Вечна любов

33.

Мери подреди багажа в чантата си под зоркия поглед на Фриц. Икономът умираше от желание да помогне и пристъпваше от крак на крак, едва сдържайки се да не направи това, което явно смяташе за свой дълг.

— Готова съм — каза най-сетне тя.

Фриц се усмихна, тъй като вече имаше какво да прави, и я поведе по балкона, опасващ къщата, към стая с изглед към градините отзад. Трябваше да му се признае — бе невероятно дискретен. Дори и да си мислеше, че преместването й от стаята на Рейдж е странно, не го показваше с нищо и се отнасяше към нея със същото почитание, както винаги.

Когато остана сама, тя се замисли за възможностите, които имаше. Искаше да си отиде вкъщи, но не беше толкова глупава. Мъжете, които ги нападнаха в парка, бяха смъртоносно опасни и колкото и да копнееше да се прибере в собствения си дом, нямаше намерение да се остави да я убият заради стремежа й към независимост. Освен това, колко ли време щеше да отнеме инсталирането на охранителната система? Може би онзи мъж, Вишъс, вече работеше по нея.

Замисли се за медицинския преглед, уговорен за следобеда на следващия ден. Рейдж бе казал, че ще й позволи да отиде. Колкото и да бе ядосан, когато излезе, знаеше, че няма да й попречи да посети болницата. Помисли си, че може би Фриц ще я закара. Когато я развеждаше, за да й покаже къщата, Рейдж беше казал, че икономът може да излиза на дневна светлина.

Мери погледна чантата си. Тъй като нямаше намерение да се връща повече в имението, знаеше, че не може да си тръгне, докато са скарани така жестоко с Рейдж. Може би той щеше да се успокои, след като прекара една нощ навън. Самата тя със сигурност се държеше по-разумно в момента.

Открехна вратата на спалнята, колкото за да чуе кога ще се върне той. После седна на леглото и зачака.

Не мина много време, преди отново да се разтрепери от притеснение, така че вдигна телефона. Бела отговори и Мери изпита облекчение, че чува гласа на приятелката си. Известно време говориха за незначителни неща. После, когато почувства, че е готова, тя каза, че ще се върне у дома си веднага след като в къщата бъде инсталирана охранителна система. Беше благодарна, че Бела не настоява да научи подробности.

След малко и двете замълчаха продължително.

— Мери, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Виждала ли си някой от другите бойци?

— Да, неколцина. Но не съм сигурна дали съм се срещала с всички.

— Познаваш ли един, който… върху чието лице има белег?

— Това е Зейдист.

— О, той…

— Какво?

— Ами, чувала съм разни неща за него. Казват, че бил опасен.

— Да, представям си. Но, знаеш ли, не съм сигурна, че е толкова лош. Защо питаш?

— О, просто така. Наистина.

В един часа през нощта Джон Матю излезе от заведението на Мо и тръгна към дома си. Тормент не бе идвал. Може би нямаше да дойде. Може би беше изпуснал възможността да тръгне с него.

Вървейки в студената нощ, Джон не бе на себе си. Желанието да се махне от сградата, където живееше, се засили толкова, че му идваше да побегне. Страхът бе толкова силен, че го преследваше дори насън. Бе дремнал преди работа и кошмарите му бяха ужасни, пълни с видения за белокоси мъже, които го преследваха, хващаха го и го отвеждаха на някакво тъмно място под земята.

Когато наближи вратата на апартамента си, държеше ключа в ръка и не се забави нито миг. Втурна се вътре и затвори, като заключи всичко — двете резета, веригата. Искаше му се вратата да има една от онези яки стоманени летви, които влизат в пода.

Знаеше, че трябва да се нахрани, но не му се занимаваше с протеиновите шейкове, затова седна на леглото, надявайки се, че силите му ще се възстановят от само себе си. Щяха да са му нужни. Утре трябваше да излезе и да си потърси ново жилище. Време бе да се спасява.

Но, Господи, как му се искаше да бе тръгнал с Тормент, когато имаше…

На вратата се почука. Джон вдигна поглед, надеждата и страхът в гърдите му се вплитаха ведно като нишките на въже.

— Синко? Аз съм, Тормент. Отвори.

Джон се спусна през стаята, дръпна резетата и едва не се хвърли върху мъжа.

Веждите на Тормент се свиха над тъмносините му очи.

— Какво става, Джон? Нещо не е наред ли?

Джон не бе сигурен доколко може да му разкаже за бледия мъж, когото бе срещнал на стълбището и реши да премълчи. Нямаше да рискува Тормент да си промени решението, защото хлапето, което мисли да вземе у дома си, е откачено и има мания за преследване.

— Синко?

Джон отиде да вземе бележника и химикалката си, докато Тормент затваряше вратата.

Тормент прочете думите.

— Да, щях да дойда по-рано, но миналата нощ имах… работа, за която трябваше да се погрижа. Е, помисли ли си за…

Джон кимна и започна да пише бързо.

Тормент се усмихна леко.

— Това е хубаво, синко. Добър избор.

Джон пое дълбоко въздух. Чувстваше се безкрайно облекчен.

— Ето какво ще направим. Утре вечер ще дойда да те взема. Сега не мога да те заведа у дома, защото до сутринта ще имам работа навън.

Паниката отново стисна Джон за гърлото. Хайде, стига, каза си той. Какво е един ден?

Два часа преди зазоряване Рейдж и Вишъс отидоха при входа на Гробницата. Рейдж чакаше в гората, докато Ви внесе урната, която намериха в дома на лесъра на „Ла Крос“. Другият адрес се оказа изоставен център за мъчения. В задушното мазе на евтината двуетажна къща откриха покрити с прах инструменти, както и маса и ремъци за връзване. Мястото бе ужасяващо доказателство, че обществото е променило стратегията си — вместо да се бият срещу братята, сега отвличаха и измъчваха цивилни. Когато си тръгнаха, и двамата с Вишъс се давеха от желание за мъст.

По пътя обратно се бяха отбили до къщата на Мери, за да може Ви да огледа мястото и да прецени какво ще му трябва, за да направи охранителната система напълно сигурна. За Рейдж беше същинско изпитание да влезе там. Да види нещата й. Да си спомни за първата нощ, когато отиде при нея. Изобщо не можеше да погледне към дивана, защото му напомняше какво направи с тялото й на пода зад него.

Сякаш оттогава бе минал цял живот.

Изруга и продължи да оглежда гората край входа на пещерата. Когато Ви излезе, двамата се дематериализираха, за да се появят в двора на имението.

— Хей, Холивуд, с Бъч ще ходим в „Едноокия“ за по едно преди сън. Искаш ли да дойдеш?

Рейдж погледна тъмните прозорци на спалнята си.

Макар да не гореше от желание да ходи в „Едноокия“, знаеше, че не бива да остава сам. Както се чувстваше, със сигурност щеше да тръгне да търси Мери, да я моли и да се държи като глупак.

Щеше да се унижава напразно. Тя ясно бе показала как стоят нещата и не беше от жените, които се поддават на убеждаване. Освен това, бе приключил с играта на болен от любов идиот.

Почти.

— Да. Ще дойда с вас, момчета.

Очите на Ви блеснаха, сякаш го беше поканил само от учтивост, без да очаква положителен отговор.

— Добре. Тръгваме след петнадесет минути. Трябва да взема душ.

— И аз.

Искаше да махне кръвта на лесъра от себе си. Докато минаваше през вестибюла на къщата и влизаше във фоайето, от трапезарията излезе Фриц. Икономът се поклони дълбоко.

— Добър вечер, сър. Гостенката ви е тук.

— Гостенка?

— Главната Избраница. Каза, че сте я призовали.

По дяволите. Беше забравил, че е отправил молба, а и изглеждаше, че вече не се нуждае от услугите й. Ако Мери не бе част от живота му, нямаше да му трябват някакви специални уговорки за хранене. Щеше да бъде свободен да пие, от която поиска и да спи, с която си хареса. О, радост.

Господи, слабините му се присвиха от мисълта, че ще бъде с някоя друга, а не с Мери.

— Господарю? Ще я приемете ли?

Готвеше се да каже „не“, но после реши, че това няма да бъде прието добре. Като се имаха предвид досегашните му отношения със Скрайб Върджин, едва ли щеше да бъде много мъдро да обиди специалната й служителка.

— Кажи й, че ще бъда при нея след пет минути.

Изтича в стаята си на горния етаж, пусна душа, за да потече топлата вода, после се обади на Ви. Братът не изглеждаше изненадан, че се измъква от разходката до бара.

Жалко, че не бе поради причината, с която Вишъс сигурно си го обясняваше.

Мери се събуди, защото чу звуци от разговор, които се процеждаха откъм фоайето. Беше гласът на Рейдж. Би разпознала това дълбоко буботене навсякъде.

Плъзна се от леглото и отиде до едва открехнатата врата.

Рейдж се качваше по стълбището. Косата му беше мокра, като че току-що бе взел душ и носеше свободна черна риза и широки черни панталони. Готвеше се да пристъпи в коридора, когато видя, че не е сам. Жената с него беше висока и имаше дълга руса плитка, която се спускаше по гърба й. Беше облечена в прозрачна бяла рокля и двамата изглеждаха като готическа двойка младоженци, той — изцяло в черно, тя — обвита в тънка като паяжина тъкан. Когато стигнаха до горната площадка на стълбището, жената спря — вероятно не знаеше накъде да завие. Рейдж сложи ръка под лакътя й и сведе поглед към нея с напрегнато внимание, сякаш беше толкова крехка, че би могла да си счупи някоя кост само докато се качи до втория етаж.

Мери гледаше как влизат в стаята му. Вратата се затвори след тях.

Тя се върна до леглото и легна. В главата й прииждаха образи. Рейдж, покриващ тялото й с устните и ръцете си. Рейдж, който й благодари, че го е нахранила. Рейдж, който я гледа, докато й казва, че я обича.

Да, обичаше я. Толкова много, че в момента бе с друга жена в стаята в отсрещния край на коридора.

Веднага щом мисълта премина през ума й, разбра, че няма право да се сърди. Тя го бе отблъснала. Той бе схванал намека. Нямаше право да го вини, че прави секс с друга.

Бе получила точно това, което бе поискала.

Той я освобождаваше.