Вечна любов

35.

О. вдигна капака на водопроводната тръба и светна с фенерчето в дупката. Младият мъжки вампир беше онзи, когото хванаха предишната нощ с пикапа. Беше жив, преживял бе деня. Мястото за задържане вършеше добра работа.

Вратата на центъра се отвори рязко и господин Х. влезе със светнали очи, като тропаше тежко с ботушите си.

— Жив ли е?

О. кимна и върна капака на мястото му.

— Да.

— Добре.

— Тъкмо мислех да го извадя.

— Не точно сега. Искам да посетиш тези членове на отряд Бета. — Господин Х. му подаде лист хартия със седем адреса. — Електронните проверки са бързи, но се оказва, че не са съвсем достоверни. Получавам потвърждения от тези, които искам да провериш, но когато говоря с хора от техните отряди, ми рапортуват, че не са ги виждали от дни или дори още по-отдавна.

Инстинктът подсказваше на О., че трябва да внимава къде стъпва. Преди време господин Х. едва ли не го обвини, че е убил онези Бета в парка, а ето че сега искаше той да провери какво става с тях?

— Проблем ли има, господин О.?

— Не. Няма проблем.

— И още нещо. Ще доведа трима новобранци. Посвещаването им ще се състои през следващите десетина дни. Искаш ли да присъстваш? Да наблюдаваш отстрани е истинско шоу.

О. поклати глава.

— По-добре да се съсредоточа върху работата тук.

Господин Х. се усмихна.

— Притесняваш се, че Омега може да се подведе от чара ти?

— Нищо не може да подведе Омега.

— Съвсем не е така. Той не спира да говори за теб.

С ума си О. разбираше, че има голяма вероятност господин Х. да му се подиграва, но тялото му не бе толкова сигурно. Коленете му омекнаха и го изби студена пот.

— Отивам да проверя списъка — каза той и тръгна да вземе якето и ключовете си.

Очите на господин Х. блеснаха.

— Свърши това, синко, върви. Аз ще си поиграя малко с нашия гост.

— Както предпочитате, сенсей.

— Значи сега това е домът ми — промърмори Мери, когато Рейдж затвори вратата към спалнята им.

Усети ръцете му да обгръщат кръста й и притисна гръб в тялото му. Хвърли поглед към часовника и осъзна, че са си тръгнали от къщата на Бела само преди час и половина, а целият й живот се бе променил.

— Да, това е домът ти. Нашият дом.

Трите кашона, подредени до стената, бяха пълни с нейните дрехи, любимите й книги, някои дискове и няколко снимки. Отне й съвсем малко време да опакова нещата си, после да ги натовари в кадилака на Ви и да се прибере в имението заедно с Вишъс, Бъч и Фриц, които дойдоха да помогнат. По-късно щеше да се върне с Рейдж да довърши. А на сутринта щеше да се обади в адвокатската кантора и да им каже, че напуска. Трябваше да се обади и на някой агент на недвижими имоти и да продаде хамбара.

Господи, наистина го бе направила. Беше се преместила при Рейдж и беше изоставила напълно стария си живот.

— Трябва да разопаковам нещата си.

Рейдж взе ръцете й и я придърпа към леглото.

— Искам да си починеш. Изглеждаш толкова уморена, едва стоиш на крака.

Докато тя се настаняваше на леглото, той свали мантото си и махна ножницата и кобура. Отпусна се до нея, а тялото му образува вдлъбнатина в матрака, в която тя потъна и бе принудена да се притисне в тялото му. Всички лампи изгаснаха изведнъж и стаята потъна в мрак.

— Сигурен ли си, че си готов за всичко това? — попита тя.

Очите й постепенно привикваха към обгръщащата я мека светлина, която струеше от прозореца.

— Включително за… нещата, които ще се случат с мен?

— Не ме карай отново да използвам неприлични думи.

Тя се засмя.

— Няма. Просто…

— Обичам те, Мери. Повече от готов съм за това, което ще се случи с теб.

Тя сложи ръка върху лицето му и двамата притихнаха, дъхът им се сливаше.

Тя се унасяше, когато той каза:

— Мери, по повод моето хранене. Когато бяхме у вас, се обадих на Избраниците. Сега, когато отново си с мен, ще имам нужда от тях.

Тя изтръпна. По дяволите, ако останеше с него, а той не можеше да живее от нейната кръв, щеше да се наложи някак да се справят с проблема.

— Кога ще се нахраниш?

— Предполагам, че тази вечер ще ме посети жена-вампир, но както ти казах и преди, бих искал да си с мен. Ако ти е удобно.

„Как ли ще стане?“, чудеше се тя. Дали щеше да прегърне жената и да пие от шията й? Господи, дори да не правеше секс с нея, Мери не беше сигурна дали ще може да гледа.

Той целуна ръката й.

— Довери ми се. Така ще е по-добре.

— Ако аз… Ако не мога да се справя…

— Няма да те принуждавам да гледаш. Само че… в това има неизбежна интимност и мисля, че и двамата ще се чувстваме по-добре, ако си с мен. Така ще знаеш какво точно се случва. В това няма нищо скрито или непочтено.

Тя кимна.

— Добре.

Той пое дълбоко дъх.

— Това е житейски факт, който не мога да променя.

Мери спусна ръка по гърдите му.

— Знаеш ли, въпреки че е малко страшно, бих искала да съм аз.

— О, Мери, и аз го искам.

Джон погледна часовника си. Тормент щеше да го вземе след пет минути. Вече бе време да слезе. Хвана куфара си с две ръце и тръгна към вратата. Молеше се да не види бледия човек по пътя си или докато чака, но искаше да се срещне с Тормент отвън. Изглеждаше някак по-равнопоставено.

Излезе на тротоара и вдигна поглед към двата прозореца, откъдето се бе взирал навън толкова часове наред. Оставяше гимнастическия дюшек и щангата, както и депозита и наема за миналия месец, защото напускаше. Щеше да му се наложи да влезе набързо вътре за колелото си след пристигането на Тормент, но това щеше да е за последно. Нищо не го задържаше на това място.

Загледа се към улицата, като се чудеше откъде ще дойде мъжът. Питаше се каква ли кола кара, къде живее. И каква ли е жена му.

Треперейки от студ, Джон отново погледна часовника си. Точно девет.

Отдясно светна фар. Беше почти сигурен, че Тормент няма да го вземе с мотор. Но беше хубаво да си представя как изчезва в нощта с рева на мощна машина.

Когато „Харли“-то мина с ръмжене край него, вдигна поглед към офисите на горещата линия отсреща. Мери не бе идвала на работа както в петък, така и в събота вечерта и той искрено се надяваше, че просто си е взела почивка. Веднага след като се настани, щеше да дойде да я види пак и да се увери, че е добре.

Само че… нямаше никаква представа къде отива. Предполагаше, че ще е някъде наблизо, но кой знае? Може би щеше да отиде далеч, да се махне от Колдуел. Господи, как искаше да започне всичко отначало. Винаги можеше да намери начин да дойде при Мери, дори ако трябваше да вземе автобус.

Минаха още две коли и един камион.

Беше толкова лесно да се изтръгне от жалкото си съществувание. Никой от заведението на Мо не го беше грижа, че напуска, защото помощници в кухнята се намираха под път и над път. И от само себе си се разбираше, че няма да липсва на никого от съседите си. Освен това бележникът му с адреси бе абсолютно празен — нямаше приятели, нито семейство, на което да се обади.

Всъщност дори нямаше бележник с адреси. Нещастник.

Джон огледа себе си, чудейки се колко ли жалък изглежда. Гуменките му бяха толкова захабени, че белите части бяха посивели. Беше облечен чисто, но дънките му бяха на две години, а ризата, най-хубавата, която имаше, изглеждаше като купена от благотворителна разпродажба. Нямаше дори връхна дреха, защото миналата седмица бяха откраднали якето му от заведението на Мо и щеше да му се наложи да спестява, за да си купи друго.

Би искал да изглежда по-добре.

Зад ъгъла, малко по-далеч от „Трейд стрийт“, се показаха светлините на автомобил, после се насочиха нагоре, сякаш шофьорът внезапно бе настъпил газта. Което не беше добре. Ако някой караше с превишена скорост в този квартал, обикновено бягаше от ченгетата или от нещо още по-лошо.

Джон отстъпи зад една нащърбена пощенска кутия и се опита да стане невидим, но черният „Рейндж Роувър“ спря рязко пред него. Тъмни стъкла. Здрави хромирани джанти. Вътре трещеше „Джи юнит“, рапът звучеше толкова силно, че сигурно се чуваше из целия квартал.

Джон грабна куфара си и се запъти към сградата. Дори да налетеше на бледия човек, вътре щеше да е на по-сигурно място, отколкото близо до този наркодилър, който се перчеше с „Роувър“-а. Вече буташе входната врата, когато музиката спря.

— Готов ли си, синко?

Като чу гласа на Тормент, Джон се обърна. Мъжът заобикаляше колата отпред и в мрака изглеждаше целия изтъкан от заплаха — широкоплещеста фигура, от която разумните хора бягат.

— Синко? Ще тръгваме ли?

Тормент пристъпи в слабата светлина на уличната лампа и погледът на Джон беше привлечен от лицето му. Господи, беше забравил колко страшен изглежда с военната подстрижка и тази квадратна челюст.

Може би не трябва да тръгвам с него, помисли си Джон. Изборът му беше продиктуван от страх и щеше да го доведе до още по-големи проблеми. Дори не знаеше къде отива. Хлапетата като него можеха да намерят края си в реката, ако влизаха доброволно в подобни коли. С мъж като този.

Сякаш усетил нерешителността на Джон, Тормент се облегна на „Роувър“-а и кръстоса глезените си.

— Не искам да се чувстваш принуден, синко. Но ще ти кажа само, че моята шелан е приготвила хубава вечеря, а пък аз съм гладен. Можеш да дойдеш да хапнеш с нас, да разгледаш къщата ни. Да видиш как е. Можем дори да оставим нещата ти тук. Съгласен ли си?

Гласът му бе тих, спокоен. Нямаше никаква заплаха. Но щеше ли човекът да се държи като „лошо момче“, ако искаше да убеди Джон да се качи в колата?

Зазвъня мобилен телефон. Тормент бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и вдигна капака на апарата.

— Да. Не, тук е, при мен. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Обмисляме го. Да, ще му кажа. Аха. Добре. Ще го направя. Да, и това ще му предам. Знам, Уелси. Обещавам. Не… Да, наистина… Съжалявам, лийлан.

Жена му, помисли си Джон. Мъмреше този здравеняк. И той го приемаше.

— Добре. Обичам те. Дочуване.

Тормент затвори телефона и го прибра в джоба си. Когато отново погледна Джон, стана ясно, че много уважава съпругата си. Не завъртя очи, нито направи някоя глупава забележка за това колко досадни са жените.

— Уелси каза, че наистина няма търпение да се запознае с теб. Надява се да останеш при нас.

Ами… добре тогава.

Вслушвайки се в инстинкта си, който му казваше, че Тормент е олицетворение на сигурността, независимо как изглежда, Джон помъкна багажа си към колата.

— Това ли е всичко?

Джон се изчерви и кимна.

— Няма от какво да се срамуваш, синко — каза тихо Тормент. — Не и когато си с мен.

Мъжът се пресегна, взе куфара сякаш изобщо не тежеше, и го хвърли небрежно на задната седалка.

Тормент вече стоеше до вратата на шофьора, когато Джон се сети, че е забравил колелото си. Потропа с ръка по капака на колата, за да привлече вниманието му, после посочи сградата и вдигна показалеца си.

— Трябва ти минута?

Джон кимна и се втурна нагоре по стълбите към апартамента си. Взе колелото и тъкмо оставяше ключовете на рафта, когато спря и се огледа. Наистина си тръгваше от малкия апартамент и това го накара да види колко е мизерен. Но все пак бе негов, макар и съвсем за кратко, най-доброто, което можеше да си позволи със средствата, с които разполагаше. Подчинявайки се на внезапен порив, извади химикал от задния си джоб, отвори едно от очуканите шкафчета и написа името си и датата на стената отвътре.

После изнесе колелото си в коридора, затвори вратата и бързо слезе по стълбите.