Вечна любов

16.

В легнало положение Рейдж повдигна щангата от гърдите си, оголил зъби, с треперещо от усилието тяло, от което потта се стичаше на едри капки.

— Десет! — извика Бъч.

Рейдж остави тежестите обратно върху стойката.

— Ще направя още петдесет повдигания.

Бъч се наведе над него.

— Станаха вече петстотин двадесет и пет, за бога!

— Трябва да издържа още петдесет — каза Рейдж.

Бъч присви лешниковите си очи.

— Спокойно, Холивуд. Ако искаш да скъсаш гръдните си мускули, това си е твоя работа. Но недей да откъсваш главата ми.

— Съжалявам. — Изправи се до седнало положение и разтърси ръце, които сякаш горяха. Беше девет часът сутринта, а двамата с ченгето бяха в залата за вдигане на тежести от седем. Всяка част от тялото му пулсираше от болка, но нямаше да излезе оттук скоро. Искаше физическото изтощение да проникне до костите му. — Готов ли си?

— Почакай да стегна гайките. Добре, можеш да започваш.

Рейдж легна обратно върху постелката, вдигна щангата от стойката и я постави върху гърдите. Регулира дишането си, преди да се заеме с тежестите.

Бездомно. Куче.

Бездомно. Куче.

Бездомно. Куче.

Контролираше успешно щангата до последните две повдигания, когато Бъч трябваше да пристъпи напред и да се намеси.

— Свърши ли? — попита полицаят, докато му помагаше да върнат тежестта върху стойката.

Рейдж седна и постави ръце върху коленете си. Дишаше тежко.

— Още една серия след почивката.

Бъч застана пред него, усуквайки тениската, която беше съблякъл. Благодарение на редовните тренировки мускулите на гърдите и ръцете му бяха заякнали, а той поначало имаше здраво телосложение. Не можеше да вдига толкова желязо, с колкото се справяше Рейдж, но за човек беше истински булдозер.

— Влизаш във форма, ченге.

— О, хайде сега! — усмихна се Бъч. — Не позволявай на онзи душ, който взехме заедно, да замъглява разсъдъка ти.

Рейдж му подхвърли хавлия.

— Само отбелязвам, че биреното ти коремче се е стопило.

— То беше от скоча. И не ми липсва. — Бъч прокара длан по плочките на корема си. — Кажи ми нещо. Защо се мъчиш да си извадиш душата тази сутрин?

— Искаш ли да разговаряме за Мариса?

Лицето на Бъч се стегна.

— Не особено.

— Значи ще ме разбереш, ако не ти отговоря.

Тъмните вежди на ченгето се стрелнаха нагоре.

— Има жена в живота ти? Искам да кажа, специална?

— Мислех, че няма да говорим за жени.

Бъч скръсти ръце и смръщи вежди, все едно преценяваше ръката си при игра блекджек и се опитваше да реши дали да поиска ново теглене от дилъра.

Заговори бързо и енергично.

— Темата Мариса е болезнена за мен. Тя не иска да ме види. И това е цялата история. А сега ми разкажи за твоя кошмар.

Рейдж се усмихна.

— Облекчение е да знам, че не съм единственият, който няма успех с жените.

— Това нищо не ми говори. Искам подробности.

— Въпросната представителка на нежния пол ме изхвърли от дома си рано тази сутрин, след като нарани сериозно егото ми.

— Какво оръжие използва?

— Неласкаво сравнение между мен и бездомно куче.

— О! — Бъч започна да усуква тениската в другата посока. — И ти естествено умираш от желание да я видиш отново.

— Да.

— Достоен си за съжаление.

— Знам.

— Но при мен е дори по-зле. — Ченгето поклати глава. — Снощи… отидох с колата до къщата на брата на Мариса. Дори не знам как стигнах дотам с кадилака. Искам да кажа, последното, от което имах нужда, беше да се натъкна на нея, усещаш ли накъде отиват нещата?

— Нека позная. Висял си там с надеждата да я зърнеш…

— В храстите, Рейдж. Седях в храстите. Под прозореца на спалнята й.

— О! Това е…

— Да. В стария си живот можех да се арестувам за тормоз. Виж, хайде да сменим темата.

— Страхотна идея. Дай ми всички подробности за онзи цивилен мъж, успял да се изплъзне от лапите на лесърите.

Бъч се облегна на бетонната стена и започна да помпа юмрук пред гърдите си.

— Фюри е разговарял с медицинската сестра, която го е лекувала. Бил е полужив, но е успял да й каже, че са го разпитвали за братството. Къде живеете. Как се придвижвате. Жертвата не е дала точния адрес на сградата, в която е бил измъчван, но трябва да е било в търговската част на града. Там е бил намерен, а е бил в такова състояние, че едва ли е вървял дълго. А, да, и непрекъснато повтарял разни букви — Х. О. Е.

— Лесърите се обръщат така един към друг.

— Интересно. Съвсем в стила на Джеймс Бонд. — Бъч опъна и другата си ръка, рамото му изпука. — Както и да е, успях да взема портфейла на лесъра, когото бяха окачили на онова дърво. А Тор отиде до жилището му. Било е почистено, сякаш са знаели, че е мъртъв.

— Намерил ли е керамичната урна?

— Не.

— Тогава определено лесърите са били там.

— Какво има в тези урни?

— Сърцата им.

— Отвратително. Но е по-добре, отколкото ако държаха там други части на анатомията си, имайки предвид, че не могат да го вдигат, както ми каза някой. — Бъч отпусна ръце и подсвирна замислено. — Знаеш ли, всичко това започва да придобива смисъл. Помниш ли смъртта на онези проститутки, която разследвах миналото лято. Всичките бяха намерени в задни улички, имаха следи от ухапване по вратовете и хероин в кръвта.

— Гаджетата на Зейдист. Така се храни той. Само с човешка кръв, макар да е загадка как е все още жив, като се има предвид колко слаба е тя.

— Зи твърди, че не го е направил.

Рейдж изви очи към тавана.

— И мислиш, че можеш да му вярваш?

— Но, ако повярваме на казаното от него… Да, смей ми се, Холивуд. Ако той казва истината, аз имам друго обяснение.

— И какво е то?

— Стръв. Ако искаш да отвлечеш вампир, как ще го направиш? Ще го примамиш с храна. Ще заложиш стръвта и ще чакаш някой да дойде, ще го упоиш и ще го завлечеш, където пожелаеш. Намерих упойващи стрелички на мястото — от онези, с които се приспиват животни.

— Господи!

— И още нещо. Тази сутрин подслушвах полицейската честота. Още една проститутка е била намерена мъртва в задна уличка, близо до района, където са били открити и другите. Помолих Ви да разбие защитата на полицейския сървър и от данните в него разбрахме, че гърлото й е било прерязано.

— Ще разкажеш ли всичко това на Рот и Тор?

— Не.

— А трябва.

Бъч започна да увърта.

— Не знам до каква степен да се забърквам. Искам да кажа, че не искам да си пъхам носа в неща, които не ме засягат. Не съм един от вас.

— Обаче мястото ти е в нашите редици. Поне според Ви.

Бъч смръщи вежди.

— Така ли?

— Да. Точно затова те взехме тук с нас вместо… е, знаеш.

— Да ме заровите в земята? — Бъч се подсмихна.

Рейдж прочисти гърлото си.

— Не че това щеше да достави удоволствие на някого от нас. Е, може би, с изключение на Зи. Всъщност на него май нищо не му доставя удоволствие… Истината, ченге, е, че се превръщаш…

Прекъсна го гласът на Тормент.

— Господи, Холивуд!

Вампирът влетя във фитнес залата като побеснял бик. А от всички членове на братството той беше най-уравновесеният.

— Какво има, братко? — попита Рейдж.

— На телефонния секретар има съобщение за теб. От онази жена, Мери. — Тор сложи ръце на хълбоците и издаде напред горната половина на тялото си. — Защо тя те помни, по дяволите? И откъде има нашия номер?

— Не съм й казал как може да ме намери.

— Но не си изтрил спомените от паметта й. Къде ти е умът?

— Тя няма да се превърне проблем.

— Напротив, вече е. Знае номера на телефона ни.

— Спокойно, човече…

Тор насочи предупредително пръст към него.

— Изтрий спомените й, преди да се е наложило да го направя аз, разбра ли ме?

Само за части от секундата Рейдж стана от пейката и приближи лице до неговото.

— Никой няма да я докосва, освен ако не иска да си има работа с мен. Включително и ти.

Тор присви тъмносините си очи. И двамата знаеха кой ще спечели, ако се стигне до борба. Никой не можеше да победи Рейдж в ръкопашна схватка — това беше доказан факт. Ако се наложеше той беше готов да измъкне с бой обещание от Тормент, че няма да я пипне с пръст. Сега и веднага.

Тор заговори. Тонът му беше много сериозен.

— Искам да си поемеш дълбоко дъх и да се отдалечиш от мен, Холивуд.

Рейдж не помръдна. Чуха се стъпки, приглушени от гимнастическите постелки, и ръцете на Бъч го обгърнаха през кръста.

— Защо не охладиш малко страстите, здравеняко — каза провлечено ченгето. — Да сложиш край на купона, а?

Рейдж се остави да го дръпнат назад, но не свали поглед от Тор. Напрежението се усещаше във въздуха.

— Какво става тук? — попита Тормент.

Рейдж се освободи от хватката на Бъч и закрачи из залата, като заобикаляше стойките с тежести и пейките.

— Нищо. Нищо не става. Тя не знае, че съм вампир, а на мен не ми е известно откъде има номера ни. Може би от приятелката си, цивилната.

— Погледни ме, братко. Спри на място и се обърни към мен.

Рейдж се подчини.

— Защо не си изтрил паметта й? Знаеш, че ако спомените им станат част от дълготрайната им памет, вече не могат да бъдат изтрити така ефикасно. Защо не си го направил, докато си имал възможност? — Мълчанието между тях се проточи. Тор поклати глава. — Не ми казвай, че тя те интересува.

— Няма значение.

— Ще приема отговора ти за „да“. Господи, братко… къде ти е умът? Знаеш, че не трябва да се забъркваш с жена, представител на човешката раса. И особено с нея — заради момчето. — Тор го погледна остро. — Заповядвам ти. Отново. Искам да изтриеш спомена за себе си от паметта на тази жена. И не искам да се виждаш повече с нея.

— Казах ти, тя не знае, че съм вампир…

— Опитваш се да спориш с мен? Не може да си толкова глупав.

Рейдж го погледна заплашително.

— А ти наистина не искаш да ме тормозиш повече по този въпрос. Следващия път няма да позволя на ченгето да ми попречи.

— Целуна ли я вече? Как ще й обясниш за кучешките ти зъби, Холивуд? — Рейдж затвори очи и изруга, а Тор каза вече малко по-меко: — Бъди реалист. Тя е усложнение, от което нямаме нужда. А за теб е проблем, защото избра нея пред това да се подчиниш на заповедта ми. Не правя това, за да те настъпя по топките, Рейдж. А защото така е по-безопасно за всички. Най-вече за нея. Ще ме послушаш ли, братко? По-безопасно за нея.

Рейдж се наведе и хвана глезените си. Опъна ахилесовите си сухожилия толкова силно, че едва не ги скъса. По-безопасно за Мери.

— Ще се погрижа — каза най-накрая.

— Госпожице Лус? Елате с мен, моля.

Мери вдигна поглед. Не позна сестрата. Изглеждаше наистина много млада в розовата униформа — вероятно току-що бе завършила училище. А когато се усмихна, заприлича едва ли не на дете. Трапчинките на бузите й бяха очарователни.

— Госпожице Лус? — Момичето премести огромната папка в другата си ръка.

Мери преметна дамската си чанта през рамо, изправи се и последва сестрата. Тръгнаха по дългия коридор, чиито стени бяха боядисани в светлобежов цвят, и по средата спряха пред приемния кабинет.

— Само ще проверя теглото и температурата ви. — Сестрата отново се усмихна. Беше бърза. Дружелюбна.

— Изгубили сте малко тегло, госпожице Лус — каза тя, докато записваше данните в папката. — Добре ли се храните?

— Да. Приемам същото количество храна като преди.

— Елате тук, в стаята вляво.

Всички кабинети бяха еднакви. Репродукция на Моне в рамка и малък прозорец със спуснати щори. Бюро, покрито с рекламни брошури. Компютър. Кушетка за прегледи, покрита с бял чаршаф. Кът с умивалник с всичко необходимо. Червен контейнер за биологични отпадъци.

На Мери й се повдигна.

— Доктор Делакроче каза, че иска да ви прегледа основно. — Сестрата й подаде грижливо сгънато на четири парче плат. — Ще дойде веднага след като се преоблечете.

Нощниците също бяха еднакви във всички болници. Изработени от тънък и мек памучен плат. Сини, с малки розови шарки. Имаха връзки на две места. Мери никога не беше сигурна дали облича проклетото нещо както трябва. Дали процепът трябваше да е отпред, или на гърба? Днес избра да бъде отпред.

След като се преоблече, седна на кушетката и провеси крака. Беше й студено без дрехите и тя ги погледна с копнеж — внимателно подредени на стола до бюрото. Би платила щедро, ако й позволяха да ги облече отново.

Звънна мобилният й телефон. Тъй като беше в чантата й, тя скочи на пода, както беше по чорапи, и отиде да го вземе. Номерът не й беше познат. Отговори, стоплена от надеждата.

— Ало?

— Мери.

Въздъхна облекчено, като чу дълбокия му плътен мъжки глас. Беше повече от сигурна, че Хал няма да върне телефонното й обаждане.

— Здравей, Хал. Благодаря, че се обади. — Потърси с поглед място за сядане, различно от кушетката за прегледи. Взе дрехите в скута си и се настани на стола. — Виж, наистина съжалявам за снощи. Аз…

На вратата се почука и сестрата надникна вътре.

— Извинете ме, при нас ли са резултатите от костната сцинтиграфия, която ви е правена миналия юли?

— Да. Трябва да са в досието ми. — Сестрата затвори вратата, а Мери каза: — Съжалявам.

— Къде си?

— Аз, ъъъ… — Прочисти гърлото си. — Не е важно. Просто исках да знаеш колко зле се чувствам след онова, което ти казах снощи.

Настъпи дълго мълчание.

— Изпаднах в паника — оправда се тя.

— Защо?

— Караш ме да… Не знам, ти просто… — Мери си играеше с подгъва на нощницата. Думите излязоха от устата й като лавина, която не можеше да спре: — Имам рак, Хал. Искам да кажа, имах, а сега може би съм болна отново.

— Знам.

— Значи Бела ти е казала. — Мери очакваше той да потвърди. Когато това не стана, тя си пое дълбоко дъх: — Не използвам левкемията като извинение за начина, по който се държах с теб. Просто… В момента сякаш съм някъде другаде. Емоциите ми са неконтролируеми и да те видя в дома си… — Да съм привлечена от теб. — Това отключи нещо, което не успях да сдържа.

— Разбирам.

Тя му вярваше. Усещаше, че наистина я разбира. Но, Господи, мълчанието му я убиваше. Започваше да се чувства като глупачка, задържайки го на телефона.

— Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Ще те взема довечера в осем. От дома ти.

Мери стисна телефона. Господи, така отчаяно искаше да го види.

— Ще те чакам.

Чуваше гласовете на доктор Делакроче и сестрата, които разговаряха от другата страна на вратата.

— И… Мери?

— Да?

— Остави косата си спусната за мен.

На вратата отново се почука и доктор Делакроче влезе.

— Добре, ще го направя — каза Мери, преди да затвори. — Здравей, Сюзън.

— Здравей, Мери — усмихна се лекарката и около кафявите й очи се образуваха бръчици. Тя беше около петдесетте, с гъста бяла коса до брадичката, подстригана на черта.

Тя седна зад бюрото и кръстоса крака. Мери поклати глава.

— Никак не ми харесва, но ще се окажа права — прошепна тя.

— За какво?

— Левкемията се е върнала, нали?

Настъпи кратка пауза.

— Съжалявам, Мери.