Вечна любов

40.

Бела го гледаше втренчено. Трябваше да престане. Само дето не можеше да се въздържи. Зейдист бе единственото, което виждаше.

Всъщност той не се включи в партито. Като се изключеше случилото се с Рейдж, Зейдист се държеше настрани от всички. Не говореше с никого. Не пиеше нищо. Не ядеше нищо. Стоеше като статуя до един от високите прозорци и тази негова неподвижност бе омагьосваща. Дори не си личеше, че диша. Само очите му се движеха.

И винаги избягваха нейните.

Бела освободи и двамата от неловкото положение, като отиде да си вземе още вино. Билярдната зала тънеше в полумрак. Беше луксозно обзаведена, стените бяха покрити с тапети от тъмнозелена коприна и сатенени драперии в черно и златисто. В отсрещния ъгъл, където бе разположен барът, сенките бяха още по-дълбоки и тя се скри в тях.

Може би оттам щеше да го наблюдава по-незабелязано.

През последните няколко дни беше разпитвала тук-там и беше чула разни истории, свързани с него. Слуховете бяха направо ужасни, особено когато ставаше дума за жени. Хората разказваха, че убивал представителките на нейния пол за забавление, но не можеше да не се замисли доколко тези разкази бяха истина. Нямаше как да не се говори за мъжки вампир, който изглежда толкова опасен. Така беше и с брат й. От години слушаше да си шепне какво ли не за Ривендж, но всичко бе лъжа.

Просто нямаше начин всички приказки за Зейдист да са верни. За бога, хората твърдяха, че живее от кръвта на жени-проститутки. Това дори беше физиологически невъзможно, освен ако не пиеше през нощ. А даже и да беше така, как би могъл да остане толкова силен с такава слаба храна?

Бела се обърна с гръб към бара и огледа залата. Зейдист беше изчезнал.

Надникна във фоайето. Изобщо не го бе видяла да си тръгва. Сигурно се беше дематериализирал…

— Мен ли търсиш?

Тя подскочи и обърна глава. Зейдист беше точно зад нея и търкаше яркозелена ябълка в ризата си. Вдигна я към устата си, загледан в гърлото й.

— Зейдист…

— Знаеш ли, за жена от аристокрацията си прекалено невъзпитана. — Оголи кучешките си зъби и захапа яркозеления плод с хрущене. — Майка ти никога ли не ти е казвала, че не е учтиво да зяпаш другите така?

Тя го гледаше как дъвче, челюстта му се движеше кръгообразно. Господи, само като гледаше устните му, оставаше без дъх.

— Не съм искала да те обидя.

— Но го правиш. И докато сме на тази тема, мисля, че разстройваш скъпия ми близнак.

— Какво?

Очите на Зейдист се задържаха върху лицето й, после се преместиха към косата. Отхапа още едно парче от ябълката.

— Фюри те харесва. Мисля, че може би дори го привличаш, което се случва за пръв път. Поне откакто го познавам. Той не си губи ума по жени.

Странно, изобщо не бе доловила подобно нещо. Но пък вниманието й беше насочено единствено към Зейдист.

— Не мисля, че Фюри е…

— Наблюдава те непрекъснато. Докато ме гледаш, той гледа теб. И не защото се тревожи за теб. Очите му са приковани върху тялото ти. — Зейдист наклони глава. — Знаеш ли, може и да съм сбъркал. Може би ти си онази, която ще го разтърси дотам, че да се откаже от въздържанието. По дяволите, достатъчно си красива, а той все пак е жив.

Тя се изчерви.

— Зейдист, трябва да знаеш, че според мен си…

— Отблъскващ, нали? Нещо като хубава автомобилна катастрофа. — Отхапа отново от ябълката. — Разбирам, че си запленена, но трябва да насочиш погледа си другаде. Отсега нататък ще гледаш Фюри, ясно?

— Искам да гледам теб. Харесва ми да те гледам.

Очите му се присвиха.

— Не, не ти харесва.

— Напротив.

— Никой не обича да ме гледа. Дори аз.

— Ти не си грозен, Зейдист.

Той се засмя и проследи белега си с върха на показалеца.

— Ето го абсолютното доказателство. Толкова абсолютно, колкото и лъжата ти.

— Направо ме хипнотизираш. Не мога да спра да мисля за теб. Искам да съм с теб.

Зейдист се намръщи и се скова.

— Как точно да бъдеш с мен?

— Знаеш как. — Бузите й пламнаха от смущение, но прецени, че няма какво да губи. — Искам да… спя с теб.

Зейдист се отдръпна толкова бързо, че се блъсна в бара. И докато бутилките с алкохол дрънчаха, тя разбра със сигурност, че историите за него бяха лъжа. Това не беше убиец на жени. Ако не друго, изглеждаше потресен от мисълта, че я привлича сексуално.

Тя отвори уста, но Зейдист я прекъсна.

— Стой далеч от мен, момиче — каза той и хвърли недоядената ябълка в боклука. — Ако продължаваш, не знам какво ще направя, за да се защитя.

— От какво? Аз не те застрашавам.

— Ти не, но мога да гарантирам, че аз съм заплаха за здравето ти. Има основателна причина хората да стоят далеч от мен.

И с тези думи излезе от стаята.

Бела погледна мъжете край билярдната маса. Всички бяха заети с играта. Което бе чудесно. Не искаше никой да я уговаря да се откаже от това, което се готвеше да направи.

Остави чашата си с вино и се измъкна от билярдната зала. Излезе във фоайето и видя Зейдист да се качва по стълбите. След като го изчака да се отдалечи, тя бързо и тихо се качи до втория етаж. Когато стигна горе, зърна петата на ботуша му да се скрива зад един ъгъл. Притича бързо по килима, като се движеше на разстояние от него.

Зейдист вървеше навътре по коридора. Спря се, а тя се скри зад една мраморна скулптура.

Когато надникна, той беше изчезнал. Отиде до мястото, където го бе видяла да спира, и намери открехната врата. Промуши глава. В стаята беше тъмно, само светлината от коридора очертаваше ивица в непрогледния мрак. Освен това беше леденостудено, сякаш отоплението бе спряно не само за през нощта, а изобщо не бе включвано, въпреки че лятото отдавна беше свършило.

Очите й привикнаха с мрака. Видя широко, разкошно легло, покрито с тежко яркочервено кадифе, което се спускаше до пода. Останалото обзавеждане бе също толкова пищно, макар че на пода в ъгъла имаше нещо странно. Постеля от одеяла. И череп.

Някой хвана Бела за ръката и я дръпна рязко вътре.

Вратата се затръшна и стаята потъна в пълен мрак. Нечии ръце я завъртяха, преди да успее да си поеме дъх, и я блъснаха с лицето напред в стената. Свещите се запалиха.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя опита да си поеме дъх, но не можа да вкара много въздух в дробовете си, защото Зейдист бе притиснал с ръка гърба й.

— Аз, ъъъ, аз… помислих, че можем да поговорим.

— Наистина. Това ли искаш да правим тук? Да говорим.

— Да, исках…

Ръката му стисна врата й като клещи.

— Не говоря с жени, които са толкова глупави, че да ме последват. Но ще ти покажа какво обичам да правя с тях.

Обгърна я през корема със силната си ръка, отдръпна рязко хълбоците й от стената и натисна главата й надолу. Тя загуби равновесие и се задържа на крака, като се хвана за декоративния корниз.

Усети възбудата му. Въздухът рязко излезе от дробовете й.

Горещина се разля между краката й, а гърдите му се допряха до гърба й. Той издърпа блузата от полата й и плъзна ръка върху корема й. Покри го целия с дългите пръсти на широката си длан.

— Жена като теб трябва да бъде с друг благородник. Или белезите и репутацията ми са част от тръпката?

Тя не отговори, защото бе останала без дъх. Той продължи:

— Да, разбира се, че е така.

Дръпна бързо сутиена й нагоре и хвана гърдите й. Тя изсъска и потръпна, внезапно обхваната от първична страст. Той се засмя тихо.

— Много ли бързам? — Хвана зърното на едната й гърда и го стисна, предизвиквайки едновременно удоволствие и болка. Тя извика. — Прекалено грубо ли е за теб? Ще опитам да съм по-въздържан, но нали знаеш, че съм дивак. Затова го искаш, нали?

Но не, не беше прекалено грубо, нито прекалено бързо. Господ да й е на помощ, харесваше й. Искаше да го направи веднага и с него. Гореше от желание да наруши правилата, копнееше за опасност и тръпка, за дивата му топлина и мощ. Беше толкова готова… Той вдигна полата и оголи хълбоците й. Оставаше да отмести лентата на бикините й и можеше да потъне в нея.

Само че искаше да го вижда, докато влиза в нея. И да докосва тялото му. Опита се да се изправи, но той я спря — натисна врата й и я задържа в същото положение.

— Съжалявам, правя го само така.

Тя се бореше, беше готова да умре, за да го целуне.

— Зейдист…

— Малко е късно да размисляш. — Гласът му звучеше чувствено провлечен в ухото й. — По някаква причина те искам. Много. Така че направи услуга и на двама ни и стискай зъби. Ще стане бързо.

Ръката му пусна гърдите й, плъзна се между краката и намери сърцевината й. И той се вцепени.

Тя инстинктивно движеше хълбоците си, триеше се в пръстите му, наслаждаваше се на прекрасното усещане от допира му. Той отскочи назад.

— Махай се оттук.

Объркана и възбудена до полуда, тя се олюля, докато се изправяше.

— Какво?

Зейдист отиде до вратата, отвори я рязко и се втренчи в пода. Когато тя не помръдна, той изръмжа:

— Излизай!

— Защо…

— Господи, призлява ми от теб.

Бела усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Смъкна полата си надолу, оправи блузата и сутиена си с треперещи пръсти. После избяга от стаята.

Зейдист затръшна вратата и се втурна към банята. Вдигна бързо тоалетната седалка, наведе се и повърна ябълката, която бе изял. Пусна водата и се отпусна на пода, разтреперан и замаян.

Опита се да вдиша дълбоко няколко пъти, но усещаше единствено аромата на Бела. Прелестната й, необяснима възбуда беше върху пръстите му. Свали бързо пуловера си и го уви около ръката си в желанието си да прикрие уханието.

Господи, съвършената й мекота, като сатен. Разкошният аромат на страстта й.

От сто години нито една жена не се беше възбуждала от него. Не и от времето, когато беше кръвен роб. А тогава… той не го искаше, беше привикнал да се страхува точно от тази възбуда.

Опита се да съсредоточи мислите си върху настоящето, но миналото го влечеше надолу.

Върна се обратно в килията, прикован, тялото му не му принадлежеше. Усети ръцете на Господарката и миризмата на мехлема, с който тя трябваше да го маже, за да получи ерекцията, която й бе нужна. А после го възсядаше и не спираше, докато не си получи оргазма. След това го връхлиташе болката от ухапването и смукането, докато тя се хранеше от вените му.

Всичко се върна. Изнасилванията. Унижението. Десетилетията насилие, докато загуби всякаква представа за време, докато бе почти мъртъв и останаха само непрекъснатите удари на сърцето и несъзнателното повдигане и спускане на гърдите му.

Чу странен звук. Осъзна, че стене.

О… Бела.

Изтри чело с ръката си. Бела. Господи, бе го накарала да се срамува от белезите и от грозотата си, от съсипаното си тяло и от тъмната си, противна природа.

На партито тя свободно разговаряше с братята му и с жените, усмихваше се, смееше се. У нея имаше чар и непринуденост, които говореха за спокойния живот, който бе водила. Сигурно никога не бе чувала и една лоша дума, не се беше сблъсквала с безсърдечна постъпка. Със сигурност не бе проявявала жестокост или грубост към никого. Беше достойна жена, съвсем различна от пропадналите курви, от които се хранеше.

Не й повярва, когато му каза, че иска да легне с него, но наистина беше така. Точно това означаваше влагата й, мека като коприна. Жените можеха да лъжат за много неща, но не и за това. Никога за това.

Зейдист потръпна. Когато я принуди да се наведе и докосна гърдите й, възнамеряваше да спре, въпреки думите си. Смяташе, че ще я уплаши, така че да го остави на мира. Щеше да я допусне до себе си и после да я отблъсне, преди да я отпрати да си върви.

Само че тя го искаше искрено.

Припомни си усещането, когато плъзна длан между бедрата й. Беше толкова… мека. Така невероятно топла, гладка и влажна. Първата жена, която бе готова за него. Не знаеше какво да направи и в объркването му при него се завърна Господарката. Видя лицето й и усети тялото й върху своето.

Когато идваше при него, Господарката винаги беше възбудена и полагаше голямо старание той да е наясно с това, макар че никога не го караше да я докосва с ръце. Беше умна. След всичко, което му бе причинила, той би я разкъсал като бясно животно, ако можеше. И двамата го знаеха. Окованата заплаха, която той представляваше, я възбуждаше.

Замисли се защо Бела се чувства привлечена от него. Беше поради същата причина, нали? Секс, при който тя да доминира. Окованият звяр, който да използва за удоволствие.

Или в случая с Бела той беше опасният мъжкар, който й бе нужен, за да изживее приключение.

Отново му се повдигна. Приведе се над тоалетната.

— Мислех, че си просто жесток — каза Бела зад него. — Не знаех, че наистина ти призлява от мен.

По дяволите. Не беше заключил вратата.

Бела обви ръце около тялото си. Това надхвърляше и най-невероятните неща, които би могла да си представи. Зейдист бе прострян полугол пред тоалетната, пуловерът му бе увит около ръката му, мъчителните вдишвания на пресъхналото му гърло го караха да потръпва.

Докато той ругаеше, тя се загледа в тялото му. Мили боже, гърбът му. Широките му плещи бяха набраздени от белези, свидетелстващи за отдавнашни удари с камшик, които, като белега на лицето му, по някаква причина не бяха зараснали добре. Макар че тя не можеше да се досети как е станало това.

— Защо си пак в стаята ми? — попита той, а гласът му отекна в банята.

— Ами… исках да ти се разкрещя.

— Имаш ли нещо против първо да приключа с повръщането?

Водата плисна и заклокочи, докато той пускаше водата.

— Добре ли си?

— Да, голяма веселба е.

Тя влезе в банята и веднага й направи впечатление, че е много чиста, блестящо бяла и абсолютно безлична.

За части от секундата Зейдист се изправи и се обърна към нея.

Тя прикри възклицанието и изненадата си.

Макар очевидно силни, мускулите му бяха релефно очертани, всеки един се виждаше отделно и ясно. За воин, за мъж изобщо, той беше слаб, прекалено слаб. Изглежда, наистина гладуваше. Освен това, имаше белези и по гърдите, макар и само на две места — върху левия гръден мускул и на дясното рамо. И двете му зърна бяха продупчени — сребърни халки с малки топчета блестяха на светлината, когато вдишваше и издишваше.

Но не тези неща я стреснаха. Шокът дойде от широките ивици, татуирани около врата и китките му.

— Защо имаш белези на кръвен роб? — прошепна тя.

— Сети се сама.

— Но това…

— Не би могло да се случи на някой като мен?

— Да. Ти си боец. Благородник.

— Съдбата е жестока кучка.

Сърцето й се отвори и всичко, което бе мислила за него, се промени. Той вече не беше вълнуващо предизвикателство, а мъж, когото искаше да утеши. Да приласкае. Да го прегърне. Пристъпи към него, без да мисли.

Черните му очи се присвиха.

— Наистина не те съветвам да ме доближаваш. Особено сега.

Не го послуша. Започна да скъсява разстоянието между тях, а той отстъпваше, докато се намери в ъгъла между стъклената врата на душ-кабината и стената.

— Какво правиш, по дяволите?

Тя не отговори, защото не бе сигурна.

— Махни се — сопна се той.

Отвори уста, а кучешките му зъби се издължиха като на тигър. Това я спря за малко.

— Може би мога…

— Да ме спасиш или някаква такава глупост? О, да. В твоите фантазии това е моментът, когато се очаква да бъда омагьосан от очите ти. Да предам същността си на звяр в ръцете на девицата.

— Аз не съм девица.

— Е, браво на теб.

Тя протегна ръка, искаше да я сложи върху гърдите му. Точно върху сърцето.

Той се отдръпна от нея, притискайки се в мрамора. Цялото му тяло се покри с пот. Наведе глава настрани, присви очи и лицето му се сгърчи. Гърдите му се повдигаха бързо от тежкото дишане, сребърните халки на зърната му проблясваха.

Гласът му изтъня до едва доловим звук.

— Не ме докосвай. Не мога… Не понасям да ме докосват, разбираш ли? Боли ме.

Бела спря.

— Защо? Защо те…

— Просто се махни оттук, по дяволите, моля те. — Едва произнасяше думите. — Готов съм да унищожа нещо. И не искам да си ти.

— Няма да ме нараниш.

Той затвори очи.

— По дяволите. Какво не ви е наред на вас, изтънчените? Възпитавали са ви да получавате сексуални наслади, като измъчвате хората ли?

— Мили боже, не. Просто искам да ти помогна.

— Лъжкиня! — избухна той, а очите му изведнъж се отвориха широко. — Ти си просто лъжкиня. Не искаш да ми помогнеш, искаш да мушкаш гърмящата змия с пръчка, само за да видиш какво ще стане.

— Не е вярно. Поне… не сега.

Погледът му стана студен и празен. А гласът му изгуби всякаква изразителност.

— Искаш ли ме? Прекрасно. Можеш да ме имаш.

Зейдист се спусна към нея. Свали я на пода, обърна я по очи и изви ръцете й зад гърба. Усещаше студения мрамор под лицето си, докато коленете му разтваряха краката й. Чу се звук от късане. Бикините й.

Тя се вцепени. Нито мислите, нито чувствата й успяваха да следят бързите му действия. Но тялото й знаеше какво иска. Щеше да го приеме в себе си, независимо дали е ядосан или не.

Тежестта на тялото му за миг се вдигна от нея и тя чу звук от смъкване на цип. После той отново лежеше върху нея и нямаше нищо между огромната му ерекция и нейната сърцевина. Но той не продължи. Само дишаше тежко, застинал на място, тя усещаше дъха му като порив на вятър в ухото си, толкова силен… Хлипаше ли?

Главата му се отпусна върху врата й. После той се претърколи встрани и за миг се притисна в нея, преди да се отдръпне. Легна по гръб и закри лицето си с ръце.

— О, господи… — стенеше. — Бела…

Искаше да протегне ръка към него, но той бе толкова напрегнат, че не посмя. Изправи се несръчно на крака и погледна надолу. Панталоните бяха смъкнати около бедрата му, възбудата му бе изчезнала.

Господи, тялото му бе толкова окаяно. Стомахът му бе хлътнал. Тазовите кости изпъкваха под кожата. Сигурно наистина пие само от хора, помисли си тя. И изобщо не яде достатъчно.

Загледа се в татуираните ивици, покриващи китките и врата му. И в белезите.

Унищожен. Не наранен.

Макар че в този момент се срамуваше да го признае, тъмната му страна наистина бе онова, което я привличаше най-силно. Бе толкова различно, напълно противоположно на всичко, което бе научила от живота. То го правеше опасен. Вълнуващ. Секси. Но онова беше въображаемо. Това, което виждаше сега, беше истинско.

Той страдаше. И в това нямаше нищо привлекателно или вълнуващо.

Взе хавлия, отиде до него и внимателно зави голата му плът. Той подскочи, после притисна хавлията до себе си. Когато погледна към нея, тя видя, че очите му са зачервени, но в тях нямаше сълзи. Може би не беше плакал.

— Моля те… остави ме — каза той.

— Искам…

— Тръгвай. Веднага. Без да искаш, без да се надяваш. Без нищо. Просто си върви. И никога повече не ме доближавай. Закълни се. Закълни се.

— Аз… обещавам.

Бела мина бързо през спалнята му. Когато се отдалечи достатъчно по коридора, спря и оправи косата си с пръсти, опита се да я приглади. Усещаше бикините около кръста си и ги остави така. Нямаше къде да ги сложи, ако ги свалеше.

Долу партито беше в разгара си и тя се почувства не на място, празна. Отиде при Мери, каза й довиждане и се огледа за някой доген, който да я откара до дома й.

Но тогава Зейдист влезе в залата. Беше се преоблякъл в бели спортни дрехи и носеше в ръка черна чанта. Без изобщо да погледне към нея, се приближи зад Фюри, който стоеше на няколко крачки встрани.

Фюри се обърна и се отдръпна, когато видя чантата.

— Не, Зи. Не искам…

— Или ще го направиш ти, братко, или ще намеря някой друг, който иска.

Подаде му чантата.

Фюри се втренчи в нея. После я взе. Ръката му трепереше. Двамата излязоха заедно.