Вечна любов

48.

Около девет часа на другата сутрин Рейдж се протегна в леглото и с изненада откри, че е добре. Никога преди не се бе възстановявал толкова бързо. Може би защото не се беше съпротивлявал на промяната. Изглежда, това беше начинът. Просто да се примириш.

Мери излезе от банята с купчина хавлии в ръце и се отправи към гардероба да ги пусне в улея за пране. Изглеждаше уморена и замислена. Имаше защо. Прекараха доста време тази сутрин, говорейки за Бела и въпреки че той направи всичко възможно, за да я успокои, и двамата знаеха, че положението е лошо. А тя имаше още една причина за притеснение.

— Искам днес да дойда с теб при лекарката — каза той.

Тя се върна в стаята.

— Събудил си се.

— Да. И искам да дойда с теб.

Тя се приближи до него. Имаше онзи неотстъпчив вид, който придобиваше всеки път, когато се готвеше да спори.

Той веднага се опита да предотврати най-очевидното възражение.

— Смени си часа за по-късно през деня. Сега слънцето залязва в пет и половина.

— Рейдж…

От тревогата гласът му стана рязък.

— Направи го.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не ми харесва да ми заповядваш.

— Нека се изразя по друг начин. Смени си часа, моля те.

Но тонът му си остана все така рязък. Беше твърдо решен да бъде до нея, когато тя научи новината. Каквато и да бе тя.

Мери посегна към телефона, като мърмореше под носа си през цялото време. Когато затвори, изглеждаше изненадана.

— Хм, доктор Делакроче ще ме приеме… ще ни приеме… тази вечер в шест часа.

— Добре. И съжалявам, че съм такъв инат. Просто трябва да съм с теб в този момент. Искам да съм част от това, доколкото мога.

Тя поклати глава и се наведе да вдигне една риза от пода.

— Ти си най-сладкият главорез, когото някога съм познавала.

Докато я гледаше как се движи, той почувства, че се втвърдява. Вътре в него звярът също се размърда, но в усещането имаше странно спокойствие. Не беше силен прилив на енергия, само тихо горене, сякаш съществото бе доволно да споделя тялото му, без да го превзема. Съжителство, не надмощие.

Може би защото съществото знаеше, че единственият начин да бъде с Мери беше чрез Рейдж.

Тя продължи да се движи из стаята, да подрежда.

— Какво гледаш?

— Теб.

Тя отметна косата си назад и се засмя.

— Значи зрението ти се е оправило.

— Както и други неща. Ела тук, Мери. Искам да те целуна.

— О, разбира се. Искаш да се извиниш, че си такъв грубиян, като ме подмамваш с тялото си.

— Ще използвам всички средства.

Той отхвърли чаршафите и одеялото от себе си и плъзна ръка по гърдите си, а после по корема. И по-надолу. Очите й се разшириха, когато той хвана ерекцията си в ръка. Докато той се галеше, ароматът на възбудата й разцъфна в стаята като букет.

— Ела тук, Мери. — Той изви бедра. — Не съм сигурен дали го правя както трябва. Толкова по-хубаво е, когато ти ме докосваш.

— Ти си непоправим.

— Само искам малко напътствие.

— Като че ли ти трябва — промърмори тя, като събличаше пуловера си.

Любиха се бавно. Беше прекрасно. Но той не можа да заспи, когато след това я взе в прегръдките си. Нито тя.

Същата вечер, Мери се опитваше да диша нормално, когато взеха асансьора до шестия етаж на болницата. Вечерно време в „Сейнт Франсис“ беше по-тихо, но пак гъмжеше от хора.

Сестрата на регистратурата ги пусна да влязат, облече черешовочервеното си палто и си тръгна, заключвайки вратата след себе си. След пет минути доктор Делакроче влезе в чакалнята.

И почти успя да скрие факта, че е изненадана. Макар че Рейдж беше облечен като цивилен, в панталони и плетен пуловер с висока яка, дългото кожено палто, спускащо се от широките му рамене, правеше впечатление.

Освен това Рейдж беше… Рейдж. Непоносимо красив.

Лекарката се засмя.

— А, здравей, Мери. Заповядай в кабинета ми. Или сте заедно?

— Заедно сме. Това е Рейдж. Моят…

— Партньор — каза силно и ясно той.

Веждите на доктор Делакроче се вдигнаха и Мери не можа да сдържи усмивката си, въпреки че тялото й бе много напрегнато.

Тримата тръгнаха по коридора покрай вратите на кабинетите, таблата в малките ниши и бюрата с компютри. Не си разменяха незначителни реплики. Нямаше бърборене за времето и предстоящите празници. Лекарката знаеше, че Мери не обича празни приказки.

Нещо, което Рейдж беше разбрал веднага — още при първата им среща в ресторанта.

Господи, сякаш беше преди години, помисли си Мери. И кой би си помислил, че накрая ще се озоват заедно тук?

Кабинетът на доктор Делакроче бе претъпкан с прилежно подредени купчини листове, папки и книги. На стената висяха дипломи от „Смит“ и „Харвард“, но онова, което Мери всеки път намираше за най-успокояващо, беше редичката буйно растящи африкански виолетки на перваза на прозореца.

Двамата с Рейдж седнаха, а лекарката отиде зад бюрото.

Преди тя да седне, Мери каза:

— И така, как ще ме лекувате и колко ще издържа?

Доктор Делакроче вдигна поглед над медицинските картони, химикалките и телефона върху бюрото си.

— Говорих с моите колеги от болницата, както и с други двама специалисти. Прегледахме картона ти и резултатите от вчера…

— Сигурна съм, че сте го направили. Сега ми кажете какви са.

Доктор Делакроче свали очилата си и пое дълбоко въздух.

— Мисля, че трябва да сложиш нещата си в ред, Мери. Не можем да направим нищо за теб.

В четири и половина сутринта Рейдж излезе от болницата напълно замаян. Изобщо не беше очаквал, че ще се прибере у дома без Мери.

Бяха я приели за кръвопреливане, защото нощните трески и изтощението очевидно бяха свързани с началото на панкреатит. Ако нещата вървяха добре, щяха да я изпишат на следващата сутрин, но никой не се ангажираше с каквито и да било обещания.

Ракът се развиваше бързо, за краткото време от редовния й преглед преди седмица до кръвното изследване вчера раковите клетки се бяха удвоили. А доктор Делакроче и всички останали специалисти бяха единодушни, че заради лечението, през което вече бе преминала Мери, не можеха да предприемат нова химиотерапия. Черният й дроб беше изтощен и нямаше да понесе нова доза химикали.

Господи. Беше готов за продължителна борба. И за много страдание, особено за нея. Но не и за смърт. Не и толкова скоро.

Имаха само няколко месеца. Пролетта. Може би лятото.

Рейдж се материализира в двора на имението и тръгна към Дупката. Не можеше да се върне в стаята им сам. Още не.

Застана пред вратата на Бъч и Ви, но не почука. Загледа се през рамо към фасадата на къщата и си спомни как Мери хранеше птичките. Представи си я там, на стъпалата, с прелестна усмивка на лицето и слънчевата светлина в косите.

Господи. Какво щеше да прави без нея?

Замисли се за силата и решителността в очите й, след като се бе хранил от друга жена пред нея. За това, че го обичаше, въпреки че беше видяла звяра. За кротката, разтърсваща красота, за смеха й и за стоманеносивите й очи.

Спомни си онази нощ, когато беше излязла от къщата на Бела, тичайки боса на студа. Как се бе хвърлила в прегръдките му, как му беше казала, че не е добре… Най-сетне се беше обърнала за помощ към него.

Усети нещо върху лицето си.

О, по дяволите. Плачеше ли?

Да.

Пет пари не даваше, че се размеква.

Погледна надолу към чакъла на алеята и му мина абсурдната мисъл, че камъчетата са много бели на светлината на прожекторите. Както и хоросановата мазилка на стената, която ограждаше двора. И фонтанът в центъра, от който водата бе източена за през зимата…

Той замръзна. После изведнъж отвори очи.

Бавно се обърна към къщата и вдигна глава към прозореца на тяхната стая.

Решението го изпълни със сила и го понесе през фоайето като вихър.

Мери лежеше в болничното легло и се опитваше да се усмихне на Бъч, който седеше на един стол в ъгъла, без да сваля шапката и очилата си. Дойде веднага след като Рейдж си тръгна, за да я пази до настъпването на нощта.

— Няма нужда да си любезна с мен в този момент — каза тихо Бъч, сякаш знаеше, че тя се мъчи да бъде мила. — Имаш си достатъчно проблеми.

Тя кимна и погледна през прозореца. Не усещаше иглата на системата в ръката си, изобщо не я болеше. Но пък беше толкова изтръпнала, че сигурно нямаше да почувства нищо, даже ако бяха забили гвоздеи във вените й.

По дяволите. Най-сетне краят дойде. Неизбежната истина за смъртта най-после я застигна. Този път нямаше изход. Нищо не можеше да се направи, нямаше битка, която да води. Смъртта вече не беше абстрактна представа, а съвсем истинско, предстоящо събитие.

Не изпитваше смирение. Нито приемане. У нея имаше единствено ярост.

Не искаше да си отиде. Да остави мъжа, когото обича. Да се откаже от объркания хаос на живота.

Искам това да спре, помисли си тя. Някой… просто да го спре.

Затвори очи.

Докато всичко потъваше в мрак, видя лицето на Рейдж. В мислите си докосна бузата му с ръка и усети топлината на кожата и силните кости под нея. През ума й запрепускаха думи, идваха от място, което не разпознаваше, отиваха… Никъде, предположи тя.

Не позволявай да си отида. Не ме карай да го оставям. Моля те.

Господи, просто ми позволи да остана тук при него и да го обичам още малко. Обещавам, че няма да пропилея нито миг, ще го прегърна и няма да го пусна никога… Господи, моля те. Само спри това…

Мери започна да плаче, когато разбра, че се моли, моли се с цялата си душа, отворила сърцето си. Докато призоваваше нещо, в което дори не вярваше, насред отчаянието внезапно я озари странно откровение.

Значи затова майка й бе вярвала. Сиси не искаше да се откаже от карнавала, не искаше въртележката да спре, не искаше да остави… Мери. По-скоро предстоящата раздяла с любовта, а не краят на живота, беше запазила вярата й жива. Надеждата да получи още малко време да обича беше накарала майка й да държи кръста над главата си, да гледа лицето на статуята, да произнася напразни молитви.

И защо нейният зов беше отправен към небето? Е, явно имаше някакъв смисъл. Дори когато вече няма надежда за тялото, сърцето иска да намери път и както става с всяка топлина, любовта се издига нагоре. Освен това стремежът да полети беше в природата на душата, защото домът й вероятно беше на небето. Именно оттам идваха всички дарове като пролетни дъждове, летен бриз, есенно слънце и зимен сняг.

Мери отвори очи. Премигна, за да проясни погледа си и се загледа в светлината на раждащото се утро над града, това гнездо от сгради.

Моля те… Господи.

Нека да остана тук с него.

Не позволявай да си отида.