Вечна любов

3.

Мери шофираше към центъра на града с мисълта, че Павлов1 е прав. Паниката, обзела я след прослушването на съобщението от кабинета на доктор Делакроче, беше условен рефлекс, а не проява на здрав разум. „Допълнителни изследвания“ би могло да означава какво ли не. Това, че свързваше всяко обаждане от лекар с катастрофа, не означаваше, че бъдещето непременно крие нещастия. Нямаше никаква представа какво не е наред, ако въобще имаше някакъв проблем. Все пак беше в ремисия вече близо две години и се чувстваше достатъчно добре. Разбира се, уморяваше се, но с кого не беше така? Работата, както и доброволната помощ не й оставяха свободно време.

Още сутринта щеше да се обади и да си запази час. А сега щеше да поеме смяната на Бил на горещата линия за предотвратяване на самоубийства.

Тревогата й утихна малко, тя си пое дълбоко дъх. Следващите двадесет и четири часа щяха да бъдат изпитание за издръжливостта й, опънатите й нерви щяха да направят тялото й напрегнато и трептящо като батут, а ума й — неспокоен като вихрушка. Трябваше да изчака паниката й да премине, за да възвърне силата и устойчивостта си.

Остави хондата на открит паркинг на Десета улица и тръгна забързано към старата шестетажна сграда. Намираше се в бедна и неприветлива част на града, сред останките от проведен през седемдесетте години опит да се придаде по-делови вид на район от девет пресечки, намиращ се в „лош квартал“. Оптимизмът не беше дал резултат и сега офиси, чиито прозорци бяха заковани с дъски, се редуваха със западнали жилищни блокове, където наемите бяха много ниски.

Мери спря до входа на сградата и махна с ръка на двете ченгета в патрулната кола, която мина покрай нея.

Помещенията на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата“ бяха на втория етаж. Вдигна поглед към прозорците, които гледаха към улицата. Първият й контакт с тази служба беше като на човек, търсещ помощ. След три години вече работеше на телефоните всеки четвъртък, петък и събота вечер. Също така покриваше празниците и заместваше колегите си, когато имаха нужда.

Никой не знаеше, че се е обаждала на същата гореща линия. Нито че страда от левкемия. И ако се наложеше да поднови войната с кръвта си, щеше да запази и това в тайна.

Беше гледала как майка й умира и не искаше никой да стои край леглото й и да ридае. Вече познаваше безпомощния гняв, който идваше, когато Божията милост не се проявяваше по команда. Не искаше да участва в същата мелодрама, докато се бори за глътка въздух и се къпе в море от разпадащи се органи и гниеща плът.

Е, добре. Самообладанието й се беше възвърнало.

Мери дочу шум отляво и долови бързо движение — като че ли някой се беше скрил зад ъгъла на сградата. Тя се стресна и набра бързо кода в ключалката. Влезе и се заизкачва по стълбите до втория етаж.

Мина край рецепцията и стигна до бюрото на изпълнителния директор Ронда Кнут, която говореше по телефона. Тази нощ бяха дежурни Нан, Стюарт и Лола. Тя им кимна и се настани в една от свободните кабини. Увери се, че разполага с достатъчно формуляри, две химикалки и справочника за компетенциите на горещата линия и извади от дамската си чанта бутилка минерална вода.

Едва ли не веднага звънна единият от телефоните й и тя погледна екрана, за да види кой се обажда. Номерът й беше познат. От полицията й бяха казали, че принадлежи на обществен телефон, намиращ се в центъра на града.

Нейният клиент.

Телефонът звънна втори път и тя отговори на обаждането, като следваше сценария.

— Гореща линия „Предотвратяване на самоубийствата“. Тук е Мери. С какво мога да ви помогна?

Тишина. Не се долавяше дори дишане.

Глухо, на заден фон, чу запалването на автомобилен двигател, а после ревът му се стопи в далечината. Според полицейската проверка на входящите обаждания този човек винаги звънеше от улицата и сменяше местонахождението си, за да не бъде проследен.

— Тук е Мери. С какво мога да ви помогна? — Тя сниши глас и наруши протокола. — Знам, че си ти и се радвам, че се обади отново тази вечер. Но, моля те, не можеш ли да ми кажеш името си? Или какво не е наред?

Зачака. Линията прекъсна.

— Още един от твоите? — запита Ронда и отпи от билковия си чай.

Мери затвори.

— Как разбра?

Жената кимна през рамо.

— Чух доста позвънявания тази вечер, обаче всички разговори прекъсваха след представянето на оператора. А после изведнъж ти се приведе над телефонната слушалка.

— Да, но…

— Чуй, ченгетата се свързаха с мен днес. Не могат да направят нищо, не им достигат хора, та да дежурят до всеки обществен телефон в града, а и не искат да стигат чак дотам засега.

— Казах ти. Не се чувствам в опасност.

— Но не знаеш със сигурност, че такава няма.

— Хайде, Ронда, водим този разговор вече девет месеца, нали? Ако се канеха да ме нападнат, вече щяха да са го направили. А аз наистина искам да помогна…

— Това е още нещо, за което се тревожа. Очевидно желаеш да защитиш този, който се обажда. Става прекалено лично за теб.

— Не, не е така. Онези, които се обаждат тук, със сигурност имат причина. И знам, че мога да им помогна.

— Престани, Мери. Чуй се само. — Ронда издърпа един стол, седна, сниши глас и каза: — Трудно ми е да ти го кажа, но мисля, че е необходимо. Смятам, че имаш нужда от почивка.

Мери се отдръпна, сви се.

— От какво?

— Прекарваш тук прекалено много време.

— Работя толкова дни, колкото и останалите.

— Но оставаш часове след края на смяната си, непрекъснато заместваш някого. Влагаш прекалено много лични чувства. Знам, че в момента си тук вместо Бил. Искам да си тръгнеш, когато той дойде. И не искам да се връщаш поне две седмици. Тази работа е трудна, изцежда силите, трябва да се отдалечиш за малко от нея, да погледнеш нещата от друг ъгъл.

— Не сега, Ронда. Моля те, не сега. Имам нужда да съм тук повече от всякога.

Ронда нежно стисна ръката на Мери и усети, че е напрегната.

— Това място не е подходящо да решаваш собствените си проблеми и ти го знаеш. Искам да се върнеш, защото си един от най-опитните доброволци, с които разполагам. Но само след като си имала достатъчно свободно време да си изясниш нещата.

— Възможно е да не разполагам с толкова време — прошепна тихо Мери.

— Какво?

Мери се отърси от мислите си и се усмихна.

— Нищо. Права си, разбира се. Ще си тръгна веднага щом Били дойде.

Били пристигна след около час и две минути по-късно Мери беше вече навън. Прибра се у дома си, затвори вратата и се облегна на нея, заслушана в тишината. Ужасяващата, смазваща тишина.

Господи, искаше да се върне в офиса на горещата линия. Имаше нужда да чува тихите гласове на другите доброволци. И звънът на телефоните. И монотонното жужене на флуоресцентните лампи…

Защото, когато нямаше за какво да мисли, в главата й се въртяха безспирно плашещи образи. Болнични легла. Игли на спринцовки. Банки с лекарства. Като на моментна снимка видя себе си без коса, посивяла кожа и хлътнали дълбоко в черепа очи — вече не приличаше на себе си, това не беше тя.

Помнеше какво е да престанеш да бъдеш личност. Скоро след започването на химиотерапията бързо и мълчаливо беше причислена към групата на болните, на умиращите. За другите тя беше просто едно тъжно напомняне, че човек е смъртен и всичко е преходно.

Мери прекоси набързо всекидневната, стрелна се през кухнята, отвори плъзгащата се врата и се втурна навън в нощта. Страхът я стискаше за гърлото и я караше да се бори за всяка глътка въздух, а шокът от ледената нощ забави работата на белите й дробове.

Не знаеш със сигурност дали нещо не е наред. Не знаеш какво е…

Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра и се опитваше да овладее паниката си, вървейки към басейна. Той не беше нищо повече от една голяма вана, вградена в земята. Беше изработен от специална американска пластмаса, а водата му, сгъстена от студа, изглеждаше като черно мазно петно на лунната светлина. Мери седна, събу обувките и чорапите си и потопи крака в ледения басейн. Остана така дори след като стъпалата й станаха безчувствени от студа. Искаше й се да има смелост да скочи вътре и да се потопи до решетката на дъното. Ако се хванеше за нея и останеше под водата достатъчно дълго, може би цялото й тяло щеше да стане абсолютно безчувствено.

Замисли се за майка си. За Сиси Лус, умряла в собственото си легло в къщата, която те двете винаги бяха смятали за свой дом.

Все още помнеше съвсем ясно всичко. Светлината, която се процеждаше през дантелените завеси на спалнята и образуваше по мебелите фигури, подобни на снежинки. Бледожълтите стени и светлосивия килим. Любимата завивка на майка й, онази с малките червени розички на кремав фон. Миризмата на индийско орехче и джинджифил, разнасяща се от купичката със сушени листа и подправки. Разпятието на стената над извитата табла на леглото и статуята на Богородица на пода в ъгъла.

Спомените й причиняваха изгаряща болка, затова Мери се застави да си представи стаята чиста и подредена. Такава, каквато беше малко преди да се премести, когато вече всичко бе приключило — болестта, смъртта, почистването, продажбата на къщата. Разпятието и статуята, помагали на майка й да запази вярата си, бяха прибрани, а светлото петно на стената бе скрито зад пасторален пейзаж на Андрю Уайът.

Сълзите потекоха по страните й. Бликнаха бавно, безмилостно, закапаха във водата, смесиха се с нея. А тя ги гледаше как изчезват.

Вдигна поглед и откри, че не е сама.

Скочи на крака и тръгна, препъвайки се, обратно към къщата. Спря се и изтри очи. Това беше просто момче. Тийнейджър. Тъмнокосо, с бледа кожа. Мършаво и изпито, но неземно красиво.

— Какво правиш тук? — запита го тя, без да се страхува особено. Трудно е да се страхуваш от същество с толкова ангелски вид. — Кой си ти?

Момчето просто поклати глава.

— Да не би да си се изгубил? — Имаше такъв вид. А и беше прекалено студено за облекло като неговото — джинси и тениска. — Как се казваш?

То вдигна ръка към гърлото си и отново завъртя глава, както би направил чужденец, затруднен от езиковата бариера.

— Говориш ли английски?

Момчето кимна, а после започна да размахва ръце. Използваше жестомимичен език.

Мери изведнъж се пренесе във времето, когато учеше своите пациенти, малките аутисти, да общуват чрез езика на тялото.

„Чуваш ли, или четеш по устните?“, запита го тя с езика на жестовете.

Момчето замръзна, цялото му тяло се скова. Като че ли не беше очаквало да бъде разбрано.

Чувам прекрасно. Просто не мога да говоря.

Мери дълго време го гледа втренчено.

— Ти си този, който ми се обажда.

То се поколеба. После кимна с глава.

Не съм искал да те уплаша. Нито се обаждам, за да те ядосам. На мен просто… ми харесва да знам, че си там. Няма нищо странно, наистина. Кълна се.

Погледът му срещна нейния. Беше прям и открит.

— Вярвам ти. — Но какво щеше да прави сега? Горещата линия забраняваше контакт с онези, които се обаждаха. Добре, но тя нямаше да изрита бедното дете от къщата си. — Искаш ли нещо за хапване?

Момчето поклати глава.

Мога ли да поседя малко с теб? Ще остана от другата страна на басейна.

Като че ли беше свикнало да го отхвърлят.

— Не — каза тя. То веднага кимна с глава и се обърна. — Искам да кажа, седни тук, до мен.

Момчето се приближи бавно, като че ли очакваше всеки момент да промени решението си. Но когато тя седна и отново потопи краката си в басейна, то събу износените си маратонки, нави крачолите на прекалено широките за него панталони и си избра местенце на около метър от нея.

Господи, беше толкова дребно и крехко.

То също потопи крака в басейна и се усмихна.

Студено е, каза със знаци.

— Искаш ли пуловер?

Момчето поклати глава и започна да описва кръгове с ходилата си.

— Как се казваш?

Джон Матю.

Мери се усмихна при мисълта, че двамата имат нещо общо.

— Двама герои от Новия завет.

Монахините ми дадоха това име.

— Монахини?

Настъпи дълга пауза, то като че ли се питаше каква част от живота си да й разкаже.

— Израснал си в сиропиталище? — Тя тихо и нежно го подкани да продължи. Спомни си, че има само едно в града, носеше името на Дева Мария.

Роден съм в тоалетна на гарата. Портиерът, който ме намерил, ме занесъл в „Дева Мария“. А монахините измислили името.

Тя запази обзелите я чувства за себе си.

— А къде живееш сега? Осинови ли те някой?

Момчето поклати глава.

— Приемни родители?

Моля те, Господи, нека е имал приемни родители. Прекрасни и мили. Които да са му осигурявали топлина и храна. Добри хора, които да са му вдъхнали вяра, че той има значение, въпреки че е бил изоставен.

Момчето не отговори, а тя погледна старите му дрехи и забеляза, че лицето му е по-старо и по-мъдро от това на връстниците му. Не изглеждаше да е видяло много от добрата страна на живота.

Най-после то размърда ръце.

Жилището ми е на Десета улица.

Което означаваше, че или живее незаконно в апартамент в някоя порутена сграда, или е наемател в някоя мизерна дупка, обитавана от плъхове. Истинско чудо беше, че успява да се поддържа толкова чисто.

— Живееш някъде наблизо до офисите на горещата линия, нали? Ето как си разбрал, че съм на работа, макар тази вечер да не бях на смяна.

Момчето кимна.

Апартаментът ми е от другата страна на улицата. Виждам те, когато идваш и си отиваш, но не те дебна. Предполагам, че мисля за теб като за приятел. Когато се обадих за първи път… беше нещо като прищявка, нали разбираш. Ти отговори… и аз харесах гласа ти.

Ръцете му са красиви, помисли си Мери. Като на момиче. Нежни. Изящни.

— А тази вечер ме проследи до дома ми?

Вървя след теб почти всяка нощ. Имам велосипед, а ти шофираш доста бавно. Представям си, че ако те наглеждам, ще си в безопасност. Оставаш много до късно, а онази част на града не е подходяща за сама жена. Дори да е с кола.

Мери поклати глава с мисълта, че той е доста странен. Приличаше на дете, но говореше като зрял мъж. И като се имаше предвид всичко, вероятно трябваше да се страхува. Момчето се беше залепило за нея, смяташе се за неин защитник, макар да изглеждаше, че то самото има нужда някой да се грижи за него.

Кажи ми, защо плачеше преди малко, попита то с жестове.

Очите му бяха прями и открити. Странно беше да види толкова мъжки поглед на това детско лице.

— Защото може би нямам време — изтърси тя.

— Мери? Приемаш ли гости?

Мери хвърли поглед през дясното си рамо. Бела, единствената й съседка, беше прекосила двата акра ливада, която разделяше имотите им, и сега стоеше в края на моравата.

— Здравей, Бела. Ела да се запознаеш с Джон.

Бела се приближи до басейна. Беше се преместила в голямата къща преди година и двете си бяха създали навика да разговарят вечерно време. Бела беше красавица — висока метър и осемдесет, с гъста черна коса, която падаше на вълни до кръста. Лицето й беше така съвършено, че на Мери й бяха необходими месеци да престане да се втренчва в него, а тялото й беше като слязло от реклама на бански костюми.

Така че беше естествено Джон да бъде зашеметен от красотата й.

Мери се запита какво ли е да предизвикваш подобна реакция у мъжете, дори у тези в тийнейджърска възраст. Тя не беше привлекателна. Попадаше в онази огромна група жени, които не бяха нито грозни, нито красиви. А и това беше преди химиотерапията да се отрази катастрофално на косата и кожата й.

Бела се наведе с лека усмивка на устните и подаде ръка на момчето.

— Здравей.

Джон докосна дланта й съвсем леко, като че ли не беше сигурен, че тази красива жена е реална. Странно, Мери често се чувстваше по същия начин в нейно присъствие. Всичко в нея беше прекалено… Тя изглеждаше неестествена, по-ярка от другите. По-великолепна.

Бела не играеше ролята на фаталната жена. Беше тиха и скромна, живееше сама, очевидно се занимаваше с писане. Мери никога не я виждаше през деня. И също така никога не беше видяла когото и да било да влиза или излиза от къщата й.

Джон погледна Мери и ръцете му замърдаха.

Искаш ли да си тръгна?

После, предположил какъв ще бъде отговорът й, извади краката си от водата.

Тя постави длан на рамото му. Беше толкова слаб, че костите му едва ли не стърчаха.

— Не. Остани.

Бела събу маратонките и чорапите си, потопи крака във водата и размърда пръсти.

— Да, хайде, Джон. Остани с нас.