Възходът на номер Девет

Глава 29

Отново заставам отпред. Марина ме следва, а Бърни Косар подтичва до нея и ръмжи. Елла все още носи сандъка ми, а Осем и Девет вървят плътно зад нас. Огънят ми ме е направил непобедим и пламъците ми поглъщат всеки могадориански войник, появил се иззад някой ъгъл или изскочил от някоя врата. Огънят е обсебил не само тялото, но и съзнанието ми. Никога досега не съм се чувствал толкова уверен, толкова решителен, така нахъсан да победя враговете ни.

— Тя все още не ми отговаря! — провиква се Елла, когато влизаме в друг коридор, изпълнен с виещи сирени и припламващи светлини. — Не знам дали изобщо чува нещо от това, което ѝ казвам.

— Е, поне знаем, че е жива, защото не са се появили нови белези — намесва се Девет и протяга крак, сякаш очаква да получи комплимент.

Огънят ми се разширява и се издига все по-високо, ближе стените и тавана на коридора, докато минавам по него. Не мога да опиша енергията, която блика в мен и която едва успявам да сдържа, сякаш всеки момент и аз ще изригна ведно с нея. Готов съм за битката със Сетракус Ра и знам, че и другите се чувстват по същия начин. Девет и Осем се вихрят и сеят унищожение, помитат войниците и ги пращат в небитието, отскачат от един могадорианец на друг, а Марина се сражава безстрашно, използва всичките си завети и запраща войниците във въздуха. Елла, която има по-малко разкри ти способности, наблюдава малко завистливо как помитаме войниците. Иска ми се да можех да спра за момент и да ѝ кажа колко е значима за нас, колко бе важна нейната способност да общува телепатично, за да се съберем всички заедно. Как тя като най-младия лориенец превъплъщава дългото ни съществуване и мощта на нашите гардове. Готови сме да си възвърнем Лориен и това е възможно благодарение на това, че даваме всичко от себе си в битката, всеки един от нас. Коридорът се разклонява и трябва да решим бързо накъде да продължим. Никога повече няма да направим избора да се разделим отново.

— Е, Огнено момче, а сега накъде? — пита Девет.

Марина пристъпва напред и посочва:

— Насам.

Способността ѝ да вижда в тъмното е по-полезна от ограничените възможности на моя лумен, така че аз изгасям огъня и всички тръгваме наляво след нея.

Марина и за миг не се колебае, когато стигаме пред входа на дълга просторна стая, изпълнена с високи кафяви колони. Нито пък някой от нас. Оръжията ни са готви за бой, когато дочуваме шум от маршируващи хора в далечния край на стаята. Бутам с лакът Марина.

— Хей, можеш ли да видиш кои са тези?

— Аха. Предполагам, че са войници на правителството. Със сигурност не са могадорианци. Много са. Не знам точно колко, може би двайсет или трийсет. Може и да са повече.

Тя се обръща и тръгва към войниците. Ние правим същото. Можем лесно да се справим с тях, като извием оръжията им с телекинезата си. Прекосяваме голямата стая, минаваме през още един коридор с врата и завиваме наляво, където налитаме на десетина войници на правителството, всички облечени в черно, които охраняват тежка метална врата. В момента, в който ни виждат, те се групират бързо, за да блокират входа към вратата, и започват да стрелят. Марина и Осем вдигат едновременно ръце, сякаш са се уговорили предварително, и спират куршумите още на сантиметри от оръжията. Девет се присъединява към тях и с мисълта си изтръгва пушките, после издига войниците нагоре и ги оставя да висят от купола на тавана. Всички грабваме по една пушка.

Девет забива върха на пушката си в рамката на охраняваната доскоро врата и я изтръгва от пантите.

Зад нея се показва още един коридор с наредени врати по двете стени. Девет се втурва напред. Минава от врата на врата и долепя ухо — всички са празни.

По-нататък по коридора виждаме стаи, които приличат на затворнически килии. Чудя се дали вече сме близко до Шест. Може би е някъде зад някоя от тези врати.

Пред една от вратите забелязвам следи от кръв. Изтръгвам вратата от три метра разстояние. Вътре е тъмно като в рог. Преди да успея да запаля лумена си, Марина ме избутва встрани.

— Тук има някой! — изкрещява тя.

От тъмния ъгъл се дочува хлипане и аз осветявам мрака.

Там, уплашен и мръсен, лежи някой, когото си мислех, че никога повече няма да видя. Сара. Коленича до нея и я гледам в приглушената светлина на лумена ми. Искам да ѝ кажа нещо, но от устата ми излизат само някакви пискливи звуци. Опитвам отново:

— Сара.

Не мога да повярвам, че седи пред мен. Не мога да повярвам, че я намерихме.

Сара ми хвърля бърз поглед и притиска колене към гърдите си, уплашена е. Страхува се от мен. Скрива глава между коленете си и изхлипва:

— Моля те, не ми причинявай това, не си играй с мен повече. Не го прави. Не мога да го понеса, не мога повече.

Седи и поклаща глава отново и отново. Мисля, че дори не е забелязала, че не съм сам. Усещам присъствието на другите зад гърба си, обгърнати в мрак.

— Сара — шепна аз, — това съм аз, Джон. Тук сме, за да те отведем у дома.

Девет се отдръпва назад и аз го чувам да казва на някого:

— Значи това е прословутата Сара, добре изглежда, дори и мръсна.

Сара притиска още по-силно колене към гърдите си и надзърта над тях. Изглежда толкова уплашена и уязвима, иска ми се да я хвана и вдигна от земята, но се приближавам бавно, готов за всичко. Може да е капан. Не съм стигнал дотук, за да извърша сега нещо, без да мисля. Когато я докосвам по рамото, тя изкрещява ужасена. Усещам как другите зад мен трепват стреснати, доловили ужаса в гласа ѝ.

Тя притиска гръб към стената зад нея и косата ѝ прилепва към грубия бетон. После вдига лице към тавана и крещи:

— Не си играй повече с мен! Казах ти всичко. Моля те, не си играй повече с мен!

Марина пристъпва напред и застава до мен. Тя ме сграбчва за ръката и ме разтърсва силно, после ме връща към реалността:

— Джон, не можем да стоим повече тук. Трябва да продължим напред. Ще вземем Сара с нас!

Най-после Сара поглежда зад мен и вижда другите. Наблюдавам я как оглежда Марина, която се е надвесила над нея. Очите ѝ се разширяват и тя поглежда отново към мен, после към останалите, които са дошли още по-близо. Сълзите ѝ се стичат и оставят светли ивици по мръсното лице.

— Какво става? Наистина ли сте тук? Наистина ли всички сте тук?

Аз коленича отново до нея.

— Аз съм. Това сме ние. Вярвай ми. Виж, дори и Бърни Косар иска да ти каже „здрасти“.

Той доприпква и близва ръката ѝ, размахвайки опашка.

Слагам ръце върху раменете ѝ и когато виждам охлузванията по китките ѝ, очите ми се пълнят със сълзи. Притискам пръстите ѝ към устните си.

— Сара, чуй ме. Знам, че веднъж вече те изоставих. Обещавам ти, това никога няма да се повтори. Чуваш ли ме? Никога няма да те изоставя пак.

Тя продължава да ме гледа, сякаш мога да изчезна или да се превърна в огнедишащо чудовище.

В главата ми препускат хиляди мисли, всичко, за което съм мислил толкова дълго, и аз правя усилия да кажа още нещо. Връщам се към последния ни разговор на игрището, минути преди полицаите да ме отведат.

— Хей, Сара. Помниш ли, когато ти казах, че мисля за теб всеки ден? Спомняш ли си това?

Тя ме поглежда и кимва.

— Е, така беше и все още е така. Всеки ден.

Сара се осмелява да се усмихне колебливо.

— Сега вярваш ли, че това наистина съм аз? — Тя отново кимва. — Сара Харт, обичам те. Обичам единствено теб. Чуваш ли ме?

Сега изглежда толкова облекчена, че ми се иска да я вдигна и да ѝ кажа, че всичко е свършило и че с мен ще бъде в безопасност. Винаги. Тя взема лицето ми в ръцете си и ме целува.

— Хайде, Четири! Трябва да тръгваме — крещи Осем. Той и останалите са вече до вратата и предпазливо оглеждат коридора във всички посоки.

В коридора се чува нова експлозия и Осем изтичва да види какво става, Елла и Марина хукват след него.

— Какво, по дяволите, се мотаеш, човече? — крещи Девет и размахва неистово ръце към вратата. — Вдигай момичето и да се махаме! Сара Харт, страшно приятно ми беше да се запознаем, но наистина трябва да се махаме! Веднага!

Девет се втурва към нас и ми помага да вдигнем Сара. Щом тя стъпва на краката си, той я прегръща припряно. Тя изглежда изненадана от топлия жест, а аз съм озадачен от намигването, което ми отправя над главата ѝ.

— Сара Харт15 — Покорителката на мъжки сърца! Имаш ли представа колко много говори за теб този тъпак?

Аз се усмихвам на Сара, после и на Девет.

— Не. — Сара се засмива тихо, навежда се към мен и вплита пръстите си в моите.

— Добре, добре. Хайде, вие двамата, тръгвайте. — И Девет се отправя към вратата.

Аз се взирам в сините очи на Сара.

— Преди да тръгнем, искам да те попитам нещо. И искам да разбереш, че наистина трябва да те попитам това. Ти не работиш за тях, нали? За правителството и за могадорианците?

Сара клати глава.

— Защо всички непрекъснато ме питат това? Никога няма да ви предам, никого от вас.

— Чакай малко. Кои са тези всички? Кой друг те е питал? — искам да знам аз.

— Шест — отвръща Сара, изглежда изненадана от факта, че изобщо задавам подобен въпрос. Сините ѝ очи се разширяват.

— Не я ли намерихте?

— Ти си видяла Шест? — възбудено пита Марина. — Кога? Къде?

— Тя се сражава със Сетракус Ра — отвръща Сара и в гласа ѝ отново се прокрадва ужас. — Отведоха я преди малко.

— Какво? Не може да бъде! Това е моята битка! — изкрещява Девет.

— Успокой се, човече. Ако се движим бързо, може да остане нещо от него и за теб — казвам аз. После поглеждам към дъното на коридора и виждам Осем, Марина и Елла да тичат обратно към нас.

— Насам! — крещи Марина.

Сграбчвам Сара за ръката и я тегля след себе си. Всички хукваме надолу по коридора, където намираме Бърни Косар да стои пред метална врата, голяма колкото вход на склад, и да лае неистово.

Този път Девет наистина използва камъка си, за да види какво се крие зад вратата. Както и предишния път се появява бял конус от светлина и тогава виждаме огромна стая.

— Изглежда, там вътре се случва нещо. Виждам някакво движение в сенките — казва Осем. — Ще се телепортирам и ще проуча какво става там.

— Чакай малко, Осем. — Протягам ръка, за да го спра. — Без проучване. Трябва просто да влезем всички заедно.

Осем ме поглежда за миг и кимва.

— Прав си. Трябва да го направим заедно.

Когато сме се събрали всички пред вратата, аз оглеждам редицата от решителните лица. Даже и Сара. Само за минути плачливото окаяно момиче се е превърнало във воин. Наистина впечатляващо. Естествено, тя няма представа какво ни предстои, нещо, което на нас ни е пределно ясно. Най-вероятно това ще бъде една епична битка, ако не самата битка. Имам усещането, че всичко дотук ни е водило към този момент. Може би точно към това сме се приближавали с всяко свое действие.

— Каквото и да има вътре, каквото и да се случи — казвам аз, докато паля лумена в дланите си, — ние ще убием Сетракус Ра, това е. — Казвам това повече на себе си, отколкото на другите.

— Всички сме в кюпа, братле — отвръща Девет.

Повдигам светещата си длан над вратата и точно когато се каня да я взривя навътре, виждам червенокоса жена, със стегната в превръзка ръка, да излиза, куцукайки, от вратата в другия край на коридора. Двамата едновременно ахваме изненадани, после тя се обръща и се втурва обратно към вратата.

— Чакай! Агент Уокър! — крещя след нея.

— Уокър? Будалкаш ли ме? — пита Девет невярващо. — Онова маце, което се опита да ни залови?

Другите гледат объркано. Осем се обажда.

— Ще ти я доведа — казва той и изчезва. Когато миг по-късно се материализира отново, виждаме, че я води с извити отзад ръце. Първото нещо, което правя, е да изтръгна златната значка, забодена отпред на блузата ѝ.

Девет я издърпва от ръката ми и прави страхотно шоу. Разглежда я внимателно известно време и после казва:

— Е, добре, добре. Какво си имаме тук? Специален агент Уокър? — смее се той. — Госпожо, изглеждате ужасно! — Той ми връща значката бързо, сякаш ще хване въшки от нея.

— Имаш ли представа колко си трогателна? — изкрещявам ѝ аз. — Сдушвате се с могадорианците, вършите им мръсната работа и за какво? Те ще ви унищожат!

— Върша си работата — отвръща тя остро.

Осем я държи здраво.

— Ние правим това, което е най-добре за тази страна.

Тя ме гледа предизвикателно, но аз знам, че ще разбере съвсем скоро колко много трябва да се страхува от нас.

Сара сочи към нея:

— Виждала съм те и преди. Джон, тя беше там, когато отведоха Шест.

Девет сграбчва агент Уокър за реверите на блузата ѝ като гангстер в някакъв филм. Осем не отпуска и за миг ръцете си и продължава да я държи здраво. Девет навира лицето си в нейното.

— Дайте я не мен. Аз ще я убия.

Уокър отчаяно се опитва да се отдръпне от Девет и да се измъкне от Осем.

— Чакайте! Знам къде е корабът ви! — казва умолително тя. — Знам, че го търсите, и никога няма да го откриете без мен.

— Корабът ни е тук? — обажда се Марина. От гласа ѝ личи, че не знае дали може да вярва на думите на агент Уокър.

Агентът присвива очи.

— Ще ви покажа, ако ми дадете тази възможност.

— Ти какво мислиш, Четири? — пита Девет.

— Джон? Какво ще стане, когато намерите кораба си? — Сара ме сграбчва за ръката.

— Нямаме време за това — обажда се Марина. — Знам, че Шест е в тази стая. Фактът, че тази жена е готова да каже всичко, само и само да не влезем вътре, доказва, че съм права. Зарежете я! На кой му пука дали корабът ни е тук, или къде се намира, важното е да намерим Шест!

— Аз ще се оправя с нея — намесва се Девет.

Уокър полита нагоре и увисва на гайката на колана си, закачена за лампата високо над нас, с почервеняло от гняв лице. Девет ни поглежда, намига ни, щрака с пръсти зад гърба си и вратата се отваря със замах.

— Марина е права. На първо място са Сетракус Ра и Шест. Тръгваме ли?

После се обръща с усмивка към Сара:

— От това, което съм чул от Джон за тебе, мисля, че си те бива. — И той ѝ подава могадорианското оръжие на Уокър. — Ще се справиш ли с нея?

Сара го поема.

— Ако само мръдне там на лампата, ще я помета. И то с най-голямо удоволствие.

Аз се обръщам към останалите гардове:

— Време е.

Втурваме се вътре. Не е необходимо да се уговаряме кой какво ще прави. Просто го знаем. Тъмно е и тихо, някаква ужасна смрад се просмуква във въздуха. Напомня ми страшно за арената, която непрекъснато се явяваше във виденията ми. Това ли е? Оглеждам се, опитвам се да разбера дали наистина е така. Центърът на стаята е слабо осветен. Девет се втурва към кръга от светлина и крещи:

— Време е да се включиш в играта, Сетракус, мръсен кучи син!

— Къде е Шест? — пита Марина. Тя и Осем отиват при Девет в средата на стаята. Пускат бързо сандъците си и започват да се оглеждат.

— Хей, момчета! Има нещо горе на тавана! — вика Марина и гласът ѝ отеква в стените на стаята. Вдигам поглед нагоре и виждам някакво скално образувание да виси от тавана.

Насочвам нагоре лумена си и сега, обляна в светлина, скалата много прилича на статуя.

— Нещо не е наред. Не знам какво точно, но нещо тук не ми харесва — казвам тихо.

Докато наблюдаваме сенките на тавана за някакъв признак на движение, Девет използва антигравитационния си завет и изтичва нагоре към тавана, за да разгледа отблизо скалната фигура. Той се приближава към нея и тогава чувам познат глас, който изкрещява:

— Спри!

Обръщам се рязко и виждам Шест, която е застанала до вратата. На хълбока ѝ виси примка от дебело въже, а в ръката си държи нащърбен син меч. Изглежда невредима. Това е Шест както я помня — силна и самоуверена. Дали го е направила? Възможно ли е Шест вече да е убила Сетракус Ра?

— Шест! Мили боже, това си ти! — провиква се Марина. — Жива си!

— Всичко свърши — казва Шест. — Сетракус Ра е мъртъв. Онова там на тавана е могадорианска отрова. Стой далеч от нея.

Облекчението във въздуха е осезаемо. Осем се телепортира до Шест и я притиска в топла прегръдка.

Шест винаги е била най-силната от нас, по-силна дори от мен и от Девет. Тя току-що спаси Лориен, Земята, а може би и цялата Вселена. Иска ми се да я вдигна, да я сложа на раменете си и така да я занеса тържествено обратно на Лориен.

Тръгвам към нея, но Елла ме сграбчва за китката и ме дърпа назад. Чувам гласа ѝ в съзнанието си. Джон. Тук има нещо гнило.

Това, което се случва през следващите няколко секунди, е сякаш на забавен кадър. Шест замахва назад с назъбения меч и после нанася силен удар. Ужасен, виждам как Осем замръзва на място и после върхът на меча се забива в гърдите му. Той полита напред. Шест издърпва меча от тялото му, Осем пада на пода и остава да лежи неподвижно.

— Не! — изпищява Марина зад мен и се втурва към Осем.

Аз стоя вцепенен от ужас и тогава ме обзема инстинктът за борба. Поглеждам надолу и виждам мощна огнена топка, която изпълва дланта на дясната ми ръка. Колкото и объркан да съм се чувствал само преди секунди, сега вече съзнанието ми е ясно и аз знам точно какво трябва да направя. Това не може да е Шест. А който и да е този, трябва да го убия.

— Шест! — казвам и търкулвам огнената топка към върха на пръстите си. — Какво са направили с теб?

Тя се изсмива и вдига другата си ръка със свита в юмрук ръка. Синя светкавица се изстрелва между кокалчетата на пръстите ѝ и обхваща целия таван. Огнената топка в ръката ми изчезва. Какво става?

— Четири!

Поглеждам нагоре и виждам над себе си Девет, който лети надолу. Неговият антигравитационен завет май също е изчезнал. Успявам да го хвана, преди да се сгромоляса на пода, и му помагам да се изправи.

Марина е застанала пред Осем, за да го пази, и държи насочени оръжията си, готови за стрелба. Осем продължава да лежи на пода и ми е трудно да преценя колко тежка е раната му. Знам само, че е жив, защото на крака ми не се е появил нов белег. Марина изстрелва поредица от куршуми, но те спират на сантиметри от лицето на Шест и падат безполезни на земята. Опитвам се да се запаля отново с лумена, но нищо не се получава.

Шест държи високо вдигнат меча си, тялото ѝ започва да се тресе, внезапно лумва бяла светлина и я обгръща като в мъгла. Тя става все по-висока и от дългата ѝ руса коса остава само един кичур на върха на огромния череп. Лицето ѝ се удължава, променя се и аз някак усещам, че ще се превърне в Сетракус Ра още преди яркият морав белег да се появи на врата му. От страничните врати на стаята се появяват безшумно два батальона могадориански войници. Аз, Елла, Марина и Девет безмълвно се приближаваме един до друг и заставаме пред Осем, за да се разбере, че заедно ще се изправим срещу Сетракус Ра.

— Всичките заедно на едно място. Много ме улеснявате с това. Надявам се, че сте готови да умрете — ръмжи той.

— Криво си правиш сметката — отвръщам аз.

— И номер Шест мислеше така. Но тя сбърка. Много сбърка. — Той се усмихва и гадните му плесенясали зъби проблясват в мъждивата светлина.

Девет ме поглежда и потрива ръце в нетърпеливо очакване.

— Джони, говорили ли сме с тебе, момчето ми, колко много държа на добрата хигиена на устата?

Той се обръща към Сетракус Ра:

— Човече, преди изобщо да си помислиш да ме заплашваш, иди да си измиеш зъбите!

Той изтегля блестящия си жезъл, обръща се към Сетракус Ра и атакува. Слава богу, все още имаме силата на нашето наследство.