Възходът на номер Девет

Глава 10

Намирам се в каросерията на малък камион, седя на метален стол в клетка от плексиглас. Ръцете ми са закопчани с белезници към стола, а на глезените ми има тежки вериги. Кожената каишка през челото притиска главата ми към плексигласовата стена отзад. Седнал съм странично на камиона, но мога да извъртя главата си достатъчно, за да видя Девет, който също е в плексигласова клетка, на около метър от мене. Отпред има пазач, който ни охранява. Знам, че мога да се освободя за нула време, но БК, който все още се крие в джоба ми, е прав. Трябва да разберем какво знаят и как да се възползваме от това. Девет явно е на същото мнение, защото той може още по-лесно да се освободи от белезниците, веригите и всичко останало, но и той кротува. На клетките ни има един куп заключалки и единственият начин да се чуем през дебелия плексиглас е, ако говорим в осемте малки дупки, пробити във вратата на всяка клетка. Двигателят на камиона работи, но не сме мръднали и на сантиметър.

Специален агент Уокър седи на тясна метална пейка в предната част на камиона. Сложила е единия си крак върху моя сандък, а другия — върху този на Девет. В скута ѝ лежи могадорианско оръжие. Мъжът с клюнестия нос е седнал до нея и той има същото оръжие. Уокър шепне нещо в мобилния си телефон. От време на време хвърля поглед към нас. Мога да отгатна какво казва от откъслечните думи, които дочувам, като приятел и безопасен. Спомням си, че когато бяхме в планината, Девет каза, че може да чува на километри. Надявам се да е чул повече от мен.

— Хей, Джон! — провиква се той.

Пазачът се обръща към клетката на Девет и насочва пушка към главата му.

— Ей, ти! Я млъквай!

Девет не му обръща никакво внимание.

— Джони! Докога мислиш да висим тук? За теб не знам, но на мен почва да ми писва, имам нужда да сменя малко пейзажа.

Наистина му харесва да се гаври с другите. Започвам да разбирам на какво се дължи чарът му.

Специален агент Уокър приключва разговора и пощипва носа си. Има вид на раздразнена майка или учителка, която вече е толкова изтощена, че нищо не е останало от авторитета ѝ. Поема дълбоко въздух и се изправя, сякаш най-после е взела решение. Почуква на прозореца на камиона, за да покаже на шофьора, че може да потегля.

Тръгва към нас с вдигнато над главата си оръжие, за да не загуби равновесие. Спира пред мен. В погледа ѝ забелязвам нещо, което го нямаше преди. Сякаш изпитва съжаление за това, че ни е хванала. Или за това, което предстои да направи. А може би и двете.

— Как ни открихте? — питам аз.

— Знаеш как — отвръща тя.

Гривната все още е на китката ми. През последните няколко минути си кротуваше, но в момента, в който агентът заговори, започва да бръмчи отново.

Девет се провиква към нея:

— Хей, не се будалках, като казах, че ми писна да вися тук. Няма да се правя повече на добро момче. Ти си решаваш, но да знаеш, че веселбата ще започне много скоро. Можеш още сега да ни кажеш всичко, което знаеш, или ще си измъкна задника оттук и ще те накарам насила да го направиш. Я познай, кое ще ми хареса повече?

Мъжът с клюнестия нос се надига бавно от пейката и насочва оръжието си право в Девет.

— Ти за какво се мислиш, хлапе? Не си в положение, от което можеш да ни плашиш.

— Каквото и да сте намислили, искам да ви кажа, че съм бил и по-зле — отвръща Девет.

— Знам много добре откъде идвате. Схващаш ли? Ние знаем.

Мъжът изглежда доста раздразнен от перченето на Девет.

— Агент Пърди — обръща се Уокър към него. — Свали оръжието си! Веднага.

Пърди започва да сваля ръката си надолу и аз решавам да се позабавлявам малко. Сигурно съм прихванал нещо от Девет. С помощта на телекинезата си измъквам оръжието от ръцете му и го мятам назад в камиона. То се удря в задната врата и издрънчава на пода. Точно в този момент камионът прави рязък завой, агент Пърди полита към мен и с дясното си рамо се удря в клетката ми. С телекинезата си го приковавам към нея и той остава там като залепен.

— Кучи…

— Не знаеш ли, че винаги трябва да си слагаш предпазния колан, агент Пърди? — смее се Девет. — Безопасността е на първо място! Ето, ела да вземеш един от моите. Само трябва да дойдеш и да си го вземеш сам.

— Не знам как го правите това, но по-добре ще е да спрете — отвръща му Пърди.

Опитва се да звучи заплашително, но това му се удава трудно в положението, в което се намира.

Аз се навеждам напред и с лекота се освобождавам от каишката през челото ми. Времето за игра приключи.

— Агент Пърди, знаеш ли къде е Сам Гууд?

— Сам е при нас — обръща се към мен агент Уокър. Гласът ѝ е спокоен, но оръжието ѝ сочи право към мен.

За момент оставам зашеметен от тази нова информация, главата ми е празна и без да искам, пускам агент Пърди. Той се строполява на пътеката.

Сам е при тях? Значи Сетракус Ра не го измъчва в пещерата, както беше във видението ми? Дали е добре? Понечвам да попитам къде точно е Сам, когато забелязвам светлинки, които се въртят в тръбата на специален агент Уокър. Вместо зелени, сега те са черни и червени.

Тя се ухилва, когато вижда тревогата ми.

— Ако имаш късмет, Джон Смит, или както там се казваш, ще ти покажем видео, за да разбереш как използваме техниките си за разпит върху Сам. Но ако наистина си късметлия, ще видиш и кадри с твоята малка руса приятелка. Как ѝ беше името?

— Я стига глупости — обажда се Девет. По гласа му усещам, че се подхилва, сякаш знае какво ще се случи.

Отнема ми секунда да възвърна гласа си.

— Сара — шепна. — Знам, че работи за вас. Какво е трябвало да ѝ кажеш, за да се обърне срещу мен?

Агент Пърди грабва оръжието си и се връща на мястото си.

— Ти какво, будалкаш ли ме? Момичето отказа да ни каже каквото и да било, а, повярвай ми, питахме я много неща и по много различни начини. Не ни каза нищо. Тя е влюбена.

Отново съм зашеметен. Бях толкова сигурен, че Сара е помогнала на правителството, за да ме хванат. Когато я видях миналата седмица в Парадайс, тя се държа много странно. Срещнахме се в парка, а после тя започва да получава мистериозни съобщения по телефона в два часа през нощта. Малко по-късно агентите ни наобиколиха и ни събориха на земята. Не мога да измисля никакво друго обяснение. Онези съобщения със сигурност са били от полицията. Как другояче щяха да разберат, че двамата със Сам сме там? По дяволите! Сега вече не знам какво да мисля. Значи тя все още ме обича?

— Къде е тя? — отново питам.

— Далече, много далече — отвръща агент Уокър.

Подиграва ли се с мене?

— На кого му пука, човече? — провиква се Девет. — Това са глупости, гледай в перспектива на нещата, Джони! Зарежи я, Сам също!

Не му обръщам внимание. Сега, когато вече знам, че правителството държи Сам и Сара, твърдо съм решен да намеря и двамата. Обмислям следващия си ход, следващия въпрос, когато усещам, че Бърни Косар изпълзява от джоба на джинсите ми.

Май вече е време да действаме — казва той. — Ще вземем жената, тя ще ни заведе при Сара и Сам.

— Девет — казвам му, — готов ли си да изчезваме оттук?

— Боже, готов съм, и още как. Трябва да се изпикая.

Специален агент Уокър мести погледа си от мен към Девет и обратно. Не знае накъде да насочи оръжието си, затова го движи напред-назад между двамата. Агент Пърди се изправя и прави същото. Пазачът в задната част на камиона вдига пушката си към нас.

— Ако помръднат — стреляш, но не по жизненоважни органи! — нарежда агент Пърди и застава редом до специален агент Уокър.

Бърни Косар скача от скута ми и пълзи по стъклената врата. Размахва към мен малките си крила на хлебарка и ми казва да броя до пет.

— Хей, Девет! — обаждам се аз.

— Аз ще съм готов на три, човече — отвръща ми той.

Уокър ни крясва да млъкваме. Гривната вибрира и изпраща хиляди иглички нагоре-надолу по китката ми, но аз не им обръщам внимание. Девет се освобождава от веригите и белезниците си като на шега и се изправя. Аз правя същото, макар че ми трябват повече усилия. Той сритва плексигласовата стена в предната част на клетката и тя пада. Когато пристъпва навън, пазачът стреля в него. Девет се усмихва, вдига ръка и спира куршумите във въздуха. После ги пуска на пода един по един.

Поглежда към мен.

— Имаш ли нужда от помощ, братле?

Ритва една от стените на клетката ми и аз се измъквам навън. БК пропълзява обратно в джоба ми.

Преди пазачът да успее да направи нещо, аз го подхвърлям към тавана с телекинезата си и усуквам оръжието му, което се превръща в безполезно парче метал. Агент Уокър и Пърди стрелят срещу нас с могадорианските си оръжия, но Девет отклонява отпратените към нас лъчи. Усмихва се и размахва пръст към двамата агенти.

— Нее, не така. Трябваше да сте го разбрали досега.

Поглежда към мен.

— Приготви се, Джони, защото сега ще им спретнем един номер!

Камионът внезапно излита от пътя и започва да се превърта. Без да каже дума, Девет ме хваща здраво през раменете и ме издърпва, докато стъпя на краката си. Изтичваме нагоре по лявата страна на камиона и се движим като хамстер в колело, за да запазим равновесие, докато камионът се превърта от ново и отново. Около нас се чува хрущене от смачкан метал, навсякъде хвърчат искри, а пазачът и агентите се мятат като парцалени кукли във всички посоки. От силата на сблъсъка задните врати зейват отворени и когато камионът спира най-после, ние скачаме. Дузината полицейски коли, които ни следваха, спират със свистене и виещи сирени.

— Хей, Джон? — обажда се Девет, сякаш нищо не се е случило.

— Кажи — отвръщам и разтърсвам глава, за да прогоня замайването от въртенето в камиона. И двамата сме се втренчили в множеството полицейски коли с премигващи светлини.

Девет започва да отстъпва назад към камиона и аз правя същото.

— Трябва да си приберем сандъците, братле, и да направим както каза БК, да вземем жената агент.

— Ясно. — Аз се потупвам по джоба, за да се уверя, че БК е още там.

— Я вземи да се погрижиш за това, докато аз се оправя с другото.

Девет повдига с телекинезата две полицейски коли и полицаите вътре отчаяно се опитват да излязат.

Аз се хвърлям обратно към лежащия в канавката камион, от който излиза дим. Скачам вътре, подминавам пазача и агент Пърди, който стене на пода. После намирам сандъците ни. Специален агент Уокър седи подпряна на това, което е останало от металната пейка, и се взира замаяна в кръвта по ръцете си. Червената ѝ коса пада в безпорядък по раменете ѝ, отстрани на лицето ѝ има дълга драскотина. Под краката ѝ лежи могадорианското оръжие, превърнато в купчина натрошен метал. Тя ме наблюдава, докато намествам сандъците под мишниците си, и аз клякам до нея.

— Ти ще дойдеш с нас и това не е молба.

Тя понечва да каже нещо, но от устата ѝ бликва струйка кръв. Чак тогава виждам парчето метал, което стърчи от рамото ѝ. Оставям единия сандък и се опитвам да я вдигна, но тя простенва и кашля още кръв. Пускам я обратно — страх ме е, че ако я поместя отново, ще започне да кърви по-силно и ще умре, преди да разбера къде се намират Сам и Сара.

— Къде са те? — питам я. — Казвай! Може да умреш всеки момент, госпожо, а аз се опитвам да спася Земята и приятелите си. Кажи ми веднага! Къде са Сара и Сам?

Главата на специален агент Уокър се килва към мен и тя ме гледа с широко отворени очи, сякаш ме вижда за пръв път. Стрелбата отвън се приближава.

— Ти… ти си извънземен — най-после успява да промълви.

Аз яростно удрям с юмрук по стената на камиона, чувствам се безсилен.

— Да, такъв съм! Но съм тук, за да помогна, ако ме оставиш да го направя! Сега казвай бързо, преди да е изтекло времето ти, къде са те. Във Вашингтон ли?

Тя диша на пресекулки и сякаш изобщо не ме чува. Ще я изпусна. Така и няма да разбера къде са Сара и Сам. Гласът ми внезапно изтънява, когато казвам:

— Само ми кажи къде са. Моля те.

Очите ни се срещат и аз знам, че ме е разбрала.

Специален агент Уокър отваря уста и иска да каже нещо, опитва се няколко пъти, докато най-после се чува:

— Там, на запад. В… — Гласът ѝ заглъхва и тя затваря очи. Окървавените ѝ пръсти се свиват за момент и после се отпускат, цялото ѝ тяло притихва.

— Чакай! Дръж се! — Трескаво грабвам сандъка, опитвам се да го отворя и да намеря лечебния камък. В главата ми има само една мисъл — ако я излекувам, тя ще ми каже къде са те. Точно когато докосвам ключалката на сандъка, от отворената страна на камиона се втурват група войници с готови за стрелба оръжия.

— Дръпни се от агента! Мърдай или ще стреляме! Залегни на пода! Ръцете на тила!

Те излайват заповедите една след друга, но аз не мога да се подчиня. Не искам да се подчиня. Трябва да намеря лечебния камък. Трябва да разбера какво искаше да ми каже.

Пресягам се да отворя сандъка и войниците изкрещяват:

— Горе ръцете! ГОРЕ РЪЦЕТЕ! ВДИГНИ РЪЦЕ!

Въпреки това се пресягам към сандъка.

Чувам първия изстрел и после поредица от нови. Докато куршумите летят около мен, ръката ми изтръпва по-силно от всякога. Вече не ме боли и гривната започва да се разширява, цялата ми ръка се покрива с нещо като калъф от червен материал, после той се разтваря рязко като чадър. Нямам представа какво се случва, а и не ми пука особено. Мисля си само за лечебния камък и за отпуснатото тяло на Уокър — толкова близко и така безполезно. Изведнъж се озовавам зад двуметров щит, който обгръща главата ми и се подвива под краката. Куршумите отскачат от него.

Изригва канонада от изстрели и безброй куршуми рикошират от бронята ми. След няколко минути гърмежите стават все по-редки, като пуканки в микровълнова печка, които са почти готови. Когато най-после спират, странният материал се прибира отново в калъфа върху ръката ми и после се превръща в трептящата гривна, и всичко се случва от само себе си. Поглеждам надолу, смаян от нейното безупречно действие и безпогрешен синхрон.

Уокър все още лежи в безсъзнание до краката ми. Войниците, които само преди миг бяха в задната част на камиона, са изчезнали, но отвън още се чуват изстрели. Колебая се какво да направя — дали да потърся камъка и да съживя Уокър, или да изляза да видя дали Девет няма нужда от помощ. Искам да я вдигна и да я накарам да ми каже къде са Сара и Сам, но не мога да зарежа Девет, ако се намира в беда. Решавам, че Уокър така или иначе няма къде да отиде, и мога да се надявам само, че няма да умре в ръцете ми. Възползвам се от възможността да пъхна по един сандък под мишниците си и изтичвам навън. В момента, в който излизам от камиона, виждам войниците, които тичат в обратната посока. Нямам представа какво е направил Девет, докато съм бил вътре и съм разучавал отблизо действието на гривната си, но те всички изглеждат ужасени.

— Ей, Девет! — провиквам се. — Какво си направил с тия?

Той се смее.

— Използвах телекинезата си и ги вдигнах на десетина метра във въздуха, нищо друго. После им дадох възможност да си изберат дали да се качат по-високо, или да избягат. Постъпиха много мъдро, не мислиш ли?

— Да, май добре са направили — отвръщам аз.

— Хей, мислех си, че ще вземеш със себе си и агента — казва Девет.

— Тя е все още вътре, в безсъзнание е и щях да използвам лечебния камък да я оправя, но исках най-напред да разбера как си, да се уверя, че си добре — обяснявам му.

— Човече, притеснил си се за мене? Справих се. Тя ни трябва, за да ни каже накъде да вървим! Ти си този, който не иска да направи и една крачка, ако тя не води към приятелите ти. Забрави ли?

Девет вдига една пушка и стреля във въздуха.

— Влизай вътре и я докарай тук! Аз ще те чакам отвън, ще си поиграя с оръжията на войниците.

Войниците продължават да се изтеглят. Някои от тях се прикриват зад дърветата отстрани на пътя. Девет се прицелва над главите им. Пушката отскача от рамото му и куршумите профучават през високите клони. Докато вървя назад към камиона, чувам как Девет се кикоти, доволен от зрелището.

Отварям сандъка си и изваждам лечебния камък, после се вмъквам в камиона да проверя в какво състояние е агент Уокър.

Там няма никой. Оглеждам се, сякаш е могла да стане и да се скрие някъде в камиона. Това, което виждам, направо ме смайва. По-скоро това, което не виждам. Там няма никой. Телата, които лежаха тук само преди минута, сега ги няма. Мамка му!

Бесен съм на себе си. Не мога да повярвам, че така ме прецакаха. Не само, че все още не знаем къде са Сам и Сара, ами агент Уокър и Пърди са още там някъде отвън.