Вечна любов

14.

Мери се обърна в леглото и изрита завивките. Полузаспала, разпери крака в опит да се охлади.

По дяволите, дали не беше оставила климатика на прекалено висока температура…

В главата й се породи ужасно подозрение. Съзнанието й започна да се избистря, а страхът й да нараства. Имаше треска — нещо характерно за болните от левкемия. Придружена с нощно изпотяване.

О, по дяволите… Познаваше това чувство прекалено добре — зачервяването на кожата, сухата горещина, болките в ставите. Часовникът показваше 4:18 след полунощ. Точно по това време, когато беше болна, се повишаваше температурата й.

Протегна ръка нагоре и отвори прозореца над леглото. Студеният въздух прие поканата й и се втурна вътре — охлади я, успокои я. Треската си отиде скоро след това, отзвучаването й беше придружено с обилно изпотяване.

Може би просто беше настинала. Хората с нейната диагноза страдаха и от обикновени заболявания като всички други. Наистина.

Нямаше значение дали това е някакъв вид вирус, или повторна атака на левкемията — и в двата случая нямаше да може отново да заспи. Тъй като беше по тениска и боксерки, се наметна с халат и слезе на долния етаж. Докато вървеше към кухнята, запали осветлението навсякъде — така че и най-тъмните ъгълчета на къщата да бъдат осветени.

Отиде направо при кафе-машината. Щеше да бъде по-добре да отговори на няколко служебни имейла и да се приготви за дългия уикенд за Деня на Колумб, отколкото да лежи в леглото и да брои часовете до срещата й с доктор Делакроче. Оставаха пет часа и половина, между другото.

Господи, не обичаше да чака.

Наля вода в кафе-машината „Крупс“ и затърси в шкафа бурканчето с кафе. То беше почти празно, затова извади скритите си запаси и…

Не беше сама.

Наведе се напред и надникна през прозореца над мивката. Навън беше още тъмно и тя не видя нищо, затова отиде до кухненската врата и натисна ключа за външното осветление.

— Мили боже!

Видя огромна черна сянка от другата страна на стъклото. Понечи да се втурне за телефона си, но се спря, като видя руса коса.

Хал вдигна ръка за поздрав.

— Здравей. — Гласът му долиташе приглушен от стъклената преграда.

Мери обгърна с ръце тялото си.

— Какво правиш тук?

Той сви широките си рамене.

— Исках да те видя.

— Защо? И защо сега?

Повторно свиване на раменете.

— Идеята ми се стори добра.

— Да не си луд?

— Да.

Тя едва сдържа усмивката си. Но после се сети, че няма съседи наблизо, а той бе едва ли не с размерите на къщата й.

— Как ме откри? — Може би Бела му беше казала къде живее.

— Може ли да вляза? Или може би ти ще излезеш навън, ако така ще се чувстваш по-спокойна?

— Хал, четири и половина сутринта е.

— Знам. Но ти не спиш, аз също.

Господи, беше толкова огромен в черните кожени дрехи! И тъй като лицето му оставаше в сянка, бе по-скоро застрашителен, отколкото красив.

А тя обмисляше дали да отвори вратата? Очевидно също беше луда.

— Виж, Хал, не мисля, че идеята е добра.

Той я гледаше втренчено през стъклото.

— Може би просто ще си поговорим тогава?

Мери го гледаше втренчено, онемяла от изненада. Беше склонен да остане отвън, като престъпник, само за да могат да си побъбрят?

— Хал, не се обиждай, но има поне стотина жени в тази част на града, които биха те пуснали не само в дома си, но и в леглото си. Защо не отидеш да намериш някоя от тях и не ме оставиш на мира?

— Искам теб.

Не можеше да разгадае изражението на очите му заради мрака. Но в гласа му звучаха искрени нотки.

В последвалата дълга пауза тя се опита да убеди сама себе си, че той трябва да остане отвън.

— Мери, ако исках да те нараня, бих могъл да го направя само за секунда. Можеш да заключиш всички врати и прозорци и аз пак ще успея да се промъкна вътре. Искам само… да си поговорим още малко.

Тя прецени с поглед ширината на раменете му. Да, беше прав — можеше всеки момент да влезе с взлом. Освен това имаше чувството, че ако вратата между тях остане затворена, той просто ще издърпа един от градинските й столове и ще се настани на терасата.

Отключи вратата, отвори я и отстъпи назад.

— Искам само да ми обясниш нещо.

Той се усмихна леко и влезе.

— Кажи.

— Защо не си с жена, която те желае? — Хал трепна. — Имам предвид онези, които срещнахме тази вечер в ресторанта. Те бяха готови да легнат с теб на минутата. Защо да не… — Правиш луд секс. — … се позабавляваш с някоя от тях?

— Предпочитам да си говоря с теб, отколкото да бъда с някоя от онези жени.

Тя трепна, сви се, сякаш наранена от искреността му, а после осъзна, че той не е груб, а просто брутално откровен.

Е, поне едно беше разбрала правилно. Когато си беше тръгнал след тяхната нежна целувка, беше решила, че той не я желае. Очевидно беше уцелила точно в десетката. Той и сега не беше тук заради секса. Беше добре, че не е обект на неговата похот, помисли си тя. И почти си повярва.

— Тъкмо се канех да си приготвя кафе. Ти искаш ли?

Той кимна и започна да се разхожда из дневната и да оглежда всичко. Едрото му, облечено в черно тяло изглеждаше зловещо и страховито на фона на кремавите стени и белите мебели. Но после погледът й се спря на лицето му. Красеше го глупавата усмивка — като че ли бе щастлив просто да бъде в дома й. Напомняше дворно куче, което обикновено стои завързано на верига навън и се радва, че най-после са го пуснали в къщата.

— Искаш ли да свалиш палтото си? — попита тя.

Той го съблече и го захвърли върху дивана. То падна с глух звук и размести възглавничките.

„Какво, по дяволите, има в джобовете му?“, помисли си тя.

Но после погледна тялото му и забрави за глупавото кожено палто. Беше облечен в черна тениска, която разкриваше здравите мускули на ръцете му. Гърдите му бяха широки и добре развити, коремът му беше стегнат — виждаше плочките му дори през тъканта. Краката му бяха дълги, бедрата — мощни…

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита той тихо.

Да. Много. Не, нямаше да отговори на този въпрос. Тръгна към кухнята.

— Колко силно обичаш кафето?

Взе отварачката за буркани, проби капака и започна да я върти така, сякаш нямаше утре. Капакът падна на земята и тя се наведе да го вдигне.

— Зададох ти въпрос — каза точно до ухото й.

Тя трепна и поряза палеца си. Изохка тихо и вдигна ръка, за да разгледа раната. Беше дълбока и кървеше. Хал изруга.

— Не исках да те стресна.

— Ще оживея.

Пусна студената вода, но преди да е успяла да пъхне ръка под нея, той я хвана за китката.

— Нека да видя. — Без да й даде възможност да възрази, се наведе над пръста й. — Лошо си се порязала.

Постави палеца й в устата си и леко го засмука.

Мери ахна. Усещането за топлина, влага и предстояща възбуда я парализира. А после почувства и ласката на езика му. Когато той я пусна, тя можеше само да стои и да го гледа втренчено.

— О… Мери! — каза той тъжно.

Тя беше прекалено шокирана, за да се замисли над смяната на настроението му.

— Не трябваше да правиш това.

— Защо?

Защото е прекрасно.

— Откъде знаеш дали не съм болна от СПИН или нещо подобно?

Хал вдигна рамене.

— Няма значение, дори да си серопозитивна.

Тя пребледня. През главата й мина мисълта, че той самият може да е серопозитивен, а тя току-що му бе позволила да постави кървящия й палец в устата си.

— Не, Мери, не съм заразен.

— Тогава защо…

— Исках просто да ти окажа първа помощ. Виждаш ли? Вече не кърви.

Тя сведе поглед към палеца си. Раната зарастваше. Неимоверно бързо. Беше вече почти заздравяла. Как, по дяволите…?

— Сега ще ми отговориш ли? — попита Хал с намерението да изпревари въпроса, който тя се канеше да му зададе.

Мери вдигна поглед към него и забеляза, че неоновосините му очи проблясват с неземно, хипнотично сияние.

— Какъв беше въпросът? — попита тя шепнешком.

— Харесва ли ти тялото ми?

Тя стисна устни. Ако беше свикнал да слуша комплиментите на жените за красивата си външност, този път щеше да се прибере вкъщи разочарован.

— А какво ще направиш, ако не го намирам за привлекателно? — отвърна тя.

— Ще го скрия от погледа ти.

— Да, точно така.

Той наклони глава на една страна — вероятно мислеше, че не е разбрал правилно. След това тръгна към дневната, където беше дългото му кожено палто.

Господи, бе напълно сериозен.

— Хал, върни се. Няма нужда да… Харесвам тялото ти.

Той се усмихна и се върна при нея.

— Радвам се. Искам да ти доставям удоволствие.

Е, добре, суетно конте такова, помисли си тя. В такъв случай, съблечи си тениската и кожените панталони и легни на пода. Ще се редуваме кой да бъде отдолу.

Недоволна от посоката на мислите си, Мери се върна към задачата да направи кафе. Докато зареждаше машината, усещаше погледа на Хал върху себе си. И го чуваше как си поема дълбоко дъх — сякаш вдишваше миризмата, която се излъчваше от нея. Усещаше го как малко по малко се приближава към нея.

През тялото й преминаха първите вълни на паниката. Той беше прекалено близо. Огромен. Неустоимо красив. Трудно й беше да устои на горещината и страстта, които извикваше у нея.

Мери натисна бутона на кафе-машината и се отдалечи от него.

— Защо не искаш да ти доставя удоволствие? — попита той.

— Престани да използваш тази дума. — Защото, когато чуеше „удоволствие“, тя мислеше единствено за секс.

— Мери. — Гласът му беше дълбок, плътен. Въздействащ. — Искам да…

Тя покри ушите си с ръце. Изведнъж усети прекалено осезаемо присъствието му в къщата си. В мислите си.

— Идеята не беше добра. Мисля, че трябва да си вървиш.

Почувства голямата му длан върху рамото си.

Мери отстъпи встрани. Задушаваше се. От него се излъчваше здраве, жизненост и първична сексуалност. И още стотина неща, които тя не би могла да има. Той беше така жив, а тя… най-вероятно отново беше болна.

Отиде до задната врата и я отвори.

— Върви си, окей? Моля те, просто си тръгни.

— Не искам.

— Вън. Моля те. — Обаче той просто стоеше и я гледаше втренчено. — Господи, ти си като бездомно куче, от което не мога да се отърва. Защо не отидеш да тормозиш някого другиго?

Силното, мускулесто тяло на Хал замръзна. За миг й се стори, че ще каже нещо грубо, но той се наведе и взе палтото си. Преметна го през рамо и тръгна към вратата, без да я погледне.

О, страхотно. Ето че сега тя се чувстваше ужасно.

— Хал. Хал, чакай. — Сграбчи го за ръката. — Съжалявам, Хал…

— Не ме наричай така! — сряза я той.

Отскубна се от хватката й, но тя му препречи пътя. И веднага пожела да не го беше правила. Очите му бяха безмилостно студени. Като две цветни стъкълца.

Думите му прозвучаха остро.

— Съжалявам, че те обидих. Мога да си представя какво ужасно бреме е да имаш край себе си човек, който иска да те опознае.

— Хал…

Той я отблъсна с лекота.

— Ако кажеш това още веднъж, ще разбия стената с юмрук.

Излезе навън и се скри в горичката, която растеше вдясно от къщата й.

Импулсивно, Мери обу маратонките, грабна якето си и се втурна като хала през задната врата. Прекоси тичешком моравата, като го викаше по име. Като стигна до дърветата, спря.

Не се чуваше чупене на клони и пукане на съчки — характерните шумове, когато през гората върви такъв едър мъж. Но нали беше тръгнал в тази посока…

— Хал? — извика тя.

Мина доста време, преди да се върне в къщата.