Вечна любов

29.

Същата нощ, когато слънцето залезе и щорите се вдигнаха, Мери реши, че би могла да свикне със секса. Но не и с храната — не можеше да хапне и залък повече. Постави пръсти върху ръката му, за да спре вилицата с картофеното пюре, която се приближаваше към устата й.

— Не, не мога повече — каза тя и се облегна на възглавниците. — Стомахът ми ще се пръсне.

С усмивка на устните, той взе подноса с чиниите и го остави на нощното шкафче, а после отново седна до нея. Нямаше го през по-голямата част от деня и тя предположи, че е бил зает. Беше благодарна, защото успя да поспи. С всеки изминал ден изтощението я обземаше с по-голяма сила. Усещаше как болестта става все по-силна, а тя — по-слаба. Тялото й трябваше да полага усилия, за да се справи с всекидневието, болките, макар и слаби, се появяваха и изчезваха внезапно. Синините също се бяха върнали — черни и сини кръгчета разцъфтяваха под кожата й с тревожна бързина. Рейдж изпита ужас, като ги видя. Беше убеден, че я е наранил по време на секса. Трябваше доста да го убеждава, за да го накара да разбере, че вината не е негова.

Мери насочи вниманието си към Рейдж. Не искаше да мисли за болестта, нито за прегледите, които й предстояха съвсем скоро. Господи, той не изглеждаше по-добре, макар да кипеше от енергия и да не губеше сили като нея. Беше неспокоен. Седнал на леглото до нея, търкаше бедрата си с длани — като че ли имаше обрив, причинен от отровен бръшлян или варицела.

— Мери, ще ми позволиш ли да направя нещо за теб?

Макар сексът да бе последното, което би й хрумнало, тя изгледа бицепсите, които издуваха черната му риза.

— Мога ли да избера какво да бъде?

От гърлото му излезе тихо ръмжене.

— Не бива да ме гледаш така.

— Защо?

— Защото ми се иска да те покрия с тялото си.

— Не се бори с желанието си.

Зениците му проблеснаха в бяло — като две миниатюрни зарчета. Това бе най-странното у него. От очите му внезапно започваше да струи бледа, слаба светлина.

— Защо става така с очите ти? — попита Мери.

Мускулите на раменете му изпъкнаха, когато постави ръце върху бедрата си и се стегна. После се изправи рязко и закрачи из стаята. Тя усещаше енергията, която се излъчваше от него.

— Рейдж?

— Няма нужда да се тревожиш.

— Твърдата и гневна нотка в гласа ти ми подсказва, че може би има.

Той й се усмихна и поклати глава.

— Не. Няма. А сега да се върнем на въпроса какво искам да направя за теб. Нашата раса разполага с добър лекар. Името му е Хавърс. Ще ми позволиш ли да му осигуря достъп до медицинското ти досие? Може би нашата наука ще успее да ти помогне.

Мери смръщи вежди. Лекар, който е вампир. Алтернативна терапия.

Да, но какво би могла да изгуби?

— Добре. Само че не знам как да направя копия…

— Брат ми Ви е бог в областта на компютрите. Може да пробие всякакви защити, а повечето от документацията трябва да е онлайн. Имам нужда само от имената на болниците и датите, ако ги помниш.

Той взе лист и химикалка и тя му продиктува клиниките, където се бе лекувала, както и имената на лекарите. След като записа всичко, той остана втренчен в листа.

— Какво? — запита тя.

— Списъкът е толкова дълъг. — Вдигна поглед към нея. — Много ли беше зле, Мери?

Първият й импулс беше да му каже истината — че е преминала през две сесии химиотерапия и присаждане на костен мозък. И че едва ги е преживяла. Но после се сети за изминалата нощ, когато бе изгубила контрол над чувствата си. В момента бе като сандък с динамит и болестта й изглежда беше идеалният детонатор. Последното, от което имаше нужда, беше отново да потъне в отчаяние. Нищо добро не беше станало последните два пъти, в които беше загубила самообладание. Първия път се бе разплакала пред него. Втория… Това, че го бе ухапала по устната, бе най-незначителната част от случилото се.

Сви рамене и макар да не искаше, излъга:

— Не беше кой знае какво, но се радвах, когато свърши.

Той присви очи.

И точно тогава някой почука на вратата. Погледът на Рейдж не трепна, независимо че почукването бе доста настоятелно.

— Някой ден ще се научиш да ми имаш доверие.

— Но аз ти вярвам.

— Глупости. Ще ти подскажа нещо. Не обичам да ме лъжат.

Силните удари бяха подновени.

Рейдж отвори вратата, готов да каже на чукащия, независимо кой беше, да върви по дяволите. Имаше чувството, че на двамата с Мери им предстои спор и искаше да приключат с разногласията.

От другата страна стоеше Тор. Имаше вид на зашеметен с парализиращ пистолет.

— Какво ти се е случило? — попита Рейдж, пристъпи в коридора и притвори вратата.

Тор подуши въздуха, който идваше откъм спалнята.

— Господи, маркирал си я, нали?

— Имаш ли проблеми с това?

— Не. Това дори улеснява нещата, в известен смисъл. Има послание от Скрайб Върджин.

— Предай ми думите й.

— Трябва да си с останалите, за да чуеш…

— По дяволите. Искам да знам сега, Тор.

Братът заговори на древния език, а когато свърши, Рейдж си пое дълбоко дъх.

— Дай ми десет минути.

Тор кимна.

— Събрали сме се в кабинета на Рот.

Рейдж се върна в стаята и затвори вратата.

— Чуй, Мери, имам работа. Ще бъда с братята си и е възможно да не се прибера довечера.

Тя замръзна и извърна поглед.

— Не става въпрос за жени, кълна се. Обещай ми, че ще бъдеш тук, когато се върна. — Тя се поколеба. Той отиде до нея и я погали по бузата. — Каза, че нямаш назначени прегледи преди сряда. Има ли значение още една нощ? Ще можеш да прекараш повече време във ваната. Нали това ти достави голямо удоволствие?

Тя се усмихна леко.

— Ти си манипулатор.

— Предпочитам да мисля за себе си като за умел стратег, който внимателно планира крайния резултат.

— Ако остана още един ден, ти ще се опиташ да ме уговориш за още един и още един…

Той се наведе и я целуна страстно. Искаше му се да има повече време, копнееше да бъде с нея, преди да тръгне. Но, по дяволите, дори да разполагаше с часове, нямаше да може. Странното жужене и напрежението се засилваха и тялото му скоро щеше да експлодира.

— Обичам те — каза той и се отдръпна. Взе часовника си и го постави в дланта й. — Пази го вместо мен.

Отиде до гардероба и прегледа дрехите си. Откри церемониална черна тога, скрита зад два чифта пижами, които никога нямаше да облече. Загърна голото си тяло с тежката коприна и я стегна в кръста с колан от дебело сплетено въже. Когато излезе, Мери каза:

— Изглеждаш така, сякаш отиваш в манастир.

— Кажи ми, че ще бъдеш тук, когато се върна.

След кратък миг тя кимна.

Той покри главата си с качулката.

— Това е добре.

— Какво става, Рейдж?

— Просто ме чакай. Моля те. — Спря се на прага, за да я погледне за последен път, преди да излезе.

Това бе първото им сбогуване, което предизвикваше болка. Първата им раздяла, след която той щеше да усети колко много го отдалечават от нея времето и преживяното. Знаеше, че тази нощ ще му бъде трудно да премине отвъд. Просто се надяваше, че когато излезе от другата страна, няма да носи за дълго със себе си следите от наказанието. И че тя ще е все още с него.

— Ще се видим по-късно, Мери — каза той и я заключи в стаята си.

Влезе в кабинета на Рот и затвори след себе си двойните врати. Всички братя бяха там. Никой не говореше. В стаята се усещаше всеобщото безпокойство — като миризмата на втрит в кожата спирт.

Рот излезе иззад бюрото. Изглеждаше толкова суров и безкомпромисен, колкото и Тор. Усещаше погледът му да го пронизва, скрит зад слънчевите очила.

— Братко.

Рейдж сведе глава.

— Господарю.

— Облякъл си робата. Като че ли искаш да останеш с нас.

— Разбира се, че искам.

Рот кимна. Само веднъж.

— Чуй словото тогава. Според Скрайб Върджин си нарушил законите на братството два пъти. Първия път като не си се подчинил на заповедта на Тор и втория — като си довел на наша територия човек. Ще бъда откровен с теб, Рейдж — тя иска да отмени моето решение относно Мери. Нейното желание е жената да си отиде оттук.

— Знаеш до какво ще доведе това.

— Казах й, че си готов да ни напуснеш.

— И това вероятно е повдигнало духа й — усмихна се иронично Рейдж. — От години се опитва да се отърве от мен.

— Е, сега изборът е твой, братко. Ако искаш да останеш с нас и жената да бъде приютена сред тези стени, Скрайб Върджин изисква да приемеш райт.

Ритуалът, чрез който се изкупваше кръвната обида, беше логично наказание. Щом райт бъдеше предложен и приет, оскърбителят позволяваше на оскърбения да избере оръжието и да му нанесе удар, без да се защитава. Оскърбената страна можеше да избере всичко — от нож и бокс до огнестрелно оръжие, но раната не трябваше да бъде смъртоносна.

— В такъв случай, съм готов — каза Рейдж.

— В ритуала трябва да участва всеки един от нас.

В стаята отекна колективен стон. Някой измърмори:

— По дяволите!

— Приемам.

— Да бъде волята ти, братко.

— Но… — В гласа на Рейдж несъмнено се долавяше по-твърда нотка. — Приемам ритуала само при условие, че Мери ще остане тук толкова дълго, колкото пожелая.

— По този въпрос постигнахме споразумение със Скрайб Върджин. Но трябва да знаеш, че тя се съгласи едва след като я уверих, че искаш да вземеш жената за своя шелан. Мисля, че бе шокирана, че през главата ти минава мисълта за подобен брак. — Рот хвърли поглед през рамо. — Тормент ще избере оръжието, което всички ние ще използваме.

— Тройният камшик — каза Тор тихо.

О, по дяволите. Щеше доста да боли. Чуха се още няколко прошепнати ругатни.

— Така да бъде — каза Рот.

— Ами звярът? — запита Рейдж. — Може да излезе на бял свят, ако изпитвам силна болка.

— Скрайб Върджин ще бъде там. Каза, че може да го обуздае.

Да, разбира се. Нали чудовището беше нейна рожба.

— Ще изпълним ритуала тази вечер, нали? — Рейдж огледа събралите се в стаята. — Искам да кажа, няма причина да чакаме.

— Ще отидем в Гробницата сега.

— Добре. Да приключваме с това.

Зейдист излезе първи от стаята, след като всички станаха и започнаха тихо да обсъждат подробностите. Тор имаше нужда от роба — дали някой нямаше излишна? Фюри обяви, че ще донесе оръжията. Ви предложи всички да отидат до Гробницата с „Кадилак“-а.

Последното предложение беше добро. Щяха да имат нужда от превозно средство, за да го приберат у дома след приключването на ритуала.

— Братя мои! — каза той.

Всички спряха да говорят и дори да се движат. Погледна всеки един от тях и забеляза колко мрачни са лицата им. Не им се искаше да правят това и той ги разбираше. За него би било непоносимо да причини болка на когото и да е от тях. Чувстваше се много по-добре от другата страна.

— Имам една молба, братя. Не ме връщайте обратно тук. Заведете ме някъде другаде. Не искам Мери да ме види в такова състояние.

Отговори му Вишъс.

— Можеш да останеш в Дупката. Двамата с Бъч ще се грижим за теб.

Рейдж се усмихна.

— Два пъти за по-малко от седмица. След като това приключи, ще можете да кандидатствате за медицински сестри.

Ви го потупа по рамото, после излезе. Тор го последва, след като стори същото. Като мина покрай него Фюри го прегърна. Рот се спря, преди да излезе.

Тъй като кралят запази мълчание, Рейдж го стисна над лакътя.

— Знам, господарю. Щях да се чувствам по същия начин, ако бях на твое място. Но аз съм здрав и силен. Ще издържа наказанието.

Рот взе лицето му в дланите си и наклони главата му надолу. Целуна го по челото, запазвайки дълго контакта между тях — знак на уважение, оказано от краля на воина, потвърждение за тяхната връзка.

— Радвам се, че ще продължиш да бъдеш един от нас — каза Рот тихо. — Не бих искал да те изгубя.

След около петнадесет минути се събраха отново в двора до „Кадилак“-а. Всички бяха боси и облечени в черни роби. Качулките покриваха главите им и беше трудно да бъдат разпознати. С изключение на Фюри. Изкуственият му крак се подаваше, а през рамо бе преметнал голям сак. Без съмнение, в него носеше не само оръжието, но и бинтове и лейкопласт.

Шофираше Ви. Всички мълчаха, докато автомобилът навлизаше в гънките на планината, гъсто обрасли с борове и бучиниш. Пътят се виеше като прашна тясна линия сред вечнозелените дървета.

Рейдж не можеше повече да понася напрегнатото мълчание.

— О, за бога, братя. Няма да ме убиете. Не може ли да сме малко по-весели?

Никой не го погледна.

— Ви, защо не пуснеш някое парче на „Фифти сент“ или „Лудакрис“? Тишината е досадна.

Смехът на Фюри долетя откъм робата вдясно.

— Само ти можеш да се опиташ да превърнеш това събитие в парти.

— По дяволите, нали всички отдавна искахте да ми го върнете за някои мои издънки. Това е щастливият ви ден. — Потупа Фюри по бедрото. — Хайде, братко, на теб от години ти правя подмятания, че страниш от жените. А теб, Рот, така те вбесих преди два месеца, че заби кинжала си в стената. Ви, та ти онзи ден ме заплаши, че ще ме пребиеш. Не помниш ли? Когато ти казах какво мисля за идиотската ти козя брадичка.

Ви се засмя.

— Трябваше да направя нещо, за да ти затворя устата. След като си пуснах брада, при всяка наша среща ме питаше дали не съм си разменял френски целувки с някой ауспух.

— Да, и все още съм убеден, че правиш френска любов на моя „Понтиак“, копеле.

Това отприщи словесен поток. Всички започнаха да разказват истории, в които главен герой бе Рейдж, но говореха високо, един през друг, и никой никого не чуваше.

Докато братята му изпускаха парата, Рейдж се облегна назад и се загледа в нощта. Надяваше се, че Скрайб Върджин знае какво прави, защото ако звярът се освободеше в Гробницата, братята му щяха здравата да загазят. И накрая може би щеше да се наложи да го убият.

Смръщи вежди и се огледа. Забеляза Рот зад себе си. Разпозна го, защото видя кралския пръстен с черния диамант на средния му пръст.

Обърна глава и прошепна:

— Господарю, моля те за услуга.

Рот се наведе напред. Гласът му бе дълбок и равен:

— От какво имаш нужда?

— Ако не… успея да преживея изпитанието, независимо по каква причина, искам да наглеждаш Мери.

Качулката кимна. Кралят отговори на древния език:

— Кълна се да удовлетворя желанието ти. Ще се отнасям с нея като с родна сестра и ще се грижа за нея като за всяка друга жена от семейството ми.

Рейдж издиша.

— Това е добре.

Малко след това Ви спря „Кадилак“-а в малка просека. Слязоха и се разпръснаха — оглеждаха се, ослушваха се, напрягаха сетивата си.

Нощта бе приятна, а мястото — спокойно. Бризът се разхождаше свободно из безбройните клони и стволове на гората, въздухът ухаеше приятно на земя и борове. Пълната луна проблясваше сред млечните облаци на нощното небе.

По даден от Рот сигнал всички изминаха стоте метра до пещерата. Тя не изглеждаше да е нещо специално — дори отвътре. Човек трябваше да знае какво търси, за да открие едва забележимото място, където скалните стени се съединяваха в задната част. Ако се натиснеше където трябва, едната от каменните плочи се плъзваше встрани и се откриваше отвор.

Влязоха в тази вътрешна зала на пещерата и плочата се затвори тихо след тях. По стените бяха закрепени свещи, чиито жълти пламъци хвърляха сенки и отблясъци.

Наклонът надолу не беше голям. Спускаха се бавно, скалите под краката им бяха студени. Като стигнаха до дъното, съблякоха робите си. Чугунените врати се отвориха пред тях. Коридорът, който се разкри, беше висок около шест метра и дълъг около петнадесет, а стените му бяха покрити с рафтове.

По тях бяха подредени хиляди керамични урни във всякакви размери и форми, които отразяваха светлината. Във всяка една от тях се съхраняваше сърце на лесър — органът, който Омега им отнемаше на церемонията по приемането в обществото. По време на съществуването на лесъра като убиец този керамичен съд бе единствената му лична вещ и ако беше възможно, братята ги вземаха, след като убиеха враговете си.

В края на коридора имаше втора врата, която вече беше отворена.

Светилището на братството бе вдълбано в здрава скала и облицовано с черен мрамор в началото на XVIII в., когато първите заселници от Европа бяха дошли през океана. Помещението не беше малко. От тавана висяха бели сталактити, приличащи на кинжали. Огромни свещи, дебели колкото мъжка ръка и дълги колкото крак, бяха забити в свещници от черно желязо, а пламъците им бяха почти толкова ярки, колкото и лъчите на фенерчетата.

Пред тях се издигаше платформа, до която водеха няколко ниски стъпала. Олтарът беше изработен от тежка варовикова плоча, донесена от Древната страна. Тя се поддържаше в хоризонтално положение от две грубо издялани греди. В центъра беше поставен череп.

На равната стена зад олтара бяха издълбани имената на абсолютно всички братя, членували някога в братството — чак до първия от тях, чийто череп красеше олтара. Надписите бяха оформени в квадрати и покриваха всеки сантиметър от повърхността, с изключение на бялото петно в средата. То беше широко около два метра и се спускаше вертикално по цялата дължина. В средата му, на височина около метър и половина от пода, се подаваха два дебели пръта, разположени така, че мъжът да може да се държи здраво за тях.

Миризмата на въздуха им бе толкова позната — на влажна пръст и восъчни свещи.

— Здравейте, братство.

Всички се обърнаха по посока на женския глас.

Скрайб Върджин беше мъничка фигура в далечния ъгъл, черната й роба се развяваше малко над пода. От нея не се виждаше нищо, дори лицето, но изпод тъмните одежди струеше светлина.

Тя се понесе към тях и се спря пред Рот.

— Боецо.

Той се поклони ниско.

— Скрайб Върджин.

Тя поздрави всички поред, като остави Рейдж последен.

— Рейдж, син на Торчър.

— Скрайб Върджин. — Той сведе глава.

— Как си?

— Добре съм. — Или поне щеше да бъде, когато всичко приключеше.

— Доста си зает напоследък, нали? Продължаваш да създаваш прецеденти. Това започва да ти става навик. Жалко, че не са във вярната посока. — Засмя се, но в смеха й се усещаше остра нотка. — Не съм изненадана, че стигна дотук. Нали знаеш, че за първи път в редиците на братството ще се извърши райт?

Не е точно така, помисли си той. През юли Тор беше отказал да приеме ритуала, предложен от Рот. Обаче нямаше да спори с нея.

— Боецо, готов ли си да приемеш онова, което ти предлагат?

— Да. — Той подбра много внимателно следващите си думи, защото никой не можеше да иска нещо от Скрайб Върджин. Освен ако не беше готов да си заложи главата. — Нали няма да позволите да нараня братята си?

Гласът й прозвуча още по-сурово.

— Опасно близо си до това да предявяваш претенции.

— Не исках да покажа неуважение.

Отново чуха тихия й гърлен смях.

Беше готов да се обзаложи, че тя се забавлява. Никога не го бе харесвала, макар че не би могъл да я вини за това. Бе сторил достатъчно, за да подхранва антипатията й към него.

— Не искаш да покажеш неуважение ли, боецо? — Робата се раздвижи така, сякаш тя поклати глава. — Напротив, никога не се колебаеш да нанесеш обида или да демонстрираш незачитане, за да получиш онова, което искаш. Това винаги е било твой проблем и точно той ни събра тук тази нощ. — Тя се обърна към останалите братя. — У вас ли е оръжието?

Фюри остави сака на земята, разкопча го и извади тройния камшик. Дългата шестдесет сантиметра дръжка беше изработена от дърво и покрита с кафява кожа, потъмняла от потта на множество длани. От единия й край излизаха три стоманени вериги. Всяка една от тях завършваше с висулка с шипове, подобна на борова шишарка.

Тройният камшик беше древно и злокобно оръжие, но изборът на Тор бе мъдър. За да се смята ритуалът за успешен, братята не трябваше да спестят нищо на Рейдж. Не можеха нито да изберат по-леко оръжие, нито да го щадят при ударите. Да бъдат снизходителни, означаваше да накърнят традицията, да омаловажат разкаянието му и да намалят шансовете му за пречистване.

— Така да бъде — каза тя. — Отиди до стената, Рейдж, сине на Торчър.

Той изкачи стъпалата по две наведнъж. Когато премина през олтара, той погледна към свещения череп. Пламъците на свещите играеха по очните кухини и дългите кучешки зъби. Облегна гръб на студения черен мрамор и се залови здраво за прътите.

Скрайб Върджин се приближи до него. Ръкавът й се плъзна към лакътя и разкри ярка светлина, която имаше смътната форма на ръка. През него премина електрическо жужене и той усети как нещо се размести в тялото му, като че ли вътрешните му органи смениха местата си.

— Можете да започнете ритуала.

Братята застанаха в редица. Голите им тела излъчваха сила, лицата им бяха като изсечени от камък. Рот пое камшика от ръката на Фюри и пристъпи напред първи. Движението накара веригите да запеят сладко като птици.

— Братко — каза кралят тихо.

— Господарю.

Рейдж гледаше втренчено в стъклата на слънчевите очила, а Рот започна да върти камшика в широк кръг, за да увеличи силата на удара си. В началото монотонният звук от въртенето беше тих, постепенно се извиси до кресчендо и накрая оръжието се стрелна напред, прорязвайки въздуха. Веригите срещнаха гърдите на Рейдж, шиповете се забиха в плътта му и изтръгнаха въздуха от дробовете му. Той отпусна тежестта на тялото си върху прътите, но задържа главата си изправена. Зрението му се замъгли, после възвърна яснотата си.

Тор бе следващият. Ударът му спря дъха на Рейдж. Коленете му се огънаха, преди отново да поемат тежестта на тялото му. Следваха Вишъс и Фюри.

Всеки път той срещаше пълните с болка очи на братята си с надеждата да облекчи страданието им, но когато Фюри се обърна, вече не можеше да държи главата си изправена. Остави я да падне върху рамото му и видя кръвта, която се стичаше по гърдите и бедрата му и се събираше в локвичка на пода в краката му, отразявайки светлината на свещите. От вида на кръвта му се зави свят. Твърдо решен да остане прав, вдигна лактите си в такова положение, че тежестта на тялото му да се поддържа от ставите и костите, а не от мускулите му.

В последвалата пауза дочу смътно разгорещен спор. Премигна няколко пъти, преди очите му да успеят да се фокусират.

Фюри подаваше камшика на Зейдист, а той отстъпваше ужасено назад. Беше вдигнал високо стиснатите си в юмруци ръце. Пиърсингите на гърдите му проблясваха на светлината на свещите, когато си поемаше дълбоко дъх. Кожата му имаше цвета на мъглата — бе сива и неестествено лъскава.

Фюри заговори тихо и се опита да улови Зи за ръката. Той се обърна рязко, но Фюри не го пусна. Затанцуваха в някакво подобие на мрачен танц из залата. Белезите от камшик, които покриваха гърба на Зейдист, се движеха в такт с мускулите му.

Рейдж си помисли, че подобен подход няма да доведе до нищо. Зейдист, обзет от паника, се затваряше в себе си, подобно на притиснато до стената животно. Трябваше да има друг начин да се стигне до него.

Рейдж си пое дълбоко дъх и отвори уста. Но от нея не излезе нито звук. Опита отново.

— Зейдист… — Слабият му глас накара всички да погледнат към олтара. — Трябва да довършиш започнатото, Зи… Не мога… Няма да издържа още дълго.

— Не…

Фюри го прекъсна.

— Трябва…

— Не! Махнете се от мен! Оставете ме!

Зи се втурна към вратата, обаче Скрайб Върджин стигна първа до нея и му прегради пътя. Той спря пред мъничката фигура. Краката му трепереха, раменете му се тресяха. Тя му заговори тихо. Думите не достигаха до Рейдж достатъчно ясно, за да ги разбере през мъглата от болка.

Накрая Скрайб Върджин направи знак на Фюри и той й подаде оръжието. Тя хвана Зи за ръката и постави обвитата в кожа дръжка в ръката му. Посочи олтара, а Зи наведе глава. Но след миг, макар и със залитане, отиде до него.

Рейдж го погледна и едва не предложи някой друг да го замести. Черните очи на Зи бяха широко отворени, едва преглъщаше, адамовата му ябълка подскачаше нагоре и надолу — като че ли трудно сдържаше виковете, напиращи в гърлото му.

— Всичко е наред, братко — прошепна Рейдж. — Но трябва да довършиш започнатото. Сега.

Зи дишаше тежко и се олюляваше, потта капеше от челото му, влизаше в очите и се стичаше по белега му.

— Направи го.

— Братко — каза тихо Зи и вдигна камшика над рамото си.

Не го завъртя, за да увеличи силата на удара си. Вероятно не можеше да координира добре движенията си. Но беше силен и оръжието изсвистя, прорязвайки въздуха. Веригите и шиповете оставиха кървави следи по корема на Рейдж.

Коленете му се огънаха. Опита се да прехвърли тежестта на тялото си върху ръцете, само за да открие, че те също отказват да му служат. Падна на колене на пода и потопи длани в собствената си кръв.

Но поне беше свършило. Пое си дълбоко дъх, твърдо решен да не изгуби съзнание.

Неочаквано въздухът в светилището бе прорязан от шум като от търкане на метал в метал. Рейдж не се замисли от какво може да е предизвикан. Цялото му внимание бе съсредоточено в това да потисне неприятното гадене.

Когато бе готов, запълзя на колене и ръце около олтара. Пое си дълбоко дъх, преди да тръгне по стъпалата. Вдигна поглед и видя, че братята отново са застанали в редица. Разтърка очи и изцапа лицето си с кръв.

Това вече не е част от ритуала, помисли си.

Всеки един от тях държеше черен кинжал в дясната си ръка. Рот подхвана песента, другите започнаха да му пригласят, гласовете им постепенно се извисиха и въздухът в светилището затрептя. Накрая стигнаха до кресчендо и рязко замлъкнаха.

И като един прокараха остриетата по гърдите си.

Раната на Зейдист беше най-дълбока.