Вечна любов

23.

Рейдж крачеше из дневната в напразни опити да потуши изгарящото го желание. Беше му достатъчно трудно да контролира тялото си и преди да я вземе в устата си. А сега, когато знаеше какъв е вкусът й, гръбнакът му беше обзет от огън, чийто пламъци се разпространяваха до всеки негов мускул. Кожата му беше настръхнала, копнееща допир.

Потри длани една в друга. Ръцете му трепереха неконтролируемо.

Господи, трябваше да се отдалечи от мириса на секс, който се излъчваше от нея. Да не я гледа. Да избяга от съзнанието за това, че може да я вземе сега, когато тя с готовност би му позволила.

— Мери, трябва да остана сам за малко. — Хвърли поглед на вратата на банята. — Ще вляза там. Ако някой се приближи до къщата или чуеш нещо необичайно, искам веднага да ме повикаш. Но, така или иначе, няма да се бавя.

Затвори вратата след себе си, без да я погледне.

Огледалото над мивката отрази белия блясък на зениците му.

О, господи, не можеше да позволи на промяната да настъпи сега. Ако звярът се освободеше…

Страхът за безопасността на Мери накара сърцето му да затупти бясно, а това с нищо не му помагаше.

По дяволите. Какво трябваше да направи? И защо се случваше това? Защо…

Престани. Просто спри да мислиш. Не позволявай на паниката да те обземе. Запази спокойствие. Остави вътрешният си двигател да работи на празни обороти. И тогава ще можеш да се тревожиш, колкото искаш.

Спусна капака на тоалетната и седна върху него, поставил длани на коленете си. Застави мускулите си да се отпуснат, после насочи усилията на волята си към белите дробове. Започна бавно да поема въздух през носа и да издиша през устата, концентрира се върху дишането си.

Вдишване, издишване. Вдишване, издишване.

Светът изчезна, а с него се стопиха и всички звуци, гледки и миризми. Остана само дишането му.

Само дишането му.

Само дишането му.

Само…

Когато се успокои, отвори очи и вдигна ръце. Бяха престанали да треперят. Бърз поглед в огледалото го увери, че зениците му отново са черни. Подпря ръце на мивката и отпусна тежестта на тялото си върху тях.

Откакто беше прокълнат, сексът му помагаше да се справи със звяра. Обладаването на някоя жена беше достатъчен стимул да стигне до оргазъм, но възбудата никога не нарастваше до такова ниво, че да освободи чудовището. То нямаше никакъв шанс.

С Мери обаче всичко беше различно. Не мислеше, че може да се контролира достатъчно, та да влезе в нея, а още по-малко — да стигне до оргазъм. Проклетото странно вибриране вътре в него, което тя извикваше, бързо докарваше сексуалната му възбуда до опасното ниво.

Пое си дълбоко дъх. Единственото хубаво нещо беше, че поне можеше да възвърне самоконтрола си също толкова бързо. Ако се отдалечеше от нея, ако успееше да овладее нервната си система, можеше да намали чувството до поносима степен. Слава богу.

Рейдж използва тоалетната, после изми лицето си и се подсуши с хавлията за ръце. Отвори вратата, напрегнат и призовал на помощ всичките си сили. Имаше чувството, че когато види Мери, усещането ще се върне, макар и не със същата сила.

Така и стана.

Тя седеше на дивана, облечена в дрехи от мек вълнен плат в цвят каки. Светлината на свещта подчертаваше тревогата, изострила чертите на лицето й.

— Здравей — каза той.

— Добре ли си?

— Да. — Потри брадичката си. — Съжалявам. Понякога имам нужда от минута усамотение.

Очите й се отвориха широко.

— Какво? — запита той.

— Вече е почти шест часът. Беше в банята почти осем часа.

Рейдж изруга. Толкова по въпроса за бързото възвръщане на самоконтрола.

— Не знаех, че е минало толкова много време.

— О, аз те нагледах един-два пъти. Тревожех се… Както и да е, някой ти се обади. Рот?

— Рот?

— Това беше името, да. Телефонът звънеше ли, звънеше… И накрая аз приех обаждането. — Сведе поглед към ръцете си. — Сигурен ли си, че си добре?

— Вече съм.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Но раменете й останаха все така вдървени и напрегнати.

— Мери, аз… — По дяволите, какво би могъл да й каже, та да не направи нещата още по-трудни за нея?

— Няма нищо. Каквото и да се е случило, няма значение.

Той седна на дивана до нея.

— Чуй, Мери, искам довечера да дойдеш с мен. Ще те заведа на място, където ще си в безопасност. Вероятно вече си станала мишена на лесърите, онези бездушни убийци, които ни нападнаха в парка, защото те видяха с мен. А домът ти е първото място, където ще те потърсят.

— Къде ще отидем?

— Искам да останеш с мен. — Ако Рот ги пуснеше да влязат. — Тук е прекалено опасно за теб. Ако решат да дойдат, лесърите ще са на прага ти съвсем скоро. Ще разговаряме довечера. Ела с мен за няколко дни, докато решим какво да правим.

В момента не можеше да измисли нищо в по-дългосрочен план, но щеше да намери решение. След като я беше въвел в своя свят, тя беше станала негова отговорност и нямаше да я остави незащитена.

— Имай ми доверие. Само два дни.

Мери приготви една чанта с багаж, мислейки си, че е луда. Беше готова да тръгне Бог знае закъде. С вампир.

Обаче истината беше, че вярваше на Рейдж. Той беше прекалено честен, за да я лъже, и прекалено умен, за да подценява заплахата. Освен това прегледите й при специалистите нямаше да започнат преди сряда следобед. Беше си взела отпуск както от работата, така и от дежурствата в горещата линия.

Когато се върна в дневната, той се обърна към нея и сакът, преметнат през рамото му, се залюля. Мери огледа черното му сако и забеляза издутините, на които преди не бе обърнала внимание.

— Въоръжен ли си? — попита тя.

Рейдж кимна.

— С какво оръжие?

Той само я погледна и Мери поклати глава.

— Прав си. Вероятно е по-добре да не знам. Да вървим.

Пътуваха в мълчание по шосе 22 и навлязоха в мъртвата зона между покрайнините на Колдуел и предградията на следващия град. Местността беше хълмиста и покрита с горички. Нищо не разнообразяваше пейзажа, освен порутените огромни къщи, сгушени между дърветата. Нямаше светофари, колите бяха малко, а сърните — много.

Около двадесет минути след като излязоха от дома й, той зави и навлезе в тесен път само с едно платно. Започнаха постепенно да се изкачват. Тя се оглеждаше, поне доколкото можеше на светлината от фаровете, но не успя да добие представа къде се намират. Странно, пейзажът беше някак размит и неясен, притежаваше анонимност, която тя не можеше нито да обясни, нито да преодолее, независимо колко често премигваше.

Изникнала сякаш от нищото, пред погледа им се изпречи порта от черно желязо.

Мери подскочи, а Рейдж натисна бутона на дистанционното и тежката врата се раздели на две, като им осигури точно толкова пространство, колкото да преминат. Веднага се озоваха пред друга врата. Той свали прозореца си и набра код в интеркома. Поздрави го приятен глас, той погледна нагоре и наляво и кимна на охранителната камера.

И втората врата се отвори. Колата набра скорост по дългата и изкачваща се нагоре алея. Завиха зад ъгъла и пред тях изведнъж изникна висока шест метра каменна стена. Преминаха през арка и още няколко заграждения и влязоха във вътрешен двор с фонтан в средата.

Вдясно се издигаше голяма четириетажна готическа сграда от сив камък, сякаш излязла от постер на филм на ужасите. Беше мрачна и потискаща, с повече тъмни ъгълчета, отколкото човек би желал. Срещу нея имаше малка едноетажна къща, около която витаеше същата зловеща атмосфера.

Шест автомобила, повечето скъпи европейски марки, бяха паркирани в правилна редица. Рейдж спря „Понтиак“-а на свободното място между един „Кадилак“ и „Мерцедес“.

Мери слезе и вдигна глава да огледа къщата. Имаше чувството, че я наблюдават. Така и беше, на покрива имаше не само водоливници с фантастични фигури, но и охранителни камери.

Рейдж застана до нея. Държеше чантата с багажа й. Около очите и устата му се бяха образували бръчки на напрежение.

— Ще се погрижа за теб. Знаеш го, нали? — Тя кимна и на устните му заигра лека усмивка. — Всичко ще бъде наред, но искам да стоиш близо до мен. Не трябва да се разделяме нито за секунда. Ясно ли е? Ще стоиш плътно до мен, независимо от всичко.

Увереност, съчетана със склонност към господство, помисли си тя. Това нямаше да й хареса.

Изкачиха няколкото стъпала, които водеха до врата, чийто бронзов обков бе потъмнял от времето. Той отвори едното й крило. Влязоха във вестибюл без прозорци, а огромната врата се затвори тежко и ехото отекна от пода и стените. Право пред тях имаше втора масивна врата — дървена, с гравирани символи по нея. Рейдж набра кода на таблото и се чу звукът от освобождаването на ключалката. Хвана я здраво за ръката и двамата влязоха в огромно преддверие. Мери ахна. Какво… вълшебство!

Фоайето беше като цветна дъга. Интериорът му беше неочакван като разцъфнала градина в пещера. От разноцветната мозайка на пода се възправяха колони от зелен малахит и червен мрамор. Яркожълтите стени бяха украсени с огледала в позлатени рамки и кристални стенни свещници. Таванът, издигащ се цели три етажа по-нагоре, беше истинско произведение на изкуството. Той беше изрисуван със сцени, изобразяващи герои, коне и ангели, и украсен със златни орнаменти. Пред тях, в центъра на цялото това великолепие, се извисяваше широко стълбище, което водеше до опасания от балкони втори етаж.

Беше красиво като в замъка на руския цар… Обаче шумовете, които достигаха до ушите й, не бяха нито официални, нито изискани. От стаята вляво долитаха звуците на твърд рап и дълбоки мъжки гласове. Билярдни топки се удряха една в друга. Някой извика:

— Дай дълъг пас, ченге!

Във фоайето влетя футболна топка, а след нея и мускулест мъж. Тъкмо беше посегнал да я хване, когато друг още по-едър мъж с лъвска грива се блъсна в него. Двамата паднаха, преплели ръце и крака, и се удариха силно в стената.

— Хванах те, ченге.

— Обаче топката не е у теб, вампире.

Тежко дишане, смях и пикантни ругатни се издигнаха до изрисувания таван, а мъжете продължаваха да се борят за топката, претъркулваха се, сядаха един върху друг. Още двама здравеняци, облечени в черни кожени дрехи, дотичаха да видят как се развива действието. А после отдясно се появи дребен старец, облечен във фрак. Носеше кристална ваза с цветя. Икономът заобиколи боричкащите се със снизходителна усмивка.

А после всички те я забелязаха и притихнаха.

Рейдж я прикри с тялото си.

— Кучи син — каза някой.

Един от тях, с къса войнишка подстрижка, тръгна към Рейдж като танк. Мери имаше странното чувство, че го е виждала и преди.

— Какви ги вършиш, по дяволите!

Рейдж се разкрачи, пусна чантата и вдигна ръце на височината на гърдите си.

— Къде е Рот?

— Зададох ти въпрос — сряза го другият. — Какво си мислиш, че правиш, като си я довел тук?

— Трябва ми Рот.

— Казах ти да се отървеш от нея. Или очакваш някой от нас да свърши твоята работа?

Рейдж го измери с поглед.

— Внимавай, Тор. Не ме предизвиквай да те ударя.

Мери хвърли поглед зад себе си. Вратата към вестибюла все още беше отворена. Струваше й се, че ще е най-добре да изчака в колата, докато Рейдж уреди въпроса. Правилото да не се отделя от него вероятно не важеше в момента.

Започна да отстъпва, без да сваля поглед от огромния му гръб, но се блъсна в нещо твърдо.

Обърна се. Вдигна поглед. И онемя.

Пътят й за бягство беше отрязан от белязано лице, черни очи и усещане за вледеняващ гняв.

Преди да е подскочила от ужас, Зи я хвана за ръката и я отведе далеч от вратата.

— Дори не си помисляй да избягаш. — Показал дългите си кучешки зъби, той измерваше тялото й с поглед. — Странно, не си обичайният му тип. Обаче си жива и изпитваш толкова силен страх, че можеш да се изпуснеш в гащичките. Така че за мен си достатъчно добра.

Мери изпищя.

Всички обърнаха глави по посока на писъка. Рейдж се спусна към нея, дръпна я от ръцете на Зейдист и я притисна към тялото си. С дрезгав глас заговори на езика, който тя не разбираше.

Белязаният присви очи.

— Спокойно, Холивуд. Просто задържах малката ти играчка в къщата. Ще я споделиш ли с нас или, както обикновено, ще се проявиш като егоист?

Рейдж изглеждаше готов да даде воля на гнева си, но се чу женски глас, който поохлади страстите.

— О, за бога, момчета! Плашите я.

Мери надникна иззад тялото на Рейдж и видя една жена да слиза по стълбището. Изглеждаше напълно нормално — дълга черна коса, сини дънки, бяло поло. В ръцете си държеше котка, която мъркаше като шевна машина. Тръгна към групичката мъже и те всички й сториха път.

— Рейдж, радваме се, че се прибра у дома здрав и читав. Рот ще слезе след минутка. — Посочи стаята, от която бяха излезли мъжете. — Останалите влезте обратно там. Хайде. Ако трябва да трошите топки, нека те бъдат билярдни. Вечерята ще бъде сервирана след половин час. Бъч, вземи футболната топка със себе си, окей?

Избута ги обратно в стаята, сякаш бяха послушни деца, а не корави мъжаги. Остана само онзи с ниско подстриганата коса. Беше вече по-спокоен, когато погледна Рейдж.

— Действията ти ще имат последици, братко.

Лицето на Рейдж стана твърдо като камък. Заговориха на тайния език.

Чернокосата жена се приближи до Мери, като през цялото време галеше котката по шията.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Между другото, аз съм Бет. А това е Бу.

Мери си пое дълбоко дъх. Вярваше инстинктивно на тази жена, защото двете бяха сами сред морето от тестостерон.

— Мери. Мери Лус.

Бет й подаде ръка и се усмихна.

И разкри кучешките си зъби.

Мери почувства как подът се залюля под краката й.

— Мисля, че тя ще припадне! — извика Бет и се втурна към нея. — Рейдж!

Силни ръце я подхванаха през кръста в мига, в който коленете й се подгънаха.

Последното, което чу, преди да изпадне в безсъзнание, бяха думите на Рейдж:

— Ще я занеса в стаята си.

Рейдж остави Мери на леглото си и включи слабо осветление. О, господи, защо изобщо я бе довел тук?

Когато тя се размърда и отвори очи, той я увери:

— Тук си в безопасност.

— Да бе, точно така.

— Добре, ще се погрижа да си в безопасност. Как ти се струва това?

— Сега ти вярвам. — Усмихна се леко. — Съжалявам, че припаднах. Обикновено не го правя.

— Напълно разбираемо е. Чуй, трябва да се срещна с братята си. Виждаш ли стоманената ключалка на вратата? Аз съм единственият, който има ключ, така че тук си на сигурно място.

— Онези момчета не се зарадваха да ме видят.

— Проблемът е техен. — Приглади косата й назад и я прибра зад ушите й. Искаше да я целуне, но вместо това се изправи.

Тя изглеждаше така на място в леглото му, сгушена в планината от възглавници, на която той настояваше да спи. Искаше да е тук и утре, и на следващия ден…

Това не беше грешка, помисли си. Мястото й бе тук.

— Рейдж, защо правиш всичко това за мен? Имам предвид, че не ми дължиш нищо, а и едва ме познаваш.

Защото си моя, отговори й мислено.

Запази мислите си за себе си и я погали по бузата с показалец.

— Няма да се бавя.

— Рейдж…

— Просто ми позволи да се погрижа за теб. И не се тревожи за нищо.

Затвори вратата след себе си и заключи, преди да се отдалечи по коридора. Останалите го чакаха при стълбите. Рот стоеше начело на групата. Кралят имаше сериозен, дори мрачен вид. Черните му вежди бяха сключени зад слънчевите очила.

— Къде ще се проведе срещата? — запита Рейдж.

— В кабинета ми.

След като всички влязоха, Рот седна зад бюрото. Тор го последва и застана зад него, от дясната му страна. Фюри и Зи се подпряха на тапицираната с коприна стена. Вишъс се настани в едно от креслата до камината и запали ръчно свита цигара.

Рот поклати глава.

— Имаме сериозен проблем, Рейдж. Ти наруши директна заповед. Два пъти. После доведе жена-човек в къщата, а знаеш, че е забранено…

— Тя е в опасност…

Рот удари с юмрук по бюрото толкова силно, че то подскочи от пода.

— По-добре не ме прекъсвай в този момент!

Рейдж заскърца със зъби. Застави се да изрече думите на уважение, които обикновено излизаха свободно от устата му:

— Не исках да те обидя, господарю.

— Както казвах, ти не се подчини на Тор. И утежни вината си, като доведе тук жената. Какво си мислиш, по дяволите? Искам да кажа, не си идиот, независимо от поведението, което напоследък демонстрираш. Тя е от другия свят и не биваше да узнае за нашата раса. Трябваше да знаеш, че спомените й вече са в дълготрайната й памет, а преживяното е травма за нея. И че е изложена на постоянна опасност.

Рейдж усети в гърдите му да се надига ръмжене, което просто не можеше да потисне. Звукът изпълни стаята като миризма.

— Тя няма да умре заради това.

— Да, виждаш ли, отговорността вече не е твоя. Стана моя, когато я доведе в къщата ми.

Рейдж оголи кучешките си зъби.

— Тогава ще си тръгна. Заедно с нея.

Веждите на Рот се стрелнаха нагоре.

— Сега не е моментът за отправяне на заплахи, братко.

— Заплахи? Не бих могъл да съм по-сериозен. — Успокои се, като потриваше лице и дишаше дълбоко. — Виж, снощи ние двамата бяхме нападнати от няколко лесъри. Заловиха я. Спасих я, но оставих поне един от онези убийци жив. Взеха чантата й и много добре знаеш, че ще я намерят. Дори да изтрия спомените й, няма да е в безопасност у дома си. А аз няма да позволя да стане плячка на обществото. Щом не можем да останем тук, единственият начин да я защитя е да изчезна заедно с нея. Това и ще направя.

Рот смръщи вежди.

— Значи избираш една жена пред братството?

Рейдж издиша. Господи. Не очакваше да се стигне дотук. Но предполагаше, че нещата наистина стоят така.

Неспособен да остане неподвижен, отиде до един от прозорците, които стигаха от пода до тавана. Погледна навън и видя терасираните градини, басейна и огромната хълмиста морава. Вниманието му обаче не беше фокусирано върху грижливо поддържания терен. Виждаше единствено защитата и сигурността, които вътрешният двор предлагаше.

Беше осветен от охранителните светлини. По дърветата бяха закачени камери, които записваха всяка секунда. Сензори за движение регистрираха всеки цветен есенен лист, който падаше на земята. Ако някой се опиташе да прескочи стената, щеше да бъде посрещнат от напрежение от двеста и двадесет волта и щеше да бъде изпратен в отвъдното.

Това беше най-безопасното място за Мери. Макар и да нямаше решетки.

— За мен тя не е просто някоя жена — прошепна. — Бих я взел за моя шелан, ако можех.

Някой изруга, а останалите си поеха рязко дъх.

— Ти дори не я познаваш — отбеляза Тор. — Освен това тя е човек.

— И?

Рот заговори тихо, но настоятелно.

— Рейдж, не изоставяй братята си. Имаме нужда от теб. Расата ни също.

— Тогава, изглежда, че тя ще трябва да остане тук. — Рот измърмори нещо нецензурно и Рейдж се обърна към него. — Ако Бет беше в опасност, щеше ли да позволиш на нещо да ти попречи да я защитиш? Дори на братството?

Рот стана, заобиколи бюрото и тръгна към него със заплашителна походка. Спря едва когато се озоваха гърди в гърди.

— Моята Бет няма нищо общо с направения от теб избор или със ситуацията, в която постави всички ни. Контактите ни с човешката раса трябва да бъдат ограничени и да стават единствено на тяхна територия. И ти го знаеш. В тази къща не може да живее никой друг, освен братята и техните шелан, ако имат такива.

— А какво ще кажеш за Бъч?

— Той е единственото изключение. И е получил позволение единствено заради виденията на Вишъс, свързани с него.

— Мери няма да остане тук завинаги.

— И как си представяш това? Мислиш, че обществото ще се откаже да я преследва? Или че хората изведнъж ще станат толерантни към нас? Слез на земята.

Рейдж сниши глас, но погледът му остана все така остър и враждебен.

— Тя е болна, Рот. Има рак. Искам да се грижа за нея, и то не само заради лесърите.

Последва дълго мълчание.

— По дяволите, обвързал си се с нея. — Рот прокара длан през дългата си коса. — За бога… Ти я срещна съвсем скоро, братко.

— А на теб колко време ти беше необходимо, за да маркираш Бет като своя? Двадесет и четири часа? О, да, ти изчака два дни. И добре направи, че даде и на себе си, и на нея малко време.

Смехът на Рот беше кратък, подобен на лай.

— Непрекъснато трябва да намесваш моята шелан, нали?

— Виж, господарю, за мен Мери е… различна. Няма да се преструвам, че разбирам защо е така. Знам само, че сърцето ми бие за нея и не мога да преодолея това… По дяволите, не искам дори да се опитвам. Да я оставя на милостта на обществото, не стои като възможност. Изпитвам силна необходимост да я защитя — така непреодолима, че не мога да я потисна. Дори заради братството.

Рейдж замълча, минутите минаваха. Дали не бяха часове? Или, може би, само две кратки секунди?

— Ако й позволя да остане — каза Рот, — ще бъде само защото ти гледаш на нея като на твоя съпруга и само ако може да държи устата си затворена. Но все още остава фактът, че не се подчини на заповедта на Тор. Това не може да остане така. Ще трябва да докладвам на Скрайб Върджин.

Рейдж въздъхна от облекчение.

— Ще поема всички последици.

— Има и други въпроси, по които трябва да поговорим. Твой ред е, Тор.

Тормент пристъпи напред.

— Лоши новини. Дойдоха от цивилно семейство. Мъж, на десет години след преобразяването си, е изчезнал снощи от централната част на града. Изпратих отворено електронно писмо до цялата ни общност, в което предупреждавам всички да бъдат изключително предпазливи, когато излизат навън, и изисквам да ни се докладва незабавно за всеки изчезнал. Освен това разговарях с Бъч. Умът на ченгето е като бръснач. Някой от вас ще възрази ли да го посветим в делата си? — Когато всички поклатиха глави, Тор се обърна към Рейдж. — А сега ни разкажи какво се случи снощи в парка.

След като се почувства достатъчно силна, Мери стана от леглото и отиде да провери вратата. Беше заключена. Освен това беше масивна и здрава. И тя се почувства в безопасност.

Видя ключа за осветлението вляво, натисна го и стаята се окъпа в светлина.

Господи… Все едно се бе озовала в замъка Уиндзор.

Прозорците бяха закрити от копринени завеси, които падаха на червено-златни вълни. Сатен и кадифе придаваха красота на огромното легло, антика от епохата на английския крал Джеймс, чийто крака като че ли бяха изработени от цели дъбови стволове. Подът беше покрит от килим „Обюсон“, по стените висяха маслени платна…

Господи, онази „Мадона с младенеца“ не беше ли на Рубенс?

Обаче не всичко беше от „Сотбис“9. Имаше телевизор с плазмен екран, стерео оборудване, достатъчно за провеждането на музикално телевизионно шоу и компютър, достоен за НАСА. И ексбокс10 на пода.

Отиде до лавиците с книги, където стояха гордо изправени подвързани с кожа томове на чужди езици. Прегледа заглавията с благоговение и накрая стигна до колекцията от дискове.

Бяха съвсем човешки.

Пълна колекция от комедийните серии на „Остин Пауърс“. „Пришълецът“. „Челюсти“. И трите филма „Голо оръжие“. „Годзила“, „Годзила“, „Годзила“… до края на рафта бяха само филми с Годзила. Погледна на долния ред. „Петък, тринадесети“, „Хелоуин“, „Кошмари на Елм стрийт“. Е, поне не беше се снабдил и с продълженията им. И пълната колекция на „Злите мъртви“.

Беше истинско чудо, че Рейдж още не е ослепял от цялата тази поп култура.

Мери влезе в банята и включи осветлението. В мраморния под беше вградено джакузи с размерите на нейната дневна.

Ето, това наистина е нещо красиво, помисли си тя.

Чу вратата да се отваря и изпита облекчение, когато чу Рейдж да я вика по име.

— Тук съм, възхищавам се на ваната ти. — Върна се в спалнята. — Какво се е случило?

— Всичко е наред.

„Сигурен ли си?“, искаше й се да го попита. Защото той беше напрегнат и замислен. Влезе в гардероба с размерите на стая.

— Не се тревожи, можеш да останеш тук.

— Но…?

— Няма „но“.

— Рейдж, какво става?

— Трябва да изляза с братята си довечера. — Излезе от гардероба — беше съблякъл сакото си — и я заведе до леглото. Седна и я дръпна до себе си. — Догените, нашите слуги, знаят, че си тук. Те са безкрайно предани и дружелюбни, няма от какво да се страхуваш. Фриц, икономът, ще ти донесе храна след малко. Ако имаш нужда от нещо, просто го помоли. Ще се върна на зазоряване.

— И дотогава ще бъда заключена тук?

Той поклати глава и се изправи.

— Свободна си да се разхождаш из къщата. Никой няма да те докосне. — Извади късче хартия от кожено калъфче и написа нещо върху него. — Това е телефонният ми номер. Обади ми се, ако имаш нужда от мен и ще се върна само след секунди.

— Държиш скрита някъде тук машина за телепортиране ли?

Рейдж я погледна и изчезна.

Не в смисъл на излезе бързо от стаята. Просто изчезна. Мери скочи от леглото и покри устата си с ръка, за да не извика от тревога.

Рейдж я прегърна откъм гърба.

— След секунди.

Тя хвана здраво китките му и ги стисна силно, за да е сигурна, че не халюцинира.

— Това е страхотен фокус — каза с тънко гласче. — Какви други номера имаш в шапката си?

— Мога да включвам и изключвам разни неща. — Стаята потъна в мрак. — Мога да запалвам свещи. — Две от тях, поставени върху скрина, пламнаха. — И съм много сръчен с ключалките и други подобни.

Тя чу как ключалката се превърта, а после вратата на гардероба се отвори и затвори.

— О, мога също да направя нещо наистина страхотно с езика си и дръжката на черешка.

Целуна я отстрани по врата и влезе в банята. Вратата се затвори и се чу шумът от течаща вода.

Мери остана закована на мястото си, а сърцето й подскачаше като грамофонна игла върху плоча. Гледайки колекцията му от дискове, тя реши, че сигурно имат нещо общо с бягството от действителността. Особено като се имаше предвид колко странен и колко нереален беше той.

Когато след малко Рейдж излезе от банята обръснат, прикрил слабините си с хавлия, тя седеше в леглото, подпряна на възглавниците, и гледаше „Остин Пауърс в Златния член“ по телевизията.

— Хей, това е класика. — Той се усмихна и впери поглед в екрана.

А тя съвсем забрави за филма, докато гледаше широките му рамене, мускулите на ръцете му и формите, които хавлията само подчертаваше. И татуировката. Това гърчещо тялото си свирепо същество с бели очи.

— „Близначки, Базил, близначки“ — издекламира Рейдж с подходяща интонация прочутата реплика от филма.

Намигна й и влезе в гардероба.

Макар че интуицията й нашепваше друго, тя го последва. Облегна се на касата на вратата и се опита да си придаде непринуден вид. Рейдж беше с гръб към нея и обуваше черни кожени панталони. Татуировката се раздвижи ведно с ръцете му докато закопчаваше ципа.

От устата й излезе тиха въздишка. Какъв мъж. Вампир. Каквото и да е.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Добре ли си?

Всъщност цялото й тяло бе пламнало.

— Мери?

— Чувствам се добре. Превъзходно дори. — Сведе поглед и прояви силен интерес към многото обувки, подредени в редица на пода. — Ще се лекувам сама с колекцията ти от филми, докато накрая не изпадна в кома, изкуствено предизвикана от културната дрога.

Той се наведе да обуе чорапите си, а очите й останаха приковани в кожата му — гола, гладка и златиста…

— Относно спането — каза той. — Аз ще спя на пода.

Тя си помисли, че много би искала да е в това огромно легло заедно с него.

— Не бъди глупав, Рейдж. И двамата сме възрастни. А леглото е достатъчно голямо в него да спят шестима.

Той се поколеба.

— Добре. Обещавам да не хъркам.

А можеш ли също така да обещаеш да не я докосваш?

Облече черна риза с къси ръкави и обу тежки ботуши. След това втренчи поглед в металния шкаф, който заемаше цяла една стена, от пода до тавана.

— Мери, защо не се върнеш в спалнята? Имам нужда от минутка усамотение. Окей?

Тя се изчерви и се обърна.

— Съжалявам, не исках да наруша личното ти пространство…

Той хвана ръката й.

— Не е това. Възможно е да не ти хареса онова, което ще видиш.

След днешния ден едва ли бяха останали много неща, които биха могли да я шокират.

— Давай — прошепна. — Прави… каквото трябва.

Рейдж погали китката й, след това отвори металния шкаф. Извади празен черен кожен кобур, преметна го през рамо и го закопча под гърдите си. После широк полицейски колан. Но по него, както и в кобура, нямаше нищо.

Погледна я. И извади оръжията.

Два дълги кинжала с черни остриета, които прибра в ножниците на гърдите си с дръжките надолу. Лъскав пистолет, чийто пълнител провери с бързи и уверени движения, преди да го сложи в кобура на бедрото си. Шурикени и матовочерни пълнители, които затъкна в колана си. И още един по-малък нож, който скри някъде. Свали от закачалката дългото си черно кожено палто, облече го и потупа джобовете. Извади още един пистолет от металния шкаф с оръжията, огледа го набързо и го скри в кожените гънки. Пусна още няколко шурикена в джобовете си. И още една кама.

Обърна се с лице към нея, а тя започна да отстъпва.

— Не ме гледай така, сякаш съм непознат, Мери. Под всичко това съм пак самият аз.

Тя не спря, докато не се удари в леглото.

— За мен си непознат — прошепна тя.

Лицето му стана твърдо като камък, а гласът му — безизразен.

— Ще се върна преди зазоряване.

Излезе без никакво колебание.

Мери не знаеше колко дълго е седяла с поглед, втренчен в килима. Но когато вдигна глава, отиде право до телефона и грабна слушалката.