Вечна любов

6.

Рейдж виждаше само сенки, тъй като очите му не можеха да уловят и анализират светлината. Мразеше това състояние и правеше всичко възможно да следи двете огромни неясни фигури, които се движеха около него. Нададе стон, когато нечии ръце го подхванаха под мишниците, а други две се стегнаха около глезените му.

— Спокойно, Рейдж, ще те вдигнем само за секунда — увери го Ви.

Огнена болка проряза тялото му, когато го отлепиха от земята и го пренесоха до кадилака. Положиха го върху задната седалка. Затвориха вратите. Двигателят замърка тихо.

Беше му толкова студено, че зъбите му тракаха. Опита се да придърпа онова, което беше преметнато през раменете му. Не можеше да контролира ръцете си, но някой го загърна по-плътно с нещо, вероятно сако.

— Лежи спокойно, здравеняко.

Бъч. Говореше Бъч.

Рейдж се опита да каже нещо. Мразеше и отвратителния вкус, който усещаше в устата си.

— Отпусни се, Холивуд. Беше страхотен. Двамата с Ви ще те откараме вкъщи.

Автомобилът потегли и подскочи, когато премина от банкета върху платното. Рейдж изохка като дете, но не можа да сдържи стона си. Цялото тяло го болеше, сякаш някой го беше пребил с бейзболна бухалка. И то с остър шип по нея.

Но болката в костите и мускулите беше нищо в сравнение с конвулсиите на стомаха му. Молеше се да стигнат до дома, преди да е повърнал в колата на Ви, но не можеше да гарантира, че ще издържи толкова дълго. Слюнчените му жлези работеха по-усилено от обикновено и се налагаше често да преглъща. Което пък засилваше гаденето и рефлекса му да повърне. Искаше му се…

Задиша бавно и дълбоко през носа, за да излезе от този омагьосан кръг.

— Как си, Холивуд?

— Обещай ми. Душ. Веднага щом се приберем.

— Имаш го, приятелю.

Рейдж вероятно беше припаднал, защото следващото нещо, което усети, беше, че го свалят от колата. Чу познати гласове. Говореха Ви и Бъч. Чу и дълбоко гърлено ръмжене, каквото можеше да излезе само от устата на Рот.

Отново изгуби съзнание. Когато се свести, усети до гърба си нещо студено.

— Можеш ли да се изправиш? — запита Бъч.

Рейдж направи опит и беше благодарен, че коленете му не се огънаха. Сега, когато беше вече извън колата, напъните за повръщане бяха поутихнали.

Ушите му доловиха приятен монотонен шум и след миг топъл поток обля тялото му.

— Как е водата, Рейдж? Гореща? — Гласът на Бъч. Много отблизо.

Ченгето беше под душа с него. Долавяше и аромата на турски тютюн. Което означаваше, че Ви също бе в банята.

— Холивуд? Водата да не е прекалено гореща?

— Не. — Протегна ръка за сапуна. — Нищо не виждам.

— И по-добре. Не е нужно да знаеш как изглеждаме заедно голи под душа. Честно казано, аз съм достатъчно шокиран и заради двама ни.

Рейдж се усмихна леко, когато усети гъбата да потрива лицето, врата и гърдите му.

Господи, усещането беше фантастично. Наклони глава назад и остави сапуна и водата да отмият остатъците от звяра.

Топлата струя спря прекалено скоро. Омотаха хавлия на кръста му и започнаха да го подсушават с друга.

— Можем ли да направим още нещо за теб, преди да си легнеш? — запита Бъч.

— „Алка Зелцер“3. В шкафчето ми са.

— Ви, разтвори му няколко таблетки, моля те. — Бъч обгърна Рейдж през кръста. — Облегни се на мен. Да, точно така. По дяволите, трябва да престанем да те храним, тежък си.

Рейдж прие помощта му. Двамата прекосиха коридора, чийто под беше покрит с мрамор, и влязоха в спалнята.

— Добре, голямо момче, вече можеш да си легнеш.

О, да. Легло. Леглото е нещо хубаво.

— Виж кой е тук. Сестра Вишъс.

Наклониха главата му назад, а после допряха чаша до устните му. Отпи, колкото можа, и се отпусна върху възглавниците. Малко преди да потъне в сън, чу приглушения глас на Бъч.

— Куршумът е преминал през тялото му, не е заседнал в плътта. Но той не изглежда добре.

Ви отговори тихо.

— Ще се оправи за ден или два. Възстановява се бързо, което не означава, че не му е трудно.

— Онова същество беше голяма работа.

— Появата на звяра постоянно го тревожи. — Чу се щракването на запалка и въздухът се изпълни с аромата на прекрасния турски тютюн. — Опитва се да не издава страха си. Нали трябва да поддържа бляскавия си имидж. Но ужасно се страхува да не нарани някого.

— Когато дойде в съзнание, първото, което попита, беше дали аз и ти сме добре.

Рейдж се застави да заспи. Беше много по-добре да потъне в черната бездна на съня, отколкото да слуша как приятелите му го съжаляват.

Деветдесет и една години, осем месеца и четири дни. И после щеше да е свободен.

Мери отчаяно желаеше сънят да дойде. Затвори очи. Задиша дълбоко и равномерно. Отпусна пръстите на краката си един по един. Изреди наум всички телефонни номера, които знаеше. Нищо не помогна.

Легна по гръб и втренчи поглед в тавана. Пред очите й изникна образът на Джон, за което беше благодарна. По-добре беше да си представя него, отколкото нещо друго.

Не можеше да повярва, че е на двадесет и три, макар че колкото повече мислеше за това, толкова по-възможно й се струваше. Като се изключеше увлечението му по филми като „Матрицата“, той показваше невероятна зрялост. Беше мъдър като старец.

Когато реши да си тръгне, тя настоя да го откара до дома му. Бела пожела да ги придружи и тримата потеглиха с хондата, от чийто багажник стърчеше велосипедът му. Трудно й беше да остави момчето пред порутената сграда, издаваща бедност и мизерия. Едва сдържа желанието си да го помоли да се върне с нея в дома й.

Поне се беше съгласил на следващата вечер да отиде в къщата на Бела. А може би и академията за бойни изкуства щеше да отвори вратите си за него. Имаше чувството, че той няма много приятели и смяташе, че Бела е много мила, задето се опитва да направи нещо за него.

С лека усмивка Мери си спомни как Джон гледаше в захлас красивата й приятелка. С трогателно плахо възхищение. А Бела приемаше вниманието му с изящество, без съмнение беше свикнала на подобни втренчени погледи. Вероятно всички мъже я гледаха така.

Мери се изкуши да си представи, че гледа света през красивите очи на Бела. Че има нейните съвършени крака. И отмята през рамо безупречната коса на Бела.

Фантазиите отвлякоха мислите й и тя се почувства по-добре. Реши, че някой ден ще си облече нещо секси и ще се разходи наперено по „Пето авеню“ в Ню Йорк. Не, по плажа. Само по черен бански костюм. И може би дори с прашки, вместо бикини.

Окей, фантазиите й като че ли започваха да я плашат.

Но пък щеше да е страхотно, поне веднъж, да види мъжки поглед, изпълнен с такова възхищение. Да очарова представител на противоположния пол. Да, това беше думата. Би искала да види мъж, очарован от нея, подвластен на магията й.

Само че това никога нямаше да се случи. Времето на младост, красота и едва напъпила сексуалност беше отминало за нея. Всъщност така и не бе настъпило. И ето че тя вече беше съвсем обикновена жена, прехвърлила тридесетте, чийто живот беше много труден поради заболяването й от рак.

Мери нададе стон. Чудесно! Не беше изпаднала в паника, но пък беше затънала до гуша в самосъжаление. Ако трябваше да го сравни с нещо, беше подобно на каша, лепкаво и отвратително.

Включи осветлението и с непоколебима решителност протегна ръка към последния брой на „Венити феър“. Доминик Дън4, отведи ме надалеч, пожела си тя мислено.