Вечна любов

1.

— Ах, по дяволите, Ви, убиваш ме.

Бъч О’Нийл ровеше из чекмеджето, в което държеше чорапите си. Търсеше такива от черна коприна, а намираше единствено бели памучни. А, ето! Издърпа един официален чорап, подходящ за вечерно облекло. Което не беше достатъчно за триумф.

— Ако те убивах, ченге, чорапите щяха да са последната ти грижа.

Бъч хвърли поглед на съквартиранта си. Почитателят на „Ред Сокс“. Неговият… е, единият от двамата му най-добри приятели.

И двамата, както се оказа, бяха вампири.

Вишъс, току-що излязъл изпод душа, беше омотал хавлия на кръста си, мускулите на гърдите и ръцете му изпъкваха. Нахлузваше на лявата си ръка черна кожена ръкавица, чието предназначение беше да скрие татуировката.

— Налагаше ли се да вземеш копринените ми черни чорапи?

Вишъс се усмихна, кучешките му зъби проблеснаха на фона на козята му брадичка.

— Чувствам се страхотно с тях.

— Защо не помолиш Фриц да ти купи някой и друг чифт?

— Той е прекалено зает да задоволява твоите изисквания към облеклото, човече.

Е, добре, напоследък Бъч наистина беше открил у себе си внезапна любов към „Версаче“, което беше нещо ново за него. Но едва ли бе толкова трудно да се доставят няколко допълнителни чифта копринени чорапи…

— Ще го помоля от твое име.

— Ти си истински джентълмен! — Ви отметна назад черната си коса. Татуировките на лявото му слепоочие се показаха, след това отново се скриха от погледа. — Ще имаш ли нужда от „Кадилак“-а тази вечер?

— Да, благодаря. — Бъч напъха босите си ходила в обувките.

— Което означава, че ще се видиш с Мариса?

Бъч кимна.

— Трябва да разбера какво става. По един или друг начин.

Имаше чувството, че ще бъде по другия.

— Тя е свястна жена.

Със сигурност беше такава, което вероятно беше причината да не отговаря на телефонните му обаждания. Бившите ченгета, почитатели на скоча, не бяха най-желаният избор за жените — било то представителки на човешкия род или на вампирите. А фактът, че не принадлежеше към нейния вид, не му помагаше никак.

— Е, ченге, ние двамата с Рейдж ще обърнем по няколко в „Едноокия“. Ела при нас, когато приключиш…

Силни удари, като че ли някой блъскаше по входната врата с таран, ги накараха да обърнат глави. Ви вдигна хавлията по-нагоре.

— По дяволите, ще трябва да научим тази фурия да използва звънеца.

— Опитай се ти да поговориш с него. Мен не иска да ме чуе.

— Рейдж няма да чуе когото и да било. — Ви побърза да отвори.

Ударите престанаха, а Бъч посвети вниманието си на огромната си колекция вратовръзки, чиито брой непрекъснато се увеличаваше. Избра светлосиня копринена „Бриони“, вдигна яката на бялата си риза и направи елегантен възел. Докато вървеше към всекидневната, дочуваше фрази от разговора на Рейдж и Ви — обсъждаха нашумялата песен на Тупак Шакур „Още ли си падаш по мен?“.

Бъч се засмя. В живота си се беше сблъсквал с какви ли не ужасяващи неща, но и през ум не му беше минавало, че ще споделя жилището си с шестима воини-вампири. Нито че ще бъде въвлечен в борбата им да запазят своя изчезващ вид. Но ето, че се чувстваше част от Братството на черния кинжал. Той, Вишъс и Рейдж бяха страхотна тройка.

Рейдж живееше в основната сграда в срещуположната част на двора заедно с останалите от братството, но тримата прекарваха повече време в малката къща до външната порта, където нощуваха Ви и Бъч. Дупката, както я наричаха, беше по-уютна от всички коптори, които Бъч беше обитавал досега. Двамата с Ви разполагаха с две спални, две бани, малка кухня и всекидневна, обзаведена в очарователен, постмодерен стил: два кожени дивана, телевизор с плазмен екран, джага. И спортни сакове, захвърлени къде ли не, което придаваше на дома им вид на студентска квартира.

Бъч влезе във всекидневната и веднага беше впечатлен от вечерния тоалет на Рейдж: черно кожено палто до глезените, черен потник и черни кожени панталони. Носеше обувки с дебели подметки, които придаваха допълнителна височина на двуметровия му ръст. В това облекло вампирът беше неустоимо привлекателен. Дори за доказано хетеросексуалния Бъч.

Кучият син беше толкова сексапилен, че можеше да победи дори законите на природата. Русата му коса беше подстригана късо на тила и оставена дълга отпред. Очите му бяха синьо-зелени, с цвета на океанските води край Бахамските острови. А лицето му би накарало Брад Пит да се чувства като кандидат за „Пълна промяна“.

Но въпреки очарованието си той излъчваше сила. Нещо мрачно и смъртоносно се долавяше под бляскавата му външност още при първата среща с него. Създаваше впечатлението, че е готов на всичко, за да уреди сметките си, и би продължил да се усмихва дори докато губи зъбите си в юмручен бой.

— Как си, Холивуд? — запита Бъч.

Рейдж се усмихна и в блестящата перлена редица проблеснаха остриетата на кучешките му зъби.

— Време е за разходка, ченге. Нощният живот ме зове.

— По дяволите, вампире, не ти ли беше достатъчна миналата нощ? Червенокосата ми се стори готино парче. Както и сестра й.

— Познаваш ме. Гладът ми е неутолим.

За негово щастие потокът от жени, готови да задоволят нуждите му, не стихваше. И той никога не им отказваше. Не пиеше. Не пушеше. Но Бъч не познаваше друг мъж с такава стръв към плътските удоволствия. Не че познаваше чак толкова представители на неговата раса.

Рейдж хвърли поглед на Ви.

— Хайде, облечи се, човече. Освен ако нямаш намерение да се появиш в „Едноокия“ по хавлия.

— Престани да ме пришпорваш, братко.

— Тогава си размърдай задника.

Вишъс стана от мястото си до масата, отрупана с толкова много компютърна техника, че дори Бил Гейтс би се впечатлил. От командния център Ви управляваше системите за сигурност и наблюдение, инсталирани на територията на братството — включително главната сграда, залата за тренировки в мазето, Гробницата и тяхната Дупка, както и системата от подземни тунели, свързващи сградите. Той контролираше всичко: подвижните стоманени капаци на прозорците, ключалките на бронираните врати, температурата и осветлението в стаите, охранителните камери, входовете.

Ви беше инсталирал цялото това оборудване съвсем сам три седмици по-рано, преди братството да се настани в имението. Сградите и тунелите бяха построени в началото на двадесети век, но бяха неизползвани в по-голямата си част. След събитията през юли обаче, беше взето решение братята да съгласуват действията си и затова всички се събраха тук.

Ви отиде в спалнята си, а Рейдж извади близалка от джоба си, разкъса червената опаковка и я лапна. Бъч усещаше втренчения му поглед върху себе си. И не се изненада, когато започна словесната атака:

— Не мога да повярвам, че си се издокарал така само за да отидеш до „Едноокия“, ченге. Прекалено е, дори за теб. Вратовръзката, копчетата за ръкавели… нови са, нали?

Бъч приглади вратовръзката „Бриони“ и протегна ръка към сакото „Том Форд“, което беше в тон с черните му панталони. Не искаше да обсъждат Мариса. Достатъчно му бяха усилията, които полагаше, за да избягва разговорите на тази тема с Ви. Освен това, какво би могъл да каже?

Тя ме срази на първата ни среща, но през последните три седмици ме избягва. Вместо да разбера намека обаче, аз съм готов да й се моля като последен неудачник.

Да, наистина не му се искаше да споделя подобни неща с господин Съвършен, макар да му беше добър приятел.

Рейдж блажено завъртя близалката из устата си.

— Кажи ми, човече, защо си правиш целия този труд с облеклото, а след това не използваш магическия си жезъл. Непрекъснато те виждам да отказваш на жени в бара. Да не би да се пазиш за брака?

— Да. Няма да отпусна юздите, докато не мина по пътечката, която ще ме отведе до олтара.

— Хайде, наистина съм любопитен. Пазиш се за някоя ли? — Въпросът беше последван от мълчание. Вампирът се засмя тихо. — Познавам ли я?

Бъч присви очи. Преценяваше дали разговорът няма да приключи по-бързо, ако си държи устата затворена. Вероятно не. Щом веднъж започнеше, Рейдж не се отказваше, докато той самият не решеше, че въпросът е приключен. Говореше по същия начин, както и убиваше.

Рейдж поклати глава с горчивина.

— Тя не те ли желае?

— Ще разберем тази вечер.

Бъч провери с колко пари в брой разполага. За шестнайсетте години служба като детектив в отдел „Убийства“ не беше успял да забогатее. А откакто мина на страната на братството, имаше толкова много зелени банкноти, че не успяваше да ги похарчи.

— Ти си късметлия, ченге.

Бъч го стрелна с поглед.

— Защо мислиш така?

— Винаги съм се питал какво ли е да живееш с някоя добра и свястна жена.

Бъч се засмя. Приятелят му беше Богът на секса, еротичната легенда на своята раса. Според Ви историите, в които Рейдж играеше главната роля, се предаваха от баща на син. Струваше му се абсурдно той да се преобрази в предан съпруг.

— Е, хайде, Холивуд, да минем към същността? Изплюй камъчето.

Рейдж трепна и погледна встрани.

По дяволите, този тук говореше напълно сериозно.

— О! Виж, не исках да… — поде Бъч.

— Не, всичко е наред. — Усмивката отново озари лицето му, но очите му останаха безизразни. Отиде до кошчето за боклук и изхвърли клечката от близалката. — А сега, можем ли вече да тръгнем? Уморих се да ви чакам, момчета.

Мери Лус вкара хондата в гаража, изгаси двигателя и втренчи поглед в лопатите за сняг, окачени на пироните точно пред нея.

Беше уморена, макар денят да не бе така напрегнат, както обикновено. Работата й в адвокатската кантора се състоеше в разговори по телефона и попълване на документи и не подлагаше на изпитание нито физическите, нито умствените й способности. Нямаше причина да се чувства така изтощена.

Но може би точно в това се състоеше проблемът. Липсата на предизвикателства изцеждаше силите й повече от всичко друго.

Дали не беше време да се върне при децата? Все пак беше обучена за това. Още повече, че обожаваше тази работа. Тя й даваше сили. Заниманията с малките пациенти, страдащи от аутизъм, помощта, която им оказваше, за да намерят начин да общуват нормално като другите хора, й носеха и лично, и професионално удовлетворение. А двегодишното прекъсване не беше по неин избор.

Може би трябваше да се обади в центъра, да провери дали няма свободно място. Ако нямаше, би могла да работи в началото на доброволни начала.

Да, щеше да се обади още на следващия ден. Нямаше причина да чака.

Мери грабна дамската си чанта и слезе от колата. Вратата на гаража се затвори, а тя отиде до пощенската кутия и взе писмата си. Спря се за миг, за да вдиша с пълни гърди студения октомврийски въздух, като в това време разсеяно разгледа пристигналите сметки. Есента беше прогонила и последната топлина на лятото, а студеният въздух, нахлул откъм Канада, беше ускорил смяната на сезоните.

Тя обичаше есента. По нейно мнение, тя придаваше особено великолепие на Колдуел. Градът, в който беше родена и най-вероятно щеше да умре, се намираше на малко повече от час на север от Манхатън, така че официално се смяташе за „северен“. Разделен на две от река Хъдзън, Колди, както го наричаха местните жители, приличаше на всеки средно голям град в Америка. Богати, бедни, долнопробни, обикновени квартали. Супермаркети „Уол Март“ и „Таргет“, „Макдоналдс“. Музеи и библиотеки. Търговски центрове в предградията, които притискаха и задушаваха стария център на града. Три болници, два общински колежа и бронзова статуя на Джордж Вашингтон в градския парк.

Вдигна поглед към звездите с мисълта, че никога не би й хрумнало да напусне родния си град. Не беше сигурна дали подобно поведение е проява на преданост или липса на въображение.

Тръгна към входната врата. Може би причината беше в къщата й. Тя всъщност беше преустроен хамбар, който някога е бил част от ферма. Мери Лус реши да го купи само петнадесет минути след като го видя за първи път. Вътрешността на сградата беше разделена на малки пространства, които създаваха особено чувство за уют. Домът й беше… прекрасен.

Точно по тази причина беше купила къщата преди четири години, веднага след като почина майка й. По онова време имаше нужда точно от това — промяна на обстановката. Тази къща беше съвсем различна от дома, в който беше израснала. Даваше й всичко онова, което й беше липсвало в детството. Дъските на пода бяха от борово дърво с цвета на мед, лакирани и чисти, а не на петна като онези, които помнеше. Мебелите бяха от „Крейт и Баръл“, а не стари и похабени. Рогозките бяха изплетени от влакната на американска агава, мъхести и обточени с велур. И абсолютно всичко, от тапицериите на мебелите до набраните завеси, беше издържано в елегантния кремавобял цвят. Оформлението на интериора беше продиктувано от отвращението й към мрака.

Остави ключовете и чантата си на масата в кухнята и грабна телефона. Имаше две нови съобщения.

„Здравей, Мери, тук е Бил. Виж, ще приема предложението ти. Ще ти бъда много благодарен, ако можеш да ме заместиш на горещата линия довечера за около час. Ако не се обадиш, ще смятам, че все още си свободна. Отново ти благодаря.“

След като го чу, тя изтри съобщението.

„Мери, обаждам се от кабинета на доктор Делакроче. Бихме искали да дойдеш за допълнителни изследвания. Би ли се обадила да си насрочиш час, веднага щом приемеш това съобщение. Ще те приемем. Благодаря, Мери.“

Мери остави телефона. Първо затрепериха коленете й, после треперенето се предаде и на мускулите на бедрата й. Накрая конвулсиите стигнаха до стомаха й и тя се затича към банята.

„Допълнителни изследвания. Ще те приемем.“

Първата й мисъл беше: Левкемията се е върнала.