Вечна любов

36.

— Мери? Мери, събуди се. Тя е тук.

Мери почувства, че я бутат по рамото, отвори очи и видя, че Рейдж гледа надолу към нея. Беше се преоблякъл в бяла риза с дълги ръкави и широки бели панталони. Тя седна в леглото, като се мъчеше да се успокои.

— Може ли да почакаш малко?

— Разбира се.

Отиде в банята и наплиска лицето си. Взря се в отражението си, а студената вода се стичаше по брадичката й. Любимият й щеше да пие кръв. Пред нея.

И това не бе най-странното. Чувстваше се непригодна, защото не тя щеше да го храни.

Нямаше намерение да се поддава на паниката. Взе една кърпа и се изсуши, като силно разтри лицето си. Нямаше време да сменя сините джинси и пуловера. Освен това наистина не искаше да облича нещо друго.

Когато излезе от банята, Рейдж сваляше часовника от ръката си.

— Искаш ли да го държа? — попита тя, припомняйки си последния път, когато я бе помолил да се погрижи за „Ролекс“-а му.

Той отиде до нея и сложи тежкия часовник в дланта й.

— Целуни ме.

Тя се повдигна на пръсти и той се наведе. Устните им се срещнаха за миг.

— Хайде.

Хвана я за ръката и я изведе в коридора. Мери се смути, а той каза:

— Не искам да го правя в спалнята ни. Тя е нашето място.

Поведе я по балкона към една от стаите за гости. Отвори вратата и двамата влязоха заедно.

Мери първо долови аромата на рози и едва после видя жената в ъгъла. Пищното й тяло бе обвито в широка бяла роба, а меднорусата й коса бе вдигната и прибрана в кок ниско на тила, така че да открива максимално красивата й шия над дълбокото деколте.

Тя се усмихна и заговори на непознатия език.

— Не — каза Рейдж. — На английски. Ще говорим на английски.

— Разбира се, боецо. — Гласът на жената беше висок и чист, като песен на птица. Очите й, бледозелени и прекрасни, се спряха върху лицето на Рейдж. — Щастлива съм, че мога да ти служа.

Мери трепна, опитвайки се да потисне желанието да защити територията си. Да му служи?

— Как се казваш, Избранице? — попита Рейдж.

— Лейла.

Жената отново се поклони. Докато се изправяше, очите й се плъзнаха по тялото на Рейдж.

— Това е Мери. — Той обви раменете й с ръка. — Тя е моя…

— Приятелка — прекъсна го остро Мери.

Устните на Рейдж трепнаха.

— Тя е моя партньорка.

— Разбира се, боецо. — Жената се поклони отново, този път на Мери. Когато вдигна лице, тя се усмихваше сърдечно. — Господарке, за мен е чест да служа и на вас.

Добре, чудесно, помисли Мери. В такъв случай, какво ще кажеш да си изнесеш кльощавия задник оттук и вместо теб да дойде грозна бабичка с два зъба и рокля с висока яка.

— Къде бихте искали да се настаня? — попита Лейла.

Рейдж огледа стаята и погледът му се спря на разкошното легло с балдахин.

— Там.

Мери прикри досадата си. О, това изобщо не съвпадаше с нейния избор.

Лейла отиде до леглото, както й бе наредено, а копринената рокля се диплеше зад нея. Седна върху сатенената завивка и вдигна крака върху леглото, но Рейдж поклати глава.

— Не. Остани седнала.

Лейла смръщи вежди, но не се възпротиви. Рейдж пристъпи към нея, а тя отново се усмихна.

— Хайде — каза той и дръпна Мери за ръката.

— Достатъчно близо съм.

Той я целуна, отиде до жената и се отпусна на колене пред нея. Ръцете й посегнаха към робата, сякаш искаше да развърже пояса си, но Рейдж я спря.

— Ще пия от китката — каза той. — А ти няма да ме докосваш.

Изумление трепна върху лицето на Лейла, очите й се разшириха. Този път изглеждаше сякаш навежда глава от срам, не от покорство.

— Чиста съм, както се полага, за да можете да се възползвате от мен. Може да проверите, ако желаете.

Мери притисна ръка към устата си. Беше отвратително, че жената не смята себе си за нещо повече от предмет, с който си служат.

Рейдж поклати глава. Очевидно и на него му бе неудобно да отговори.

— Искате ли да дойде друга от нас? — попита тихо Лейла.

— Не искам нищо такова — промърмори той.

— Но защо сте призовали Избраница, ако не сте имали намерение да се възползвате от нея?

— Не мислех, че ще е толкова трудно.

— Трудно? — Гласът на Лейла стана по-плътен. — Моля за извинение, но по какъв начин ви причинявам неудобство.

— Не става въпрос за това и не съм искал да те обидя. Моята Мери… Тя е човек и не мога да пия от нея.

— Значи, ще се присъедини към нас само за удоволствията в леглото. За мен ще бъде чест, ако тя каже какво ще правим там.

— Хм, да, това не е… Тя не е тук, за да… Ъъъ, ние тримата няма да… — Господи, Рейдж се изчервяваше. — Мери е тук, защото не искам никоя друга, но трябва да се нахраня, разбираш ли? — Изруга и се изправи. — Няма да стане така. Мисля, че не е правилно.

Очите на Лейла блеснаха.

— Казвате, че трябва да се нахраните, но не можете да пиете от нея. Аз съм тук. Готова съм да го направя. За мен ще бъде удоволствие да ви дам това, от което се нуждаете. Защо трябва да се чувствате неудобно? Или може би искате да чакате още? Докато загубите контрол поради глада и опасността да надвисне върху партньорката ви?

Рейдж зарови ръка в косата си. Стисна юмрука си и го дръпна.

Лейла кръстоса крака, роклята се отвори и откри бедрото й. Бе толкова странно да я гледаш седнала върху пищното легло — толкова целомъдрена и в същото време така невероятно прелъстителна.

— Нима традициите са се изтрили от ума ти, боецо? Знам, че е минало много време, но как е възможно да се чувстваш неудобно от това, че се грижа за нуждите ти? Това е едно от задълженията ми и е голяма чест за мен. — Лейла поклати глава. — Или трябва да кажа, че беше чест. Ние се грижехме за нуждите ви. Избраниците страдаха през тези векове. Никой от братството не ни търси вече. Ние сме нежелани, ненужни. Когато най-сетне някой ни извика, се почувствахме толкова поласкани.

— Съжалявам. — Рейдж погледна Мери. — Но не мога…

— За нея се тревожиш най-много, нали? — промълви Лейла. — Притесняваш се какво ще си помисли, когато те види да пиеш от китката ми.

— Тя не е свикнала с нашите обичаи.

Жената протегна ръка.

— Господарке, елате да седнете до мен, за да ви вижда, докато пие, да усеща докосването ви и да вдъхва аромата ви, така че да бъдете част от това. В противен случай може да ме отхвърли, а какво ще правите тогава вие двамата? — Думите й бяха последвани от тишина. Мери остана напрегната, а жената махна нетърпеливо с ръка. — Със сигурност разбирате, че той няма да пие иначе. Трябва да го направите заради него.

— Ето, това е — каза Тормент, когато колата спря пред една елегантна модерна къща. Намираха се в квартал на града, който Джон не познаваше. Сградите бяха разположени далеч от улицата и на голямо разстояние една от друга. Много от тях имаха порти от ковано желязо и прекрасни морави, а в двора им растяха не само кленове и дъбове, но и дървета, чиито имена той не знаеше.

Затвори очи. Искаше му се да не е облечен в риза, на която липсва едно копче. Може би, ако държеше ръцете си пред корема, съпругата на Тормент нямаше да забележи.

Господи… ами ако имаха деца? Щяха да му се подиграват…

„Имате ли деца?“

Описа думите със знаци, без да се замисли.

— Какво, синко?

Джон порови в джобовете си и извади няколко сгънати листа хартия. Намери химикалката си, написа бързо думите и обърна листа към Тормент.

Воинът застана неподвижно и погледна към къщата си, а суровото му лице се напрегна, сякаш се страхуваше от онова, което бе вътре.

— Може да имаме дете. След малко повече от година. Моята Уелси е бременна, но нашите жени раждат много трудно. — Тормент поклати глава и стисна силно устни. — С годините започваш да се страхуваш от бременността. Тя ни отнема нашите съпруги като проклет крадец. Честно казано, бих предпочел да нямам деца, отколкото да я загубя. — Прочисти гърлото си. — Както и да е, хайде да влезем. Ще вечеряме, а после ще ти покажа всичко в центъра за обучение.

Натисна бутона на дистанционното за гаражната врата и слезе от колата. Докато Джон измъкваше куфара си от задната седалка, мъжът извади бегача от багажника. Двамата влязоха в гаража и Тормент включи осветлението.

— Ще оставя колелото ти тук до стената, става ли?

Джон кимна и се огледа. Вътре имаше лимузина волво и шевролет с подвижен таван от 1960 година. Джон остана с отворена уста. Тормент се засмя тихо.

— Защо не отидеш да му кажеш „здрасти“?

Джон пусна куфара си и отиде до шевролета, замаян от вълнение. Посегна, сякаш искаше да погали гладката повърхност, но после отдръпна ръка.

— Не, пипни я. Той обича да му обръщат внимание.

О, колата беше прекрасна. Блестяща, съвсем бледосин металик. И гюрукът беше смъкнат, така че можеше да види какво има вътре. Белите седалки бяха разкошни. Воланът блестеше. Цялото табло беше в кръгли циферблати. Можеше да се обзаложи, че двигателят трещи като гръмотевица, когато го запалиш. И сигурно миришеше на ново масло, когато включиш парното.

Погледна Тормент. Струваше му се, че очите му ще изхвръкнат от орбитите. Искаше му се да може да говори, само за да му каже колко специален е автомобилът.

— Да, красавец е, нали? Сам го поправих. Ще го вдигна на трупчета през зимата, но може би ще излезем с него до центъра за обучение тази вечер, какво ще кажеш? Студено е, но ще си облечем топли дрехи.

Лицето на Джон светна. Той продължи да се усмихва, когато тежката ръка на мъжа прегърна слабите му рамене.

— Хайде да те нахраним, синко.

Тормент взе куфара и двамата тръгнаха към вратата, до която бе подпряно колелото на Джон. Влязоха в къщата и ги лъхна миризмата на мексиканска храна — силна и остра.

Носът на Джон бе ужасен. Стомахът му се сви. По дяволите, нямаше да може да хапне нищичко от това. Ами ако съпругата на Тормент се обидеше?

На пътя им застана изумителна червенокоса жена. Беше висока най-малко метър и осемдесет, кожата й бе фина като бял китайски порцелан и носеше свободна жълта рокля. Косата й бе направо невероятна — вълните се спускаха като река от върха на главата й почти до кръста.

Джон сложи ръка на корема си, за да скрие липсващото копче.

— Как е моят хелрен? — каза жената, подавайки устни за целувка на Тормент.

— Добре съм, лийлан. Уелси, това е Джон Матю. Джон, това е моята шелан.

— Добре дошъл, Джон. — Тя протегна ръка. — Толкова се радвам, че ще останеш при нас.

Джон се ръкува с нея и бързо върна ръка на кръста си.

— Хайде, момчета. Вечерята е готова.

Цялата кухня беше в черешовочервени шкафчета, гранитни плотове и блестящо черна кухненска техника. В една остъклена ниша имаше кръгла маса от стъкло и метал и три стола. Всичко изглеждаше чисто ново.

— Вие двамата сядайте — каза Уелси. — Аз ще донеса храната.

Джон погледна към мивката. Беше от бял порцелан с медна батерия, която се извиваше високо и грациозно.

— Искаш да се измиеш ли? — каза тя. — Върви.

Имаше сапун в малка чинийка и той изми ръцете си, като внимаваше да изчисти всичко, дори чернилката под ноктите си. Двамата с Тормент седнаха, а Уелси дойде с чинии и купи, препълнени с храна. Царевични питки с месо, сирене и лют сос. Тя се върна за още.

— Ето, на това му викам истинска вечеря — каза Тормент, като си напълни чинията. — Уелси, това изглежда фантастично.

Джон оглеждаше подредената храна. На масата нямаше нищо, което би могъл да хапне. Можеше да им каже, че вече се е нахранил…

Уелси сложи пред него една купа. Беше пълна с бял ориз, залят с някакъв блед сос. Ароматът бе едва доловим, но приятен.

— Това ще се отрази добре на стомаха ти — рече тя. — А в соса има доста мазнини, което ще ти помогне да понапълнееш. За десерт съм ти приготвила бананов пудинг. Лесно смилаем е и има много калории.

Джон се втренчи в храната. Тя знаеше. Беше й известно точно какво може и не може да яде.

Купата пред него се замъгли. Той замига бързо. После още по-бързо.

Сви устни и стисна юмруци в скута си, докато кокалчетата му изпукаха. Нямаше да плаче като дете. Не искаше да се излага така.

Гласът на Уелси беше спокоен.

— Тор, ще ни оставиш ли за минутка?

Чу се шум от местене на стол и Джон усети твърда ръка върху рамото си. После тежестта се вдигна и се чуха стъпки, които се отдалечаваха от стаята.

— Отпусни се. Той излезе.

Джон затвори очи, наведе глава и сви рамене, а по бузите му потекоха сълзи.

Уелси премести един стол до него. Погали гърба му с бавни, леки движения.

Той се чувстваше благословен, че Тормент го е открил толкова бързо. Че тази къща, където щеше да остане, бе толкова хубава и чиста. Че Уелси е приготвила нещо специално за него, което стомахът му можеше да понесе.

Че и двамата зачитаха гордостта му.

Джон усети ръцете й да го придърпват. После го прегърнаха. Залюляха го.

Той попиваше милувките така, както пресъхналата пръст попива дъжда.

След малко вдигна глава и усети, че тя слага салфетка в ръката му. Избърса лицето си, изпъна рамене и погледна Уелси.

— Вече мога да доведа Тор, нали?

Джон кимна отново и взе една вилица. Опита ориза и нададе стон. Нямаше особен вкус, но когато стигна до стомаха му, вместо спазми той почувства прекрасно отпускане. Сякаш в храната имаше точно онова, от което се нуждаеше.

Не можеше да понесе мисълта, че трябва да вдигне поглед, когато Тормент и Уелси отново седнаха до масата. Но изпита облекчение, защото двамата заговориха за обикновени неща. Ежедневни задължения. Приятели. Планове.

Изяде ориза и хвърли поглед към печката, чудейки се дали има още. Преди да попита, Уелси взе купата му и я върна пълна. Той погълна цели три порции. Хапна малко и от банановия пудинг. Когато остави лъжицата на масата, установи, че за пръв път през живота си се е нахранил до насита.

Пое дълбоко въздух, облегна се назад и затвори очи, заслушан в плътния глас на Тормент и мелодичните отговори на Уелси.

Като приспивна песен е, помисли си Джон. Особено когато заговориха на непознат за него език.

— Джон? — каза Тормент.

Опита се да се изправи, но толкова му се спеше, че едва успя да отвори очи.

— Какво ще кажеш да те заведа в стаята ти и да си легнеш? Ще отидем в центъра след няколко дни? Първо да свикнеш тук.

Джон кимна, като си мислеше, че вече не иска нищо друго, освен наистина да се наспи.

Въпреки това занесе чинията си до мивката, изплакна я и я сложи в съдомиялната машина. Върна се до масата с намерението да помогне в разтребването, но Уелси поклати глава.

— Не, аз ще се погрижа. Ти върви с Тор.

Джон извади листовете и химикалката си. Когато приключи с писането, обърна думите към Уелси. Тя се засмя.

— Винаги си добре дошъл. И да, ще ти покажа как се готви.

Уелси се усмихваше толкова широко, че той видя част от зъбите й. Два от предните бяха много дълги.

Тя затвори устни, сякаш се овладя.

— Върви да спиш, Джон, и не се тревожи за нищо. Утре ще имаш достатъчно време да мислиш.

Той погледна към Тормент, чието изражение бе станало вглъбено.

И точно тогава разбра. Без да му казват. Винаги бе знаел, че е различен и най-после щеше да разбере защо. Тези двама чудесни съпрузи щяха да му кажат какъв е.

Джон се замисли за сънищата си. За ухапванията и кръвта.

Имаше чувството, че това не са фантазии.

Бяха спомени.