Вечна любов

42.

Бела се прибра у дома си, но не можа да се успокои. Писа един час в дневника си, после се преоблече в дънки и широк пуловер и си сложи топло яке с качулка. Навън падаха леки снежинки и се въртяха в нестройни вихрушки от студен въздух.

Тя вдигна ципа на якето и тръгна през ливадата, където тревата беше по-висока и по-неравна.

Зейдист. Не можеше да затвори очи, без да го види легнал по гръб в онази баня.

Унищожен. Не наранен.

Спря и се загледа в снега.

Беше му дала дума, че няма да му досажда, но не искаше да спази обещанието си. Бог да й е на помощ, искаше да опита още веднъж.

В далечината видя някой да обикаля къщата на Мери. Бела замря от страх, но после видя тъмната коса и разбра, че това не е лесър.

Очевидно Вишъс инсталираше охранителната система. Махна му с ръка и тръгна към него.

Тя много хареса Ви, след като поговори с него на партито. Той притежаваше онзи вид интелигентност, която при вампирите обикновено изместваше всяко умение за социално общуване. Но при този воин двете неща вървяха в комплект. Той беше привлекателен, силен, знаеше всичко, беше от онези мъже, които те карат да мечтаеш за бебета само за да запазиш тяхната ДНК в генната банка.

Чудеше се защо носи онази черна кожена ръкавица. И защо има татуировки отстрани на лицето. Може би щеше да попита за тези неща в някой удобен момент.

— Мислех, че няма да се наложи да се занимаваш с това сега — извика тя, като се качи на терасата. — Защото Мери е…

Тъмнокосата фигура, която пристъпи пред нея, не беше Вишъс. И не беше живо същество.

— Дженифър? — каза лесърът със страхопочитание.

Бела замръзна за част от секундата. После се обърна и побягна. Не се спъна, не се поколеба. Прекоси ливадата бързо и уверено, въпреки че беше ужасена. Ако успееше да се добере до къщата си, щеше да заключи лесъра отвън. Докато той успееше да счупи стъклото, за да влезе, тя щеше вече да е в мазето, където никой не можеше да проникне. Щеше да се обади на Ривендж и да се измъкне през подземния тунел до другата страна на двора.

Лесърът беше зад нея — тя чуваше тежките му стъпки и шума от дрехите му — но не я настигаше. Двамата тичаха през хрущящата замръзнала трева. Отправяйки поглед към приветливите светлини на къщата си, тя напрегна мускули, за да увеличи скоростта.

Първият удар на болката я прониза в бедрото. Вторият — в средата на гърба, през якето.

Краката й се забавиха, ходилата й се превърнаха в огромни плавници. После разстоянието, което трябваше да преодолее, стана по-голямо, простря се до безкрая, но тя все пак продължи да тича. Докато стигне до задната врата, вече залиташе. Някак си влезе вътре и се опита да затвори резето, но пръстите й сякаш бяха останали без кости.

Най-после се обърна и се спусна към мазето. Звукът от ритането на остъклената врата беше странно тих, сякаш се случваше някъде много, много далеч.

Една ръка я хвана за рамото.

Инстинктът за борба се надигна с нова сила у нея, тя се изскубна и силно удари лесъра в лицето със свит юмрук. За миг той остана вцепенен, после отвърна с удар, който я завъртя и я запрати на пода. Той я обърна по гръб и я удари отново, отворената му длан се стовари върху скулата й и главата й се блъсна силно в пода.

Тя не усети нищо. Нито удара по лицето, нито как главата й се удари в пода. Което беше добре, защото нищо не я разсейваше, когато го захапа за ръката.

Търкаляйки се, вкопчени един в друг, те се блъснаха в кухненската маса и събориха столовете. Тя се освободи, хвана един от тях и блъсна с него лесъра в гърдите. Объркана и задъхана, успя да се отдалечи с пълзене.

Тялото спря да й се подчинява, когато слезе по стълбите до мазето.

Остана да лежи там. Беше в съзнание, но не можеше да се движи. Мина й неясната мисъл, че нещо капе в очите й. Може би нейната собствена кръв, може би тази на лесъра.

Светът край нея се завъртя, когато я обърнаха.

Тя погледна лесъра в лицето. Тъмна коса, бледокафяви очи.

Мили боже.

Убиецът плачеше, докато я вдигаше от пода и я люлееше в ръцете си. Последното нещо, което осъзна, беше гледката на сълзите му, падащи върху лицето й.

После вече не чувстваше нищо.

О. внимателно извади жената вампир от кабината на пикапа си. Така искаше да беше запазил собственото си жилище, вместо да се мести в центъра за въздействие. Предпочиташе да я държи далеч от другите лесъри, но пък можеше да е сигурен, че оттук няма да избяга. И ако някой друг убиец я доближеше… е, нали затова имаше ножове.

Докато минаваше през прага с жената, погледна лицето й. Толкова приличаше на неговата Дженифър. Очите й бяха с различен цвят, но това сърцевидно лице… Гъстата, тъмна коса. И тялото — слабо, със съвършени пропорции.

Всъщност беше по-хубава от Дженифър. И удряше по-силно.

Сложи жената на масата и опипа отока върху бузата й, сцепената устна и следите върху врата й. Боят беше страхотен — той направи всичко, на което беше способен, не й спести нищо, не спря, докато не я надви и не взе изтощеното й тяло в ръцете си.

Взрян в жената вампир, се върна в мислите си към миналото. Винаги се бе страхувал, че той ще е този, който ще убие Дженифър, че някоя нощ ударите ще преминат границата. Вместо това накрая я уби пияният шофьор, който се беше забил в колата й. Копелето беше мъртво пияно в пет часа следобед, а тя точно тогава се бе прибирала от работа.

Лесно очисти убиеца й. Беше открил къде живее и го чакаше там, когато онзи се върна вкъщи пиян до козирката. После разби главата му с щанга и го блъсна по стълбите. Докато тялото се вкочаняваше, О. шофираше на североизток, прекосявайки целия щат.

Където се присъедини към обществото.

Отвън спря автомобил. Бързо вдигна жената и я отнесе при дупките. Нахлузи примка около гърдите й, отвори капака на една от тръбите и я пусна вътре с въже.

— Хванал си още един? — попита У., който тъкмо влизаше.

— Да.

О. се направи, че гледа в другата дупка, където беше мъжкият вампир, когото господин Х. беше обработвал миналата нощ. Цивилният се гърчеше в тръбата и издаваше тихи уплашени звуци, сякаш мяучеше.

— Хайде да се заемем с новия пленник — предложи У.

О. сложи крак върху капака на дупката, в която бе жената.

— Тази е моя. Ако някой я докосне, ще го одера със собствените си зъби.

— Тази? Отлично. Сенсеят ще побеснее.

— Няма да му казваш нищо за това. Ясно?

У. смръщи вежди, после сви рамене.

— Разбира се. Както кажеш, приятел. Но да знаеш, че рано или късно ще разбере. Ако научи, няма да е излязло от мен.

О. наистина вярваше, че У. ще запази тайната му и реши да му даде адреса на преустроения хамбар, където се бе опитвал да влезе. Малка награда за лоялността му.

— Името на жената, която живее там, е Мери Лус. Виждали са я с един от братята. Върви да я хванеш, приятел.

У. кимна.

— Добре, но скоро ще съмне, а имам нужда да подремна. Две нощи не съм мигнал и вече нямам сили.

— Утре тогава. Сега ни остави.

У наклони глава встрани и хвърли поглед към дупката.

— Вас?

— Изчезвай по дяволите, У.

У. си тръгна и О. се заслуша в затихващия звук от колата му. Доволен, той сведе поглед към капака. Не можеше да спре да се усмихва.