Вечна любов

17.

Мери не отиде на работа. Прибра се у дома, съблече се и си легна. Обади се набързо в офиса, за да каже, че ще отсъства и цялата следваща седмица. Щеше да има нужда от това време. След уикенда за Деня на Колумб щеше да премине през различни тестове и прегледи, а после двете с доктор Делакроче щяха да се срещнат и да обсъдят възможностите.

Странно, Мери не беше изненадана. Дълбоко в сърцето си знаеше, че левкемията се е оттеглила само временно, че не е победена напълно.

Или може би просто беше в шок и се чувстваше добре с болестта.

Замисли се за всичко, което й предстоеше. Не се страхуваше от болката, а от загубата на време. Колко ли щеше да мине, докато отново овладеят положението? И колко щеше да продължи следващият период на подобрение? Кога щеше да може отново да се върне към нормалния си живот?

Отказваше да признае, че ремисията можеше изобщо да не настъпи. Не, нямаше да позволи на мислите си да поемат в тази посока.

Легна на една страна и втренчи поглед в отсрещната стена. И видя отново майка си — как върти броеницата в ръце, как шепне молитви, докато лежи, сломена от болестта. Тихите думи и преминаването на мънистата през пръстите й бяха помогнали да намери покой — различен от онзи, който можеше да й даде морфинът. Защото, въпреки проклятието на болестта, непосилните страдания и страха, майка й очакваше чудо.

На Мери много й се искаше да я попита дали наистина вярва, че може да бъде спасена. И то не в метафоричния, а в буквалния смисъл. Дали Сиси наистина беше убедена, че ако каже точните думи и е заобиколена от подходящите предмети, ще бъде излекувана и отново ще се движи, ще живее?

Така и не й зададе този въпрос. Щеше да бъде проява на жестокост, а Мери и бездруго знаеше отговора. Имаше чувството, че майка й очакваше поне временно изцеление до самия си край.

Но, от друга страна, може би Мери пренасяше върху нея своите собствени желания. За нея Божията милост означаваше да живееш като нормален човек — да бъдеш здрав и силен, а смъртта да е само далечна заплаха. Нещо хипотетично, което не можеш дори да си представиш. Дълг, който ще трябва да изплатиш някога в бъдещето.

Може би майка й гледаше на нещата по друг начин, но едно бе сигурно — изходът от болестта не се беше променил за нея. Молитвите не я бяха спасили.

Мери затвори очи, победена от изтощението. Потъна в бездната на съня, благодарна за празнотата. Спа часове наред, като се събуждаше и пак заспиваше и се въртеше неспокойно в леглото.

В седем часа се събуди напълно и протегна ръка към телефона, за да набере номера, който й бе дала Бела. Затвори, без да остави съобщение. Вероятно бе по-правилно да отложи срещата си с Хал, защото нямаше да бъде приятна компания, но, по дяволите, колкото и да беше егоистично, тя искаше да го види. Той я караше да се чувства жива, а тя имаше нужда точно от това.

Взе набързо душ и облече пола и поло. В голямото огледало на вратата на банята видя, че и двете й стоят по-свободно от преди и се сети за думите на сестрата. Беше изгубила тегло. Вероятно тази вечер трябваше да изяде толкова, колкото и Хал. В момента нямаше смисъл да пази диета. Ако й предстоеше нов курс химиотерапия, трябваше предварително да натрупа килограми.

Мисълта я накара да замръзне на мястото си.

Прокара ръце през косата, остави я да се плъзне между пръстите й и да падне върху раменете й. Помисли си, че е толкова обикновена и скучно кафява. Нямаща никакво значение в глобалната схема на нещата.

Сети се, че е възможно да я изгуби, и й се доплака.

С мрачно изражение на лицето хвана краищата й, усука ги и ги закрепи с шнола на тила си.

След няколко минути вече чакаше на алеята пред дома си. Студът й подейства като шок и тя осъзна, че е забравила да си облече връхна дреха. Влезе обратно вътре и грабна едно черно вълнено сако, но междувременно забрави къде е оставила ключовете си.

Къде ли бяха? Дали не ги беше оставила… Да, бяха в ключалката.

Излезе, заключи и пусна връзката в джоба на сакото си. Докато чакаше, си мислеше за Хал.

„Остави косата си спусната за мен.“

„Добре.“

Свали баретата от главата и разреса косата си с пръсти, доколкото можа. А после потъна в покой.

Нощта беше толкова тиха. Затова и обичаше живота в покрайнините — нямаше други съседи, освен Бела.

Което й напомни, че имаше намерение да й се обади, но после вече нямаше настроение за това. Щеше да поговори с нея утре и да й разкаже за двете срещи.

На около половин миля от нея, в началото на алеята, се появи седан и набра скорост с глухо ръмжене, което се чуваше съвсем ясно. Ако не бяха двата фара, би могла да си помисли, че се приближава „Харли“.

Тъмночервената мощна кола спря пред нея. Приличаше на понтиак. Лъскава, шумна, скъпа… И напълно подходяща за мъж, който обича да шофира бързо и да привлича вниманието.

Хал слезе и заобиколи автомобила. Беше облечен в костюм много елегантен, черен. Под него беше облякъл черна риза, чиято яка беше отворена. Косата му беше сресана назад, откриваше лицето му и падаше на гъсти златисти кичури до основата на врата му. Беше фантазията на всяка жена — сексапилен, силен и загадъчен. Но изражението на лицето му беше сурово. Очите му бяха присвити, а устните и челюстта — здраво стиснати. Въпреки това й се усмихна леко.

— Оставила си косата си спусната.

— Обещах ти.

Той вдигна ръка като да я погали, но се поколеба.

— Готова ли си?

— Къде ще отидем?

— Направих резервация в „Ексел“. — Остави ръката си да падне до тялото му и извърна поглед. И остана неподвижен, смълчан.

О… по дяволите.

— Хал, сигурен ли си, че искаш да излезем? Струваш ми се без настроение тази вечер. Честно, аз се чувствам по същия начин.

Той направи крачка встрани и втренчи поглед в земята, стиснал още по-здраво челюст.

— Можем да излезем и друга вечер — каза тя. Не мислеше, че заслужава да се разделят без обещание за нова среща.

Той се приближи толкова бързо, че тя не успя да проследи движенията му. Беше на два метра от нея, а изведнъж тялото му се озова плътно до нейното. Взе лицето й в ръцете си и покри устните й със своите. И докато я целуваше, я гледаше право в очите.

Тя не долавяше страст у него, а само твърда решителност, която превръщаше жеста му в нещо като клетва.

Когато я пусна, тя залитна назад. И падна. Приземи се по дупе.

— О, по дяволите, Мери, съжалявам. — Той коленичи до нея. — Добре ли си?

Тя кимна, макар да не беше. Чувстваше се смешна така, просната на тревата.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо?

— Да. — Без да обърне внимание на протегнатата му ръка, тя се изправи и изтупа прахта от дрехите си. Слава богу, че полата й беше кафява, а земята — суха.

— Хайде, да отидем да вечеряме, Мери.

Той постави голямата си длан на тила й и я поведе към колата, без да й остави избор.

Но на нея и през ум не й минаваше да се съпротивлява. Беше завладяна от толкова много неща, най-вече от него, и прекалено уморена, та да му се противопостави. Освен това, нещо беше преминало между тях, докато устните им бяха съединени. Тя нямаше представа какво е то или какво означава, но връзката им бе вече факт.

Хал отвори вратата и й помогна да се качи в колата. Седна зад кормилото, а тя се огледа, за да не втренчи поглед в профила му.

Той включи на първа скорост, двигателят на понтиака изрева, автомобилът се стрелна по малката й алея и спря пред знака „Стоп“ при шосе 22. Хал огледа и двете платна, след което зави надясно. При смяната на скоростите шумът от работата на двигателя се усилваше и утихваше, подобно на дишане.

— Забележителна кола — отбеляза Мери.

— Благодаря. Моят брат я ремонтира за мен. Тор обожава автомобилите.

— На колко години е брат ти?

Хал се усмихна леко.

— На достатъчно.

— По-възрастен ли е от теб?

— Да.

— Ти ли си най-малкият?

— Не. Обаче не е каквото си мислиш. Ние не сме братя, родени от една и съща майка.

Господи, понякога се изразяваше толкова странно.

— Били сте осиновени от едно семейство?

Той поклати глава.

— Студено ли ти е?

— Не. — Сведе поглед към ръцете си. Лежаха толкова дълбоко в скута й, че раменете й бяха приведени напред. Което обясняваше тревогата му, че й е студено. Опита се да се отпусне. — Добре съм.

Погледна през предното стъкло. Двойната жълта линия в средата на уличното платно проблясваше на светлината на фаровете. От двете страни на шосето растяха гъсти дървета. Мракът създаваше почти хипнотизиращата илюзия за тунел, който няма край.

— Каква скорост може да достигне този автомобил? — запита Мери тихо.

— Много висока.

— Покажи ми.

Усети как той я стрелна с поглед. След това смени скоростите, натисна педала на газта и двамата се изстреляха в орбита.

Двигателят ревеше като живо същество, колата вибрираше, а дърветата се размиха и се превърнаха в черна стена. Скоростта се увеличаваше все повече и повече, но Хал не изгуби контрол и вземаше плавно завоите.

Опита да намали, но тя постави длан на мускулестото му бедро.

— Не спирай.

Колебанието му трая само миг. След това включи стереоуредбата. Колата се изпълни с оглушителните звуци на „Тъкачът на мечти“7, този химн на седемдесетте. Натисна отново педала на газта, колата сякаш експлодира и те се понесоха по безлюдния безкраен път с главоломна скорост.

Мери свали прозореца и въздухът нахлу, оплете се в косите й, охлади бузите й и я изкара от вцепенението, обзело я след излизането от лекарския кабинет. Тя започна да се смее и макар да чуваше истеричната нотка в гласа си, пет пари не даваше. Подаде глава навън, на студа, и завика с вятъра.

Остави се мъжът и бързият автомобил да я отнесат.

Господин Х. огледа двата си нови елитни отряда, дошли в хижата за поредната среща. Те изпълниха пространството и стаята сякаш се смали, а той изпита задоволство, че разполага с достатъчно мускули, които да хвърли в борбата. Беше им наредил да се явят за обичайния брифинг, но освен това искаше лично да види каква ще е реакцията им, когато узнаят, че техен шеф е господин О.

Господин О. влезе последен, отиде директно до вратата на спалнята и се подпря нехайно на рамката, скръстил ръце на гърдите си. Погледът му беше остър, но сега у него се долавяше сдържаност, която беше много по-полезна от гнева му. Изглежда, че опасното куче най-после бе заставено да се подчини и ако нещата останеха така и в бъдеще, и двамата щяха да извадят късмет. Господин Х. имаше нужда от заместник.

Заради претърпените напоследък загуби той трябваше да се концентрира върху набирането на нови хора — нещо, което поглъщаше цялото му време. Да избере подходящите кандидати, да ги накара да прегърнат идеята и да станат част от обществото, да ги обучи. Всяка една стъпка от процеса изискваше концентрация и правилен подход. Но попълвайки редиците на лесърите, той не можеше да допусне да се провали стратегията за отвличане и обработване на вампири, разработена и наложена от него. В никакъв случай не би толерирал анархия сред убийците.

В много отношения О. имаше необходимите качества да бъде негова дясна ръка. Беше предан на делото, безмилостен, ефективен, съобразителен. Представител на властта, който мотивира подчинените си с помощта на страха. Ако Омега беше успял да го направи и по-покорен, той беше едва ли не съвършен.

Време беше да обяви началото на срещата.

— Господин О., информирайте останалите за възможностите.

Лесърът започна да докладва за двата парцела, които беше разгледал по-рано през деня. Господин Х. вече беше решил да купи и двата, като заплати в брой. А до приключването на двете сделки щеше да нареди на бойците си да изградят център за въздействие върху седемдесет и петте акра в покрайнините на града, които обществото вече притежаваше. След завършването на сградата отговорен за центъра щеше да бъде господин О., но строежа щеше да ръководи господин У., който вече беше осъществил успешно строителните проекти в Кънектикът.

Основните им цели щяха да бъдат бързина и функционалност. Обществото имаше нужда от още работни места — изолирани, добре охранявани и подходящо оборудвани. При това се нуждаеше от тях веднага.

След като господин О. завърши доклада си, господин Х. възложи създаването на новия център на него и на господин У. и нареди на хората си да излязат по улиците за нощната операция.

Господин О. остана последен.

— Има ли още нещо? — запита господин Х. — Някакъв друг проблем?

Кафявите очи на господин О. проблеснаха, но той отговори спокойно. Поредното доказателство за усъвършенстването му.

— Искам в новата сграда да има и складове.

— За какво? Нашата цел не е да държим вампирите като домашни любимци.

— Очаквам да има повече от един задържан, а искам да ги държим там колкото е възможно по-дълго. Но ще имам нужда от помещения, от които да не могат да се измъкнат чрез дематериализиране. И, естествено, в тях не трябва да прониква слънчева светлина.

— Какво си намислил?

Решението, предложено от господи О., беше не само осъществимо, но и нямаше да струва скъпо.

— Направи го — каза господин Х. с усмивка.