Вечна любов

7.

Рейдж заспа, а Бъч и Ви тръгнаха по коридора към личния кабинет на Рот. Не беше обичайно за полицая да се меси в работите на братството, но Вишъс трябваше да докладва за случилото се по пътя към дома, а Бъч беше единственият, успял да разгледа внимателно лесъра, който висеше на дървото.

Влязоха. Интериорът, издържан в стила на Версайския дворец, винаги извикваше у него една и съща реакция — просто му изглеждаше не на място. Всичките тези златни заврънкулки по стените и рисунките на дебелички момченца с криле по тавана, луксозните, леки и изящни мебели извикваха усещането, че всеки миг ще зърнеш някой от онези старомодни французи с напудрените перуки. Никак не приличаше на боен център на силни и смели воини.

Но… Това вече нямаше значение. Братството се беше преместило в имението, защото къщата беше удобна и безопасна, а не заради богатата й украса.

Взе един стол с тънки крака и се опита да седне на него, без да се отпусне с цялата си тежест. След като се настани, кимна на Тормент, който седеше на тапицирания в коприна диван срещу него. Отпуснал огромното си тяло върху светлосините възглавнички, вампирът го изпълваше почти целия. С късата армейска подстрижка на черната си коса и мощните си рамене той изглеждаше суров и безмилостен, но погледът на тъмносините му очи издаваше друго. Под външността си на воин Тор наистина беше готин тип. И с изненадващо чувство за съпричастност, като се имаше предвид, че през по-голямата част от времето си унищожаваше лесъри. Той беше официалният водач на братята, откакто Рот се възкачи на трона преди два месеца. И единственият воин, който не живееше в имението. Неговата шелан, Уелси, очакваше първото им дете и не искаше да живее с неженените му приятели. И кой би могъл да я упрекне за това?

— Предполагам, че сте се позабавлявали по пътя към дома — каза Тор на Вишъс.

— Да, Рейдж наистина полудя — отговори Ви и си наля чашка водка.

В това време влезе Фюри и кимна в знак за поздрав. Бъч харесваше този брат изключително много, макар да нямаха много общо. Е, може би, с изключение на манията им към дрехите. Но Бъч се обличаше прекалено разточително, при него дрехите бяха като нов пласт боя върху евтина къща. Докато мъжествената елегантност на Фюри беше естествена. Той беше смъртоносен, в това нямаше съмнение, но стилът му беше метросексуален.

Излъчването му на джентълмен не се дължеше просто на модните парцали като черния кашмирен пуловер и панталоните от фина вълна, с които беше облечен в момента. Фюри имаше най-удивителната коса, която Бъч беше виждал. Дългите гъсти вълни от руси, червени и кафяви кичури бяха скандално красиви — дори за жена. Странните му жълти очи, които блестяха като злато на слънчева светлина, също допринасяха за неустоимата му привлекателност.

Истинска загадка беше защо още не се беше оженил.

Фюри отиде до минибара и си наля чаша портвайн. Накуцването му беше толкова леко, че почти не се забелязваше. Бъч беше чул, че братът е изгубил долната половина на крака си. Той вървеше с помощта на протеза, което очевидно не го затрудняваше ни най-малко на бойното поле.

Бъч хвърли поглед през рамо, когато в стаята влезе още някой.

За съжаление Зейдист, близнакът на Фюри, беше решил да дойде навреме, но поне се настани в далечния ъгъл, настрани от всички. Това беше добре дошло за Бъч, защото копелето го караше да се чувства неспокоен.

Белязаното лице и черните блестящи очи на Зи му придаваха чудовищен вид. Изглеждаше застрашителен с остриганата си почти до скалпа коса, татуировките около врата и китките и пиърсингите. Впечатлението се засилваше още повече от омразата, която излъчваше. Според жаргона на силите на реда той представляваше „тройна заплаха“. Беше студен като камък. Лукав като змия. И абсолютно непредсказуем.

Отвлечен от семейството си още като бебе, Зейдист бил продаден в робство. След близо сто години, прекарани в плен, сега той беше просто кълбо от тъмни емоции, затворени в капана на съсипаното му тяло. Тези, които знаеха какво е добро за тях, стояха далеч от него.

Откъм коридора се чуха тежки стъпки. Братята утихнаха. След миг рамката на вратата беше запълнена от тялото на Рот.

Той беше огромен и страховит, с тъмна коса и сурово стиснати устни. Обикновено носеше черни кожени дрехи и беше последното същество на планетата, с което бихте искали да си имате работа.

Този силен воин беше първият в списъка на мъжете, които Бъч би искал да има на своя страна. Между двамата се беше зародило приятелство в нощта, в която Рот беше прострелян, докато спасяваше съпругата си от лесърите. Бъч му беше помогнал и между тях се беше създала здрава връзка.

Рот влезе в стаята така, като че ли целият свят беше негов. Излъчването му беше на император, за което имаше основание, защото беше точно такъв — Слепия крал. Последният чистокръвен вампир, останал на планетата. Владетелят на расата.

Рот погледна Бъч.

— Тази нощ добре си се погрижил за Рейдж. Оценявам го.

— Той би направил същото за мен.

— Да. — Рот заобиколи бюрото, седна зад него и скръсти ръце на гърдите си. — Ето с какво разполагаме. При Хавърс е постъпил пациент с тежки телесни наранявания. Цивилен мъж. Пребит до смърт, в безсъзнание. Преди да умре, казал на Хавърс, че са го обработвали лесърите. Мъчели са се да изтръгнат от него информация за братството.

— Още един — прошепна Тор.

— Да. Мисля, че сме свидетели на промяна в стратегията на Обществото на лесърите. Цивилният описал място, специално пригодено за провеждането на разпити чрез изтезания. За нещастие е умрял, преди да съобщи къде се намира. — Той впери поглед във Вишъс. — Ви, искам да се срещнеш със семейството на цивилния и да ги увериш, че за смъртта му ще бъде отмъстено. Фюри, ти ще отидеш при Хавърс и ще разпиташ сестрата, която най-много е говорила с мъжа. Да видим дали ще можеш да научиш къде са го държали затворен и как е успял да избяга. Няма да позволя на онези копелета да се отнасят така с хората ми.

— Пребили са и един от техните — прекъсна го Ви. — Видяхме лесър, завързан за едно дърво, по пътя към дома. Беше заобиколен от приятелчетата си.

— Какво му бяха сторили?

Отговори Бъч.

— Доста го бяха обработили. Вече не дишаше. Често ли убиват и своите?

— Не. Обикновено не го правят.

— Тогава това е дяволски голямо съвпадение, не мислиш ли? Цивилен бива освободен от лагер за мъчение тази вечер. Появява се лесър, който прилича на възглавничка за топлийки.

— Съгласен съм с теб, ченге. — Рот се обърна към Ви. — Имаш ли информация за онези лесъри! Или Рейдж успя да ги очисти?

Ви поклати глава.

— Нищо не остана.

— Не е точно така. — Бъч бръкна в джоба си и извади портфейла, който беше взел от завързания за дървото лесър. — Принадлежеше на жертвата. — Разгледа документите, които бяха вътре, и откри шофьорска книжка. — Гари Есен. Хей, живеел е в сградата, където някога живеех и аз. Което показва, че никога не можеш да бъдеш сигурен кои са съседите ти.

— Аз ще претърся апартамента — предложи услугите си Тор.

Бъч подаде портмонето, за да го разгледат и другите. Братята се изправиха, готови да си тръгнат.

Преди да излязат Тор заговори отново.

— Има още нещо. Обадиха ми се тази вечер. Цивилна жена е открила младо момче, което живее само. На гривната му било изписано името Терър. Казах й да го доведе в центъра за обучение и тренировки утре вечер.

— Интересно — каза Рот.

— Младежът не може да говори. Преводачката му ще дойде с него. Тя е човек, между другото. — Тор се усмихна и прибра портмонето на лесъра в задния джоб на кожените си панталони. — Не се тревожете. Ще изтрием спомените от паметта й.

Когато господин Х. отвори вратата на хижата си, настроението му не се подобри при вида на господин О. Лесърът, от друга страна, беше спокоен и невъзмутим. Смирението щеше да му бъде от полза, но слабостта и подчинението не бяха в природата му. Все още.

Господин Х. направи знак на своя подчинен да влезе.

— Знаеш ли какво, този път няма да успееш да се измъкнеш с разни обяснения за провала ти. Не трябваше да ти се доверявам. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо си избил елитната си група?

Господин О. се обърна към него.

— Моля?

— Не се опитвай да шикалкавиш. Ще ме вбесиш. — Господин Х. затвори вратата.

— Не съм ги избил аз.

— Да бе, било е някакво същество. Моля те, господин О. Не можеш ли да бъдеш малко по-оригинален. Ако не друго, би могъл да обвиниш Братството. Поне ще прозвучи по-логично.

Господин Х. прекоси дневната като запази мълчание, за да даде възможност на подчинения си да обмисли думите му и да се поддаде на тревогата. Провери, без да бърза лаптопа си и се огледа. Хижата, издържана в рустикален стил, бе оскъдно обзаведена, а заобикалящите я седемдесет и пет акра успешно изолираха шума. Тоалетната не работеше, но тъй като лесърите не се хранеха, тя не му беше необходима. Но от душа течеше вода и това беше достатъчно.

Докато не се установяха на друго място, тази скромна сграда щеше да играе ролята на техен щаб.

— Предадох ви съвсем точно онова, което видях — наруши мълчанието господин О. — Защо да ви лъжа?

— Въпросът „защо“ е неуместен, отговорът не ме интересува. — Господин Х. отвори вратата на спалнята със замах. Пантите изскърцаха. — Трябва да знаеш, че докато ти шофираше насам, изпратих друга група на мястото. Докладваха ми, че няма и следа от труповете. Предполагам, че си ги унищожил. Моите пратеници потвърдиха, че там се е разиграла жестока битка и се е проляла много кръв. Мога само да си представя как хората ти са се съпротивлявали. Победата ти вероятно е била истинско зрелище.

— Ако съм ги избил, защо дрехите ми са чисти?

— Преоблякъл си се, преди да дойдеш тук. Не си глупав. — Господин Х. застана на прага на спалнята. — Ето как стоят нещата, господин О. Ти си източник единствено на проблеми и се питам дали изобщо си струва да си късам нервите с теб. Лесърите, които си избил, бяха елитни бойци. Добре обучени и закалени в битките. Знаеш ли колко време…

— Не съм ги убил аз…

Господин Х. пристъпи бързо напред и стовари юмрука си в челюстта на господин О. Лесърът се свлече на пода.

Господин Х. стъпи с ботуша си върху бузата му и го прикова към пода.

— Да приключим с това. Въпросът ми беше имаш ли някаква представа колко време е необходимо, за да се създаде член на елитна група? Десетилетия, векове. А ти успя да изтриеш от лицето на земята трима само за една нощ. Което прави общо четирима, ако броим и господин М., когото уби без мое разрешение. А и членовете на отряд Бета, които изкла тази вечер…

Господин О. вече беше вбесен, присвитите му очи мятаха мълнии изпод ботуша на шефа му. Господин Х. отпусна тежестта си върху главата му и подчиненият му се ококори, а погледът му омекна.

— И така, отново се питам дали си струваш проблемите и тревогите? В нашето общество си едва от три години. Силен си, постигаш добри резултати, но не се поддаваш на контрол. Направих те член на елитна група, защото предположих, че ще се издигнеш до тяхното ниво и ще се дисциплинираш. А ето че вместо това ти ги изби.

Господин Х. усети как кръвта му кипва. Наложи се да си напомни, че гневът не е уместен и един водач не може да показва подобна слабост. Най-добре беше да доминира над другите, като демонстрира спокойствие и трезв разсъдък. Пое си дълбоко дъх, преди да заговори отново.

— Тази вечер премахна някои от най-добрите ни бойци. И на това ще бъде сложен край, господин О. Веднага.

Господин Х. вдигна крак. Подчиненият му лесър веднага скочи от пода.

Точно когато господин О. се канеше да каже нещо, нощта беше прорязана от странно, неприятно бучене. Той завъртя глава по посока на шума.

Господин Х. се усмихна.

— А сега, ако нямаш нищо против, влез в спалнята, за да понесеш наказанието си.

Тялото на господин О. се сви, готово за нападение.

— Какво е това?

— Време е да подобрим поведението ти. И да те накажем. Така че влез в спалнята.

Шумът беше вече толкова силен, че слухът го долавяше по-скоро като вибрация, отколкото като нещо, което би могъл да регистрира.

Господин О. извика:

— Казах ви истината!

— В спалнята. Времето за разговори изтече. — Господин Х. хвърли поглед през рамо по посока на бученето. — О, за бога.

Той обездвижи здравите мускули на подчинения му лесър, завлече го в другата стая и го бутна върху леглото. Входната врата се отвори с трясък.

Очите на господин О. щяха да изхвръкнат от орбитите, когато видя Омега.

— О… Господи… Не…

Господин Х. оправи дрехите му, изглади с ръка сакото и ризата му. Приглади тъмнокестенявата му коса назад и го целуна по челото сякаш бе дете.

— Сега, ако ме извиниш — прошепна, — ще ви оставя насаме.

Господин Х. излезе през задната врата. Тъкмо се качваше в колата си, когато започнаха виковете.