожата ти ще е толкова топла или мека.

Белите очи се стрелнаха наляво и се присвиха, устните се повдигнаха, чу се ръмжене.

— Не ми казвайте, че някой идва насам — каза тя, без да променя тона си и без да се обръща. Продължи да държи очите си приковани в огромното лице.

— Бъч, не се приближавай — измърмори Ви. — Тя ще го успокои с приказки.

Ниско гърлено ръмжене излезе от устата на звяра.

— Хайде сега, не им обръщай внимание — каза тя. — Няма да направят нищо нито на мен, нито на теб. А и не ти ли стига за тази вечер?

Съществото въздъхна дълбоко.

— Да, стига толкова — каза тихо тя, като галеше врата под гривата.

Силните мускули се надигаха като въжета под кожата. Нямаше тлъстини, нищо, освен мощ.

Създанието огледа вампирите още веднъж.

— Не, те не са нещо, за което ти и аз трябва да се тревожим. Ще си стоиш тук с мен и…

Без предупреждение звярът се извъртя на другата страна и я събори на земята с опашката си. Скочи във въздуха към къщата и разби един прозорец с горната част на тялото си.

Един лесър бе измъкнат навън в нощта и яростният рев на чудовището секна, когато го стисна в челюстите си.

Мери се сви на кълбо, пазейки се от шиповете на опашката. Затвори очи и закри ушите си, за да спре мляскащите звуци и ужасната гледка, която представляваше убийството.

След няколко минути усети, че нещо побутва тялото й. Създанието я буташе с муцуна.

Тя се претърколи и погледна нагоре в белите му очи.

— Добре съм. Но ще трябва да се погрижим за маниерите ти по време на хранене.

Той замърка, простря се на земята до нея и отпусна глава между предните си лапи. Блесна ослепителна светлина, после Рейдж се появи, легнал в същата поза. Трепереше на студа, покрит с черна кръв.

Тя бързо смъкна палтото си, докато братята тичаха към тях. Всички мъже свалиха горните си дрехи и също покриха Рейдж.

— Мери? — дрезгаво каза той.

— Тук съм. Всички са добре. Двамата ме спасихте.