Вечна любов

37.

Мери се втренчи в протегната ръка на Избраницата, а след това погледна Рейдж. Лицето му беше мрачно, тялото — напрегнато.

— Няма ли да му помогнеш? — попита Лейла.

Мери пое дълбоко дъх, пристъпи напред и опря дланта си в протегнатата срещу нея длан.

Лейла я придърпа надолу и се усмихна леко.

— Знам, че си нервна, но не се тревожи, ще свърши бързо. След това ще си отида и ще останете само ти и той. Ще можете да се прегърнете и да ме прогоните от мислите си.

— Как понасяш да те… използват така? — попита Мери.

Лейла смръщи вежди.

— Осигурявам това, което е нужно, не ме използват. И как да не помогна на братството? Те ни защитават, за да живеем. Даряват ни с дъщери, за да продължи традицията ни… или поне го правеха. Напоследък броят ни намалява, защото братята вече не идват при нас. Отчаяно се нуждаем от деца, но по закон можем да зачеваме само от членове на братството. — Тя погледна Рейдж. — Ето защо бях избрана тази вечер. Наближава периодът ми на нужда и се надявахме, че ще ме приемете.

— Няма да легна с теб — каза тихо Рейдж.

— Знам. Въпреки това ще ви служа.

Мери затвори очи, представяйки си детето, с което Рейдж би дарил една жена. Докато ръката й се плъзгаше по плоския й корем, тя се опита да си представи как напълнява и натежава. Бе напълно сигурна, че радостта би била всепоглъщаща. Защото болката от съзнанието, че това никога няма да се случи, беше огромна.

— Е, боецо, какво ще направиш? Ще приемеш ли това, което ти давам с радост? Или ще поемеш риска да нараниш партньорката си?

Докато Рейдж се колебаеше, Мери осъзна, че единственото решение, от което се нуждаеха, беше пред тях.

— Пий — нареди му тя.

Той срещна погледа й.

— Мери?

— Искам да се нахраниш. Веднага.

— Сигурна ли си?

— Да.

Сърцето му направи един удар в ледената тишина. После той отново се отпусна на пода пред Лейла. Докато се навеждаше напред, жената вдигна ръкава си и сложи ръка на бедрото си. Вените от вътрешната страна на китката й бяха бледосини под бялата кожа.

Рейдж посегна към ръката на Мери, отваряйки уста. Кучешките му зъби се удължиха и пораснаха три пъти повече от обичайното. С тих съскащ звук той се наведе и притисна уста в ръката на Лейла. Жената трепна, после се отпусна.

Палецът на Рейдж галеше китката на Мери, ръката му топлеше нейната. Тя не виждаше какво точно прави той, но едва забележимите движения на главата му подсказваха, че смуче. Когато стисна дланта й, тя отвърна слабо със същия жест. Цялото изживяване й бе прекалено чуждо. Той беше прав — във всичко това имаше плашеща интимност.

— Погалете го — прошепна Лейла. — Скоро ще спре, а е много рано. Не е пил достатъчно.

Мери се пресегна вцепенено и сложи свободната си ръка върху главата му.

— Всичко е наред. Добре съм.

Рейдж се раздвижи, за да се изправи — сякаш знаеше, че това е лъжа. А тя се замисли за всичко, през което той беше готов да премине заради нея, и за всичко, през което беше минал заради нея.

Натисна главата му надолу.

— Не бързай. Всичко е наред, наистина.

Когато стисна ръката му, раменете му се отпуснаха. Приближи се и обърна тялото си към нея. Тя разтвори крака, така че той да се настани между тях, опрял гърди на бедрото й. Изглеждаше съвсем дребна до широкия му гръб. Прокара ръка през русата му коса и гъстите, лъскави кичури се плъзнаха между пръстите й.

И изведнъж всичко, което се случваше, вече не бе толкова плашещо необичайно.

Въпреки че усещаше как той пие от кръвта на Лейла, тялото му, притиснато в нейното, й беше познато, а ритмичното движение върху китката й показваше, че мисли за нея, докато се храни. Погледна Лейла. Жената го наблюдаваше, но вниманието, изписано върху лицето й, беше безстрастно.

Мери си спомни какво й беше казал той за пиенето — че ако я ухапе, тя ще почувства неговото удоволствие. Беше ясно, че между него и Избраницата няма такава размяна. Телата и на двамата бяха неподвижни и спокойни. Не тръпнеха в страст.

Лейла вдигна очи и се усмихна.

— Справя се добре. Само още една минута.

После всичко свърши. Рейдж повдигна леко главата си, обърна се към Мери и се отпусна в люлката на хълбоците й, като я обгърна с ръце. Сложи лице върху бедрото й. Тя не виждаше изражението му, но мускулите му бяха отпуснати, а дишането — дълбоко и равномерно.

Хвърли поглед към китката на Избраницата. Имаше две рани от ухапването, леко зачервяване и съвсем тънка струйка кръв.

— Ще му трябва малко време, за да дойде на себе си — каза Лейла, като близна ръката си и после смъкна ръкава си.

После се изправи.

Мери я гледаше и галеше гърба на Рейдж.

— Благодаря ти.

— Няма никаква нужда да ми благодарите.

— Ще дойдеш ли пак, когато той има нужда от теб?

— Вие двамата ще имате нужда от мен? Точно от мен?

Мери се опита да посрещне спокойно вълнението на жената.

— Да, мисля, че ще имаме нужда.

Лейла засия цялата, очите й се оживиха от щастие.

— Господарке, за мен ще бъде чест. — Поклони се. — Той знае как да ме призове. Можете да ме потърсите по всяко време.

Избраницата излезе от стаята с лека стъпка.

Докато вратата се затваряше, Мери се наведе и целуна рамото на Рейдж. Той се размърда. Повдигна леко глава. После изтри уста с длан, сякаш не искаше тя да вижда никаква кръв по него.

Вдигна поглед към нея. Клепачите му бяха отпуснати, ясните му синьо-зелени очи — малко замъглени.

— Здравей — каза тя и приглади косата му назад.

Той се усмихна с онази негова особена усмивка, която го правеше да изглежда като ангел.

— Здравей.

Тя докосна долната му устна с палеца си.

— Приятна ли беше на вкус?

Когато той се поколеба, тя каза:

— Бъди откровен с мен.

— Приятна беше. Но бих искал да си ти и мислех за теб през цялото време. Представях си, че си ти.

Мери се наведе напред и близна устата му. Очите му блеснаха от изненада, а тя плъзна език в него и усети останалия едва доловим вкус като от сладко червено вино.

— Хубаво е — промълви, докосвайки устните му с нейните. — Искам да мислиш за мен, когато го правиш.

Той сложи ръце отстрани на шията й, палците му бяха точно върху вените.

— Винаги.

Устата му намери нейната, а тя се вкопчи в раменете му и го привлече по-близо. Рейдж дръпна пуловера й нагоре, а тя вдигна ръце, за да може той да го махне и после се отпусна назад върху леглото. Той свали панталоните и бикините й, а след това съблече собствените си дрехи.

Надвеси се над нея, като я повдигна с една ръка и я премести по-навътре на леглото. Бедрото му разтвори краката й, после тялото му притисна нейното към матрака, а ерекцията му се плъзна в самата й сърцевина. Тя следваше ритъма на тялото му, притисната към него, галеше себе си, галеше и него.

Целуваше я трескаво, но влезе в нея, без да бърза. Проникваше внимателно, съединявайки двамата в едно. Беше тежък, твърд и божествен, и се движеше бавно, дълбоко. Кожата му излъчваше онази опияняваща тъмна миризма и я обливаше.

— Няма да имам друга — каза той, опрял устни в шията й. — Няма да приема друга, освен теб.

Мери обви крака около бедрата му — опитваше се да го приеме толкова дълбоко, че да остане с нея завинаги.

Джон следваше Тормент из къщата. Имаше много стаи. Всички мебели и украшения бяха наистина красиви, без съмнение старинни. Спря пред една картина, изобразяваща планинска сцена. Върху малка бронзова табелка на позлатената рамка пишеше „Фредерик Чърч“12. Чудеше се кой ли е той. Реши, че човекът е бил страхотно добър в работата си.

Тормент отвори една врата в края на коридора и включи осветлението.

— Вече внесох куфара ти.

Джон влезе. Стените и таванът бяха боядисани в тъмносиньо. В стаята имаше голямо легло с гладка табла откъм главата и множество дебели възглавници, скрин и писалище. И двойна плъзгаща се врата, която водеше към тераса.

— Банята е тук. — Тормент включи друга лампа. Джон надникна и видя, че почти всичко е в тъмносин мрамор.

Душът беше остъклен и… невероятно, имаше четири места, от които да тече водата.

— Ако ти трябва нещо, Уелси е тук, а аз ще се върна около четири часа сутринта. Събираме се някъде по това време всяка нощ. Ако ти трябваме през деня, само вдигни който и да е телефон и набери бутон диез, а после — единица. Ще се радваме да те видим по всяко време. О, тук имаме и двама догени, които ни помагат, Сал и Реджин. И двамата знаят, че сега си при нас. Те идват около пет. Ако искаш да излезеш някъде, просто ги помоли да те закарат.

Джон пристъпи до леглото и докосна калъфката на една възглавница. Беше толкова мека, че едва я усещаше.

— Тук ще си добре, синко. Може да ти трябва малко време, за да свикнеш, но ще си добре.

Джон го погледна от другия край на стаята. Събра кураж, отиде до Тормент и отвори уста. После посочи към него.

— Сигурен ли си, че искаш да ги видиш сега? — измърмори той.

Когато Джон кимна, Тормент бавно отвори устни. И оголи кучешките си зъби.

О… Господи. О…

Джон преглътна и докосна с пръсти собствената си уста.

— Да, и ти ще имаш такива. По някое време през следващите две години. — Тормент пресече стаята и седна на леглото, подпрял лакти върху коленете си. — Минаваме през промяната около двадесет и петата си година. След това трябва да пиеш, за да оцелееш. И не говоря за мляко, синко.

Джон повдигна вежди, чудеше се от кого ще пие.

— Ще ти намерим жена, която да ти помогне да минеш през промяната, и ще ти кажа какво да очакваш. Не е забавно, но щом веднъж остане зад гърба ти, ще станеш много силен. И ще си мислиш, че си е струвало.

Очите на Джон светнаха, докато измерваше с поглед Тормент. Разпери рязко ръце встрани и нагоре, после притисна палец към гърдите си.

— Да, и ще бъдеш висок колкото мен.

Джон оформи с устни думите: „Не мога да повярвам“.

— Истина е. Затова преобразяването е такава мъка. Тялото ти преминава през голяма промяна за часове. След това ще трябва отново да се учиш на разни неща, как да вървиш, как да се движиш. — Тор сведе поглед към себе си. — Отначало е трудно да контролираме телата си.

Джон разсеяно потърка гърдите си, където бе кръглият белег. Очите на Тормент проследиха движението.

— Трябва да съм честен с теб, синко. Има много неща, които не знаем за теб. Няма как да разберем колко от нашата кръв тече във вените ти. И няма какво да ни подскаже какъв е произходът ти. Колкото до белега, не мога да го обясня. Казваш, че си го имал цял живот и аз ти вярвам, но този белег се дава, не е нещо, с което се раждаш.

Джон извади листовете си и написа:

„Всички ли го имат?“

— Не. Само братята ми и аз. Ето защо Бела те доведе при нас.

„Кои сте вие?“

— Братството на черния кинжал. Ние сме бойци, синко. Бием се, за да запазим расата. И теб ще обучим да го правиш. Другите мъже в твоя клас ще станат войници, но ти, с този белег, може накрая да станеш един от нас. Не знам. — Потърка врата си. — Скоро ще те заведа да се запознаеш с Рот. Той е главният, който отговаря за всичко, нашият крал. Освен това, бих искал да те прегледа и нашият доктор, Хавърс. Може да успее да разбере нещо за произхода ти. Съгласен ли си?

Джон кимна.

— Радвам се, че те открихме, Джон. Ако не беше станало така, щеше да умреш, защото нямаше да има кой да ти даде онова, от което ще се нуждаеш.

Джон отиде и седна до Тормент.

— Има нещо, което искаш да ме питаш ли?

Джон кимна, но не можа да подреди мислите си по разбираем начин.

— Ето какво ще ти кажа, помисли си върху това през нощта. Утре пак ще говорим.

Джон смътно осъзнаваше, че главата му кима в отговор. Тормент се изправи и тръгна към вратата.

Изведнъж без причина, Джон изпадна в паника. Мисълта да остане сам изглеждаше ужасяваща, въпреки че се намираше в красива къща с мили хора, в много спокоен квартал. Просто се чувстваше… толкова малък.

В полезрението му се появиха ботушите на Тормент.

— Хей, Джон, може да поостана малко тук при теб. Искаш ли? Да видим какво дават по разните телевизионни канали.

Благодаря ти, въздъхна безмълвно Джон. Чувствам се малко странно.

— Ще го приема за „да“. — Тормент се подпря на възглавниците, грабна дистанционното и включи телевизора. — Вишъс, един от братята ми, направи инсталациите в къщата. Мисля, че имаме около седемстотин канала на това нещо. Какво искаш да гледаш?

Джон вдигна рамене и се придърпа назад — към таблата на леглото.

Тормент сменяше каналите, докато намери „Терминатор 2“.

— Харесваш ли го?

Джон подсвирна тихо през зъби и кимна.

— Да, и аз. Това е класика, а Линда Хамилтън е страхотна.