Вечна любов

43.

Рейдж не се върна в главната сграда до пет часа следобед. Вървеше през тунела съвършено безшумно. Беше свалил обувките си, защото се намокриха и после забрави къде ги е оставил.

Беше като оголен проводник. Огънят протичаше по него с рев, от който не можеше да се избави, колкото и да бе изтощен. Не му помагаше нито вдигането на тежести, нито бягането. В този момент, макар и да не си го бе помислял, не можеше да си представи, че би се успокоил дори след секс със сто различни жени.

За него нямаше друг изход, освен да говори с Мери. Ужасяваше се от мисълта да й каже, че е бил осъден преди един век и нямаше представа как да й обясни, че звярът я желае. Но тя трябваше да знае защо я избягва.

Събра кураж и отвори вратата на спалнята им. Тя не беше там.

Слезе долу и откри Фриц в кухнята.

— Виждал ли си Мери? — запита той, стараейки се с всички сили да запази гласа си спокоен.

— Да, сър. Тя излезе.

Кръвта на Рейдж замръзна.

— Къде отиде?

— Не каза.

— Взе ли нещо със себе си? Дамска чанта? Багаж?

— Книга. Кифла. Яке.

Навън. Рейдж се втурна по подземния тунел и за половин минута беше в Дупката. Заудря по вратата.

Вишъс се забави безкрайно, преди да отвори, а когато го направи, се показа в целия си блясък по боксерки и с разрошена от съня коса.

— Какво, по…

— Мери е излязла от къщата. Сама. Трябва да я намеря.

Ви спря да търка очи, замаяният му вид се смени с пълна концентрация. Отиде до компютъра си, извика на екрана картини от всички външни камери и я откри да стои на слънце пред главния вход на къщата. Което беше умно. Ако се появеше опасност, можеше веднага да се скрие вътре.

Рейдж въздъхна дълбоко.

— Как мога да приближа образа?

— Кликаш с мишката върху зума в горния десен ъгъл.

Рейдж увеличи образа докрай. Тя хранеше две врабчета, като им хвърляше парченца от кифлата. От време на време повдигаше глава и се оглеждаше. Усмивката на лицето й бе сдържана, ъгълчетата на устните й едва се повдигаха, сякаш се усмихваше на себе си.

Той докосна екрана, галейки лицето й с върха на пръст си.

— Знаеш ли, братко, не беше прав.

— Не бях ли?

— Тя е моята съдба.

— Казвал ли съм, че не е?

Рейдж хвърли поглед над компютърното оборудване и се загледа в татуираното око на Ви.

— Не съм първият й любовник. Ти ми каза, че съдбата ми е отредила девица. Така че не си прав.

— Аз никога не греша.

Рейдж смръщи вежди, отхвърляйки веднага мисълта, че някоя друга жена ще значи нещо повече за него или че ще заеме мястото на Мери в сърцето му.

Съдбата можеше да върви по дяволите, ако искаше от него да обича отново. Предсказанията на Ви — също.

— Сигурно е хубаво да знаеш всичко — измърмори той. — Или поне да си мислиш, че е така.

Обърна се и тръгна към тунела, стиснал здраво ръце в юмруци.

Диамантените очи на Ви, обикновено толкова спокойни, бяха присвити и гневни.

— Когато казвам, че не греша, не си придавам важност. Да виждаш бъдещето, е адско проклятие, братко. Да не мислиш, че ми харесва да знам как ще умре всеки?

Рейдж се сви и Вишъс се усмихна студено.

— Да, помисли върху това. И после си дай сметка, че единственото, което не знам, е кога, така че не мога да спася никого от вас. Искаш ли сега да ми кажеш защо ми е според теб да се перча с това мое проклятие?

— О, господи… братко. Съжалявам…

Ви изпусна въздуха, който дълго бе сдържал в гърдите си.

— Няма нищо. Слушай, какво ще кажеш да отидеш при партньорката си? Тя мисли за теб цял следобед. Без да се засягаш, уморих се да чувам гласа й в главата си.

Мери се облегна на голямата месингова врата и погледна нагоре. Над главата й блестеше синият простор на небето, въздухът бе сух и свеж след необичайно ранния снеговалеж предишната нощ. Искаше да се поразходи, преди да залезе слънцето, но топлината, проникваща през якето й, я правеше сънлива. Или просто беше изтощена. Не успя да заспи, след като Рейдж излезе от стаята, и прекара целия ден, надявайки се той да се върне.

Нямаше представа какво се беше случило предната нощ. Дори не беше сигурна, дали е видяла онова нещо или й се беше сторило. За бога, татуировките не се надигаха от кожата. И не се движеха. Поне не и в нейния свят.

Но Рейдж не беше единствената причина за безсънието й. Беше време да разбере какво се канят да правят с нея лекарите. Имаше час за следващия ден при доктор Делакроче и след това щеше да знае колко тежки ще бъдат процедурите.

Господи… Искаше да говори с Рейдж за тези неща. Да се опита да го подготви.

Слънцето се скри зад дърветата и й стана студено. Стана, протегна се и влезе през външната врата във вестибюла. Когато тя се затвори, Мери показа лицето си на една камера и се отвори вътрешната врата.

Рейдж седеше на пода точно до входа. Изправи се бавно.

— Здравей. Чаках те.

Тя се усмихна неловко, като прехвърляше книгата в ръцете си.

— Исках да ти кажа къде съм. Но ти не си взе телефона, когато…

— Мери, слушай, за снощи…

— Чакай, преди да започнем този разговор… — Тя вдигна ръка. Пое си дълбоко въздух. — Утре ще отида в болницата. За прегледа преди започването на процедурите.

Той смръщи вежди толкова силно, че се сключиха в средата на челото му.

— В коя болница?

— „Свети Франциск“.

— В колко часа?

— Следобед.

— Някой трябва да те придружи.

— Някой доген?

Той поклати глава.

— Бъч. Ченгето го бива с оръжията, а аз не искам да си незащитена. Слушай, може ли да се качим горе?

Тя кимна. Той я хвана за ръката и я поведе към втория етаж. Влязоха в спалнята. Той продължи да върви напред-назад, а тя седна на леглото.

Заговори за посещението при лекарката и се оказа, че подготвя по-скоро себе си, отколкото него. После замълчаха.

— Рейдж, обясни ми какво се случи снощи.

Тъй като той се колебаеше, тя каза:

— Каквото и да е, ще го преодолеем. Можеш да ми кажеш всичко.

Той се спря. Обърна се към нея.

— Аз съм опасен.

Тя се намръщи.

— Не, не си.

— Знаеш ли какво е това върху целия ми гръб?

Побиха я тръпки, когато си помисли за движещата се татуировка…

Чакай, каза си тя. Нищо подобно не се е случило. Той просто е дишал дълбоко или нещо такова и затова е изглеждало, че татуировката оживява.

— Мери, това е част от мен. Звярът. Той е вътре в мен. — Потри гърдите, после ръцете си и накрая бедрата. — Опитвам се да го контролирам колкото може по-добре. Но той… Не искам да те нараня. Не знам какво да правя. Дори сега, когато съм до теб, аз… Господи, всичко развалям.

Протегнал треперещите си ръце, наистина изглеждаше напълно изтощен.

— Една от причините, поради които трябва да се бия, е, че битките ме успокояват. Затова бяха и жените. Спях с тях, защото облекчението помагаше да подчиня звяра на волята си. Само че сега, когато не мога да получавам секс, съм нестабилен. Затова миналата нощ почти изгубих контрол. Два пъти.

— Чакай… За какво говориш? Имаш мен. Прави любов с мен.

— Не мога да позволя това да се случва повече — каза той през стиснати зъби. — Не мога… повече да спя с теб.

Смаяна, тя втренчи поглед в него.

— Искаш да кажеш, че повече изобщо няма да си с мен? Никога вече?

Той поклати глава.

— Никога.

— Какво, по дяволите, значи това? Ти ме искаш. — Очите й се стрелнаха надолу към издутината под панталоните му. — Виждам го. Усещам миризмата на желанието ти.

Изведнъж очите му спряха да мигат и светнаха в бяло.

— Защо се променят очите ти? — прошепна тя.

— Защото той… оживява.

Тя стоеше безмълвна, а той започна да диша в странен ритъм. Две вдишвания, едно дълго издишване. Две кратки вдишвания, едно бавно мощно издишване.

Мъчеше се да проумее какво й обяснява Рейдж. Не успяваше да разбере повечето неща. Сигурно искаше да каже, че вътрешната му същност е коравосърдечна, мислеше тя.

— Мери, не мога… да легна с теб, защото… когато съм с теб, той иска да излезе. — Още две кратки вдишвания. — Той иска…

— Какво точно?

— Иска теб. — Отдръпна се от нея. — Мери, той иска… да бъде с теб. Разбираш ли какво казвам? Другата ми същност те желае. Аз… аз вече трябва да тръгвам.

— Чакай! — Той спря до вратата.

Очите им се срещнаха.

— Тогава го остави да ме има.

Устата на Рейдж се отвори от изненада.

— Да не си полудяла?

Не, не беше. Бяха се любили с безразсъдство, което граничеше с насилие. И преди бе усещала силните тласъци, проникващи в нея. Ако другата му страна беше толкова груба, смяташе, че ще може да се справи.

— Просто позволи да се случи. Всичко ще бъде наред.

Две кратки вдишвания. Една дълга въздишка.

— Мери, не знаеш какво говориш, по дяволите.

Тя опита да обърне нещата на шега.

— Какво ще направиш? Ще ме изядеш ли?

Той я погледна с белите си очи и тя изстина. Господи, може и да беше прав.

Но тя със сигурност беше полудяла.

— Ще те завържем — каза.

Той тръсна глава, спъна се в собствените си крака и хвана дръжката на вратата.

— Не искам да опитвам.

— Чакай! Знаеш ли със сигурност какво ще се случи?

— Не.

Той почеса врата и раменете си. Потръпваше неудържимо.

— Възможно ли е да получиш успокоението, от което се нуждаеш?

— Може би.

— Значи ще опитаме. Аз ще избягам, ако… е, ако се случи нещо странно. Позволи ми да го направя заради нас, Рейдж. Освен това, какво друго ми остава? Да се изнеса? Да не се виждаме? Никога повече да не се любим? Хайде, виж, точно сега го искаш толкова силно, че всеки миг ще излезеш от кожата си.

Върху лицето му се изписа страх, той стисна устни, очите му се разшириха. После го смени изражение на срам, на ужасна, разкъсваща мъка, която я накара да прекоси стаята и да отиде при него. Взе ръцете му и усети, че треперят.

— Не искам да те виждам такъв, Рейдж. — Той се опита да каже нещо, но тя го прекъсна. — Слушай, ти знаеш за какво става дума, а аз не. Направи каквото трябва, за да си сигурен и… ще видим какво ще стане.

Той се загледа надолу към нея. Тя искаше да го прегърне силно, но имаше чувството, че само ще го разколебае.

— Нека да поговоря с Ви — каза накрая той.

— Вериги — повтори Рейдж, застанал по средата на дневната в Дупката.

Ви погледна иззад горния край на компютърния екран.

— Какви точно?

— Такива, с каквито се тегли кола.

Бъч излезе от кухнята с кутийка бира в едната ръка и сандвич в другата.

— Здрасти, здравеняко. Какво става?

— Искам двамата да ме завържете с вериги към леглото ми.

— Доста извратено.

— Е, имаме ли нещо, което можем да използваме, Ви?

Вишъс обърна обратно козирката на бейзболната си шапка.

— Мисля, че има в гаража. Чакай, Рейдж, какво си намислил?

— Трябва да… бъда с Мери. Но не искам да минавам през… — Той спря. Издиша. — Страхувам се да не се променя. Прекалено съм напрегнат.

Бледите очи на Ви се присвиха.

— Отказал си се от другите жени, нали?

Рейдж кимна.

— Искам само Мери. Сега дори не мога да се възбудя от друга.

— Ама че работа — промърмори под носа си Вишъс.

— Какво лошо има в моногамията? — попита Бъч, седна и отвори бирата. — Искам да кажа, че Мери е страхотна. Жена ти е добър човек.

Ви поклати глава.

— Помниш ли какво видя в онова сечище, ченге? Ще ти хареса ли това нещо да е близо до любимата жена?

Бъч остави кутийката бира, без да отпие. Очите му обходиха тялото на Рейдж, после промърмори:

— Ще ни трябват купища стомана.