Вечна любов

27.

Джон Матю измина пеша пътя от заведението на Мо до дома си, следвайки полицейския патрул, който обикаляше района в три и половина. Ужасяваше се от часовете до зазоряване. Да стои бездеен у дома си, щеше да го накара да се чувства като в клетка, но беше прекалено късно да е навън, по улиците, съвсем сам. Но… Господи, беше така неспокоен, че едва ли не усещаше вкуса на тревогата в устата си. И изпитваше болка от факта, че няма с кого да поговори.

Наистина имаше нужда от съвет. Откакто Тор си беше тръгнал от дома му, мислите му нямаха покой — непрекъснато се питаше дали бе постъпил правилно или не. Повтаряше си, че бе направил каквото е необходимо, но съмнението продължаваше да го гложди.

Искаше му се да открие Мери. Предната нощ бе отишъл до къщата й, но тя беше тъмна и заключена. Не беше давала дежурство и на горещата линия. Като че ли беше изчезнала. Тревогата за нея само засилваше нервността му.

Като наближи сградата, в която живееше, видя камион отпред. Каросерията му беше пълна с кутии. Изглеждаше така, сякаш някой се нанася.

Оглеждайки товара, Джон си помисли, че е доста странно това да става посред нощ.

Забеляза, че наоколо няма никого. Надяваше се собственикът да се върне скоро. Защото в противен случай можеше да се раздели с вещите си.

Влезе във входа и се заизкачва по стълбите, без да обръща внимание на угарките от цигари, празните кутии от бира и смачканите опаковки от чипс. Като стигна площадката на втория етаж, присви очи. Нещо беше разлято по целия коридор. Тъмночервена течност…

Кръв.

Подпря се на перилата и втренчи поглед в своята врата. В средата имаше по-светъл кръг, като че ли нечия глава се беше… Но после видя счупената тъмнозелена бутилка. Червено вино. Просто червено вино. Поредната кавга на двойката алкохолици от съседния апартамент беше станала в коридора.

Отпусна рамене.

— Извинявай — каза неясно някой над него.

Направи крачка встрани и вдигна поглед. Тялото му се скова.

Едрият мъж, застанал на горната площадка, беше облечен в черни панталони и кожено яке. Косата и кожата му бяха съвсем бели, бледите му очи светеха странно.

Зло. Жив мъртвец.

Враг.

— Каква е тази каша на вашия етаж? — възкликна той и изгледа Джон с присвити очи. — Някакъв проблем?

Джон поклати ожесточено глава и сведе поглед. Инстинктът му подсказваше да се скрие в апартамента си, но не искаше този мъж да знае къде живее.

Чу гърлен смях.

— Нещо ми изглеждаш блед, момче.

Джон побягна. Втурна се надолу по стълбите и изхвръкна на улицата. Затича с всички сили, зави вляво зад ъгъла и продължи. Бягаше и бягаше, докато накрая не му остана дъх да направи и крачка повече. Скри се в пролуката между една тухлена сграда и кофа за боклук и задиша тежко.

В сънищата си се виждаше как се бие с облечени в черно мъже, чиято кожа и коса са неестествено бели, а очите — бездушни.

Моите врагове.

Трепереше толкова силно, че едва успя да пъхне ръка в джоба си. Извади двадесет и пет цента и стисна монетите толкова силно, че се забиха в дланта му. Когато отново задиша нормално, подаде глава иззад кофата за боклук и огледа уличката. Нямаше никого наоколо. Не се чуваше и шум от тежки и бързи стъпки по асфалта.

Врагът му не го беше разпознал.

Излезе от скривалището си и бързо отиде до далечния ъгъл.

Уличният телефон беше покрит с графити, обаче той знаеше, че работи, защото често се обаждаше на Мери оттук. Пусна монетите в процепа и набра номера, който му бе дал Тормент.

След първото позвъняване се включи гласовата поща и електронен глас започна да изрежда набраните от него цифри.

Джон изчака сигнала за съобщение. И подсвирна.