Вечна любов

32.

О. се наведе над цивилния вампир и стегна менгемето. Беше го отвлякъл от една малка уличка в центъра на града. До този момент новият център за въздействие работеше съвършено. Освен това, беше доволен, защото постигаше напредък и с този пленник. Оказа се, че той има връзка с братството, макар и не пряка.

При нормални обстоятелства О. вероятно би изпаднал в нещо подобно на екстаз, но вместо това, докато гледаше в безжизнените, изцъклени очи на вампира, виждаше себе си в ръцете на Омега. Безпомощен. Отчаян. Гърчещ се от болка.

Спомените извикаха у него ужас, който го задушаваше. Неспособен да издържи повече, извърна поглед. Вампирът започна да стене, а О. си помисли, че е започнал да става твърде мекушав.

Господи, трябваше да се съвземе.

Прочисти гърлото си. Пое си дълбоко дъх.

— И така… Колко добре познава сестра ти братството?

— Тя прави… секс с тях.

— Къде?

— Не знам.

— Ще се наложи да се сетиш. — О. увеличи още повече натиска.

Цивилният извика и се огледа като обезумял в полумрака. Отново беше близо до припадъка, затова О. отпусна малко менгемето.

— Къде се среща с тях?

— Кейт ходи във всички барове. — Покашля се слабо. — „Зироу Сам“. „Скриймърс“. Онази нощ беше в „Едноокия“.

— „Едноокия“? — Странно. Това бе някъде в покрайнините.

— Моля ви, може ли вече да си отида у дома? Родителите ми ще…

— Сигурен съм, че се тревожат. И така трябва да бъде. — О. поклати глава. — Но не мога да те пусна. Не още.

Вампирът нямаше да излезе оттук, но нямаше нужда да го знае.

О. отново стегна менгемето.

— А сега ми кажи пак името на сестра си.

— Кейт.

— И с кого от братята прави секс?

— Знам със сигурност… Онзи с козята брадичка. Вишъс. Харесва русокосия воин… Но той не се интересува от нея.

Русокосият брат, който криеше в себе си звяр?

— Кога за последен път го е видяла?

От гърлото на пленника излязоха само нечленоразделни звуци.

— Какво беше това? Не можах нищо да разбера.

Цивилният положи усилия да отговори, но тялото му изведнъж се отпусна, а устата му се отвори широко, сякаш се задушаваше.

— О, хайде — измърмори О. — Не боли чак толкова много.

По дяволите, менгемето беше просто детска играчка. Бяха още далеч от смъртоносните средства за въздействие. Но ето че след десет минути вампирът бе мъртъв, а О. стоеше изправен над тялото му и се питаше какво, по дяволите, се беше случило. Вратата се отвори и влезе У.

— Как върви тази вечер?

— Този цивилен ритна камбаната, но проклет да съм, ако знам защо. Тъкмо бях започнал.

О. освободи ръката на вампира от менгемето и го захвърли при другите инструменти. Шокиран, откри, че му се повдига от вида на безжизнената плът върху масата.

— Възможно е да се е образувал тромб, ако си счупил кост.

— Какво… Хм? Да. Но, чакай, дори само от пръста му? Бих могъл да повярвам, ако ставаше въпрос за бедрена кост, но аз обработвах само ръката му.

— Няма значение. Кръвоизлив може да се получи във всяка част на тялото. А какво става, когато тромбът стигне до сърцето или дробовете? Край на играта.

— Той се задъхваше.

— Да, най-вероятно точно това се е случило.

— Не умря в подходящия момент. Не успях да измъкна кой знае какво от него, с изключение на това, че сестра му прави секс с братята.

— Домашен адрес?

— Не. На този идиот му бяха откраднали портфейла, преди да го открия. Беше пиян и вероятно са го ограбили в уличката. Обаче ми даде имената на някои места. Обичайните клубове в центъра на града, но също и онзи затънтен бар, „Едноокия“.

У. смръщи вежди, извади оръжието си и провери патронника.

— Сигурен ли си, че не е говорил просто за да спреш с мъченията? „Едноокия“ не е далеч оттук, а онези копелета братята живеят в града, нали? Искам да кажа, ние ги намираме там.

— Там позволяват да бъдат открити. Само Господ знае къде живеят. — О. поклати глава при вида на трупа. — По дяволите, каза нещо точно преди да умре. Не разбрах какво.

— Езикът им е отвратителен. Иска ми се да имахме преводач.

— Нямаше да е зле.

У. се огледа.

— Е, как ти се струва местенцето?

Пет пари не давам, помисли си О., но отговори любезно:

— Съвършено. Държах пленника известно време в една от дупките, докато дойде на себе си. Алпийската система работи добре. — О. постави ръката на вампира върху гърдите му и потропа с пръсти по плочата от неръждаема стомана, върху която бе положено тялото. — И тази маса е перфектна, с дупките за отцеждане на кръвта и каишите.

— Да, реших, че ще ти хареса. Откраднах я от една морга.

— Чудесно.

У. отиде до огнеупорния шкаф, в който държаха мунициите.

— Имаш ли нещо против да взема няколко патрона?

— Не, нали затова са там.

У. извади картонена кутия с размерите на длан и с надпис „Ремингтън“. Докато зареждаше пълнителя си, каза:

— Разбрах, че господин Х. те е определил за главен тук.

— Даде ми ключа, да.

— Добре. Това означава, че ръководството ще е на ниво.

Разбира се, привилегията му бе дадена при определено условие. Господин Х. бе настоял О. да се премести да живее в сградата, в което имаше известен смисъл. Щом щяха да държат вампирите в плен поне по няколко дни, някой трябваше да ги наглежда. О. подпря хълбок на масата и каза:

— Господин Х. ще обяви новата структура на отрядите. Във всяка елитна част ще бъдат оформени двойки партньори и аз ще избирам първи. Искам теб.

У. се усмихна и затвори кутията с куршумите.

— Знаеш ли, че бях трапер в Канада? През осемдесетте години. Обичам да съм в полето, сред природата. И да ловувам.

О. кимна с мисълта, че преди да изгуби своята енергия и предприемчивостта си, двамата с У. щяха да са страхотна двойка.

— В такъв случай, вярно ли е това за теб и Х.? — попита У.

— Кое?

— Че наскоро си се срещнал с Омега? — Очите на О. проблеснаха при споменаването на името. У. долови реакцията му, но, слава богу, я изтълкува погрешно. — По дяволите, наистина си го видял! Ще станеш вторият по ранг след Х. Натам ли води всичко това?

О. преглътна, въпреки че му се повдигаше.

— Ще трябва да попиташ самия сенсей.

— Да, разбира се. Наистина ще го направя. Но не разбирам защо трябва да го пазиш в тайна.

Тъй като О. не знаеше нищо повече от който и да било друг лесър, просто нямаше какво да каже.

Господи. Преди известно време идеята да бъде заместник на господин Х. щеше да му даде криле.

У. тръгна към вратата.

— И така, кога и къде искаш да се явя?

— Тук. Сега.

— Какво си намислил?

— Ще се върнем в центъра на града. Исках да се обадя на другите да ги събера тук тази вечер за поредната лекция, но, както изглежда, загубих обекта на обучението.

У. наклони глава.

— В такъв случай да тръгваме да си набавим друг.

Рейдж се молеше да намери отдушник за емоциите си, докато се разхождаха из тъмните улички около баровете. Студеният дъжд не успяваше да охлади страстите му. Беше нервен, а в гърдите му бушуваха гняв и мъка. Вишъс се беше отказал от опитите си да разговаря с него още преди два часа.

Излязоха отново на „Трейд стрийт“ и спряха пред вратата в съседство с тази на „Скриймърс“. Нетърпелива и тръпнеща от студ тълпа чакаше да влезе в клуба. Сред хората имаше и четирима цивилни вампири.

— Ще опитам за последен път, Холивуд. — Ви запали ръчно свита цигара и завъртя бейзболната шапка с надписа „Ред Сокс“. — Защо е това мълчание? Да не би все още да те боли заради снощи?

— Не, добре съм.

Рейдж присви очи и огледа един от тъмните ъгли на уличката.

По дяволите, изобщо не беше добре. Нощното му зрение бе отслабнало и не можеше да си възвърне остротата му, независимо колко често премигваше. Слухът му също не беше на висота. Обикновено чуваше звуци от цял километър разстояние, а сега трябваше да напрегне уши, за да долови бърборенето на чакащите пред вратите на клуба.

Разбира се, беше разстроен заради случилото се между него и Мери. Да бъде отхвърлен от любимата жена наистина можеше да съсипе мъжа вампир. Обаче промените бяха физиологически, а не емоционални.

Той знаеше много добре какъв е проблемът. Звярът не беше в тялото му тази вечер.

Би трябвало да изпитва облекчение. Да се отърве от проклетото чудовище, дори само временно, беше благословия. Обаче се оказа, че е свикнал да разчита на непогрешимите инстинкти на звяра. Бе неприятно изненадан, че между него и проклятието е съществувала подобна неразривна връзка, както и от уязвимостта, която показваше в момента. Не се съмняваше в качествата си в ръкопашния бой, нито в уменията си с кинжала. Звярът по-скоро му даваше информация за заобикалящата го среда, на която беше свикнал да разчита. Освен това, страховитото чудовище беше страхотен скрит коз. Когато нищо друго не помогнеше, то изтребваше врага, буквално го изтриваше от лицето на земята.

— Я, какво имаме тук — каза Ви и кимна с глава надясно. Двама лесъри се приближаваха към тях по „Трейд стрийт“, белите им коси проблясваха на светлината на фаровете на преминаващите автомобили. Като две кукли, дърпани от едни и същи конци, те обърнаха едновременно глави към Рейдж и Вишъс. И двамата забавиха крачка, а после спряха.

Ви хвърли цигарата и я стъпка с ботуш.

— Има дяволски много свидетели, че да подхванем битка.

Членовете на обществото като че ли също съзнаваха това. Не предприеха нападение. Безизходното положение беше продиктувано от странния етикет във войната между братството и лесърите. Беше изключително важно да пазят дискретност, когато се намираха сред представители на хомо сапиенс, за да запазят в тайна и двете общества. Последното, от което имаха нужда, беше да влязат в стълкновение пред погледите на толкова много хора.

Докато братята и лесърите се гледаха свирепо едни други, тълпата, която ги разделяше, нямаше представа какво става. Цивилните вампири, наредени на опашката пред клуба, обаче бяха наясно. Пристъпваха неспокойно от крак на крак, очевидно мислейки за бягство. Рейдж ги изгледа гневно и бавно поклати глава. Най-безопасното място за тези момчета беше точно в огромната тълпа и той се молеше да са разбрали безмълвното му съобщение.

Но, разбира се, те и четиримата побягнаха.

А проклетите лесъри се усмихнаха и се спуснаха след плячката си с бързината на лекоатлети.

Рейдж и Вишъс се втурнаха след тях така, сякаш животът им зависеше от това.

Цивилните навлязоха в една тясна и тъмна уличка, което бе много глупаво от тяхна страна. Може би се надяваха да се дематериализират. А може би бяха толкова силно уплашени, че не можеха да разсъждават трезво. Независимо от причината, така те драстично увеличиха вероятността да намерят смъртта си. Заради студения дъжд наоколо беше пусто. Уличката не бе осветена, от прозорците на сградите също не се процеждаше светлина и нищо не можеше да попречи на лесърите да си свършат работата.

Рейдж и Ви затичаха още по-бързо, тежките им ботуши разпръскваха калната вода от локвите във всички посоки. Разстоянието между тях и лесърите бързо намаляваше и изглеждаше, че ще стигнат до тях, преди да са заловили цивилните.

Рейдж се канеше да сграбчи лесъра вдясно от него, когато в уличката навлезе черен пикап, поднесе по мокрия асфалт, но после отново пое по права линия. Намали скорост в мига, в който лесърите заловиха единия от цивилните. Без да ги е грижа как ще падне, двамата убийци хвърлиха вампира в каросерията и се обърнаха, готови за борба.

— Аз ще поема пикапа — извика Рейдж.

Ви се зае с лесърите, а той хукна напред с лекотата на спринтьор. Пикапът бе намалил скорост, за да качат вампира, и това му осигури секунда или две. Точно когато стигна до колата обаче, тя отново потегли и профуча покрай него. Рейдж се изстреля високо във въздуха и успя да се улови за ръба на каросерията, обаче в следващия миг ръката му се плъзна по мократа повърхност. Опита да се хване по-здраво, но задният прозорец се отвори и от него се подаде дулото на оръжие. Той се сниши в очакване да чуе острия звук от изстрела. Вместо това, цивилният, който се опитваше да скочи на земята, трепна и се хвана за рамото си. Огледа се, очевидно неразбиращ какво става, и бавно се свлече обратно в каросерията.

Рейдж не успя да се задържи и падна по гръб на земята. Тялото му първо подскочи, а после се плъзна по паважа, но коженото му палто го предпази от нараняване.

Скочи на крака и видя пикапът да завива зад далечния ъгъл. Изруга невъздържано, но без да губи време, се върна тичешком при Ви. Битката вече се беше развихрила. Лесърите се биеха уверено, макар и да бяха сами. Ви удържаше позицията си. Извадил кинжала си, нанасяше сериозни поражения на врага.

Рейдж се нахвърли върху първия лесър, до когото се добра, изпаднал в ярост от загубата на цивилния и бесен на целия свят заради Мери. Размаза копелето с юмруци, потроши костите му и разкъса кожата му с ударите си. Черната кръв на жертвата опръска лицето му и започна да се стича в очите. Не спря да удря тялото, докато Ви не го откъсна от него и не го притисна до една от стените, които се издигаха от двете страни на уличката.

— Какво правиш, по дяволите? — Рейдж едва се овладя да не удари Ви, който му препречваше достъпа до убиеца.

Ви го улови здраво за реверите на палтото и го разтърси така, сякаш се опитваше да го върне към реалността.

— Лесърът не помръдва. Погледни ме, братко. Лежи на земята и там ще си остане.

— Пет пари не давам! — Рейдж се опита да се освободи, но Ви го задържа, макар и с огромно усилие.

— Рейдж? Хайде, кажи ми. Какво става? Къде си, братко?

— Просто имам нужда да убивам… Имам нужда… — В гласа му се прокраднаха истерични нотки. — Заради стореното от тях… Цивилните не могат да се съпротивляват… Трябва да ги избия… — Беше на ръба на психическия срив, но, изглежда, не можеше да спре да вилнее. — О, господи! Мери! Те искат и нея… И ще я вземат, както направиха и с цивилния, Ви. По дяволите, братко… Какво да направя, за да я спася?

— Шшш. Спокойно, Холивуд. Охлади малко страстите.

Ви постави длан на врата му и прокара палец по изпъкналата вена на шията му. Ласката имаше хипнотично въздействие и постепенно го успокои.

— По-добре ли си? — запита Ви. — Да, по-добре си.

Рейдж си пое дълбоко дъх и се разходи наоколо за около минута. После се върна при тялото на лесъра. Прерови джобовете му и намери портфейл, малко пари в брой и пистолет.

Находката беше добра.

— Виж какво намерих. „Блекбъри“ — прошепна Рейдж. После подхвърли телефона към Ви, който подсвирна тихо.

— Бива си го.

Рейдж извади от ножницата един от кинжалите си и заби черното острие в гърдите на убиеца. С пукот и блясък тялото се разпадна, но и това не бе достатъчно за него. Все още му се искаше да крещи и да плаче едновременно.

Двамата с Ви обиколиха набързо квартала. Навсякъде беше спокойно. С малко късмет другите трима цивилни бяха успели да се приберат по домовете си и вече в безопасност, най-вероятно трепереха от повишения приток на адреналин в кръвта.

— Искам урните на тези лесъри — каза Рейдж. — Успя ли да вземеш някакви документи от онзи, когото уби?

Ви размаха един портфейл.

— В шофьорската му книжка пише, че домът му се намира на „Ла Крос стрийт“ №195. Какъв е адресът на твоя?

Рейдж погледна в портфейла.

— Няма нищо. Дори шофьорска книжка. Защо, по дяволите, го е носел със себе си… Ха! Ето това вече е интересно.

Извади визитна картичка, внимателно сгъната на две. Записаният в нея адрес не беше далеч от мястото, където се намираха.

— Да проверим първо този, преди да тръгнем към „Ла Крос“.