Възходът на номер Девет

Глава 23

Свестявам се с лице върху мокра трева. Опирам дланите си на земята, за да изправя раменете си. Чувам стоновете на Осем, който очевидно е някъде наблизо. Елла ме повиква, но главата така ме цепи, че дори нямам сила да седна и да я погледна.

— Шест? — прошепвам аз. — Тук ли си?

— Никъде не я виждам, Марина — обажда се Елла, която се приближава и сяда до мен.

Отпускам бузата си обратно върху тревата и просто оставам да лежа така още няколко минути. Елла отмества кичур коса от бузата ми, но аз съм като вцепенена, че нищо не усещам. В гърлото ми се надига гадене. Чувам как Осем продължава да стене. Но Елла не е разтревожена. Никога повече не искам да се телепортирам.

Оглеждам се. Все още виждам двойно. Трябва да възстановя контрола над зрението си. Като се има предвид колко зелено и тучно е наоколо, очевидно не сме се приземили в Ню Мексико.

— Това не е Ню Мексико, нали?

— Дори не сме близо — прошепва Елла.

Най-сетне решавам, че мога да се раздвижа, бавно се надигам и поглеждам Елла. В тъмното не мога да разпозная изражението на тъмните ѝ очи. Тогава осъзнавам, че е посред нощ. Поглеждам покрай Елла към звездното небе. Припомням си синия океан и Осем, който се превърна в черен октопод. И тогава си спомням какво каза Елла точно преди да се телепортираме.

— Елла, измислям ли си, или ти ни каза, че си говорила с Шест? — Тя кимва. — Имаш предвид в съзнанието си, нали?

Елла поглежда встрани.

— Сигурно си мислиш, че съм луда. Продължавам да се питам наистина ли се случи. Може би защото го исках толкова силно… — Елла поклаща глава и поглежда надолу към мен със сериозно изражение. — Не. Не си го въобразявам. Знам, че говорих с нея. Тя каза, че се намира в пустиня. Което би трябвало да значи, че те е стигнала в Ню Мексико, нали?

— Елла, не си луда. И двете знаем, че си съвсем наред — казвам аз, като същевременно масажирам пулсиращите си слепоочия с надежда, че болката и замайването най-сетне ще преминат и мислите ми ще се прояснят. — Най-вероятно развиваш нов завет. Но трябва да разберем как е станало миналия път, за да го направиш отново.

Елла ококорва очи.

— Наистина ли смяташ, че това е завет? Как се нарича? — пита нетърпеливо тя.

— Телепатия — разнася се зад мен гласът на Осем.

Претъркулвам се, мръщейки се от болка, и поглеждам към

Осем. Той е седнал върху голям каменен блок, придържан от два сиви скални късове.

Сядам, после се изправям с олюляване. С ръце на хълбоците, се завъртам и оглеждам мястото, което ми се струва ужасно познато. И това не е, защото съм била някога тук. Познавам го от снимките в учебниците. Връщам погледа си към Осем.

— Ние наистина ли сме…

— Стоунхендж? О, да.

— Оу — прошепвам аз и отново оглеждам наоколо, но този път бавно.

Елла отива до един от камъните, може би седем-осем метра висок, и с вирната към върха му глава, прокарва ръка по повърхността. Разбирам импулса ѝ да протегне ръка и да го докосне. Та това е Стоунхендж. Не се въздържам и се присъединявам към нея. Камъните са хладни и гладки. Достатъчно е да ги докосна, за да се почувствам и аз на три хиляди години. Някои са с идеална форма, но други изглеждат като жалко подобие на онова, което са били. Ние се разхождаме известно време между тях, наслаждавайки се отблизо на онова, което повечето хора виждат само в учебниците.

— Осем, какво точно е телепатията? Знаеш ли как се използва и как мога да я контролирам? — пита Елла.

— Телепатията е способност да предаваш мисли от живо същество на друго. Означава, че можеш да контактуваш с мозъка на някой друг. Давай, опитай с мен.

Елла ни заобикаля и се изправя пред Осем. Тя затваря очи. Наблюдавам я и единственото, за което си мисля, е колко прекрасно би било, ако Елла развие този завет. Това би ни позволило да се свързваме с гардовете без значение къде са, навсякъде по света. След няколко секунди Елла отваря очи и поглежда към Осем.

— Успя ли да ме чуеш?

— Не — поклаща тъжно глава Осем. — Просто трябва да опитваш. Винаги отнема време, докато се научим да използваме заветите си. С телепатията няма да е по-различно.

Вижда се, че Елла е силно разочарована.

— Между другото, сандъците ви са ето там — посочва тя.

Осем прави няколко упражнения, за да раздвижи мускулите си. После се обръща към мен.

— Ще ми трябва малко време, за да се възстановя след последния сеанс. Иска ми се да съм възможно в най-добра форма за опита ни да стигнем Ню Мексико. — Той се покатерва на близката скала.

— Не знам — въздъхвам аз. — Чувствах се ужасно след последното ни телепортиране. Направо бях като болна. Мога да понеса наранявания, но не знам дали мога да го направя още веднъж. А и какво би могло да ни попречи да се озовем отново на дъното на океана? Ние подскачаме от място на място, а в същото време Шест е в сериозна беда. Може и никога да не успеем да се приземим в Ню Мексико!

— Знам, знам — казва Осем. Той слиза от камъка и изтупва панталоните си от полепналия прах. — Съзнавам колко разочароващо е всичко това. Но да правим нещо е по-добре от нищо. А единственото, което можем да правим в момента, е да продължаваме с опитите, докато стигнем там, където трябва да отидем. Тримата трябва да останем заедно, трябва да продължим да опитваме и ще намерим Шест.

Не знам откъде черпи своята увереност. Елла се появява иззад група каменни блокове.

— Нали знаеш, че съществуват и други начини за придвижване от място до място. Бихме могли да намерим летище и да летим дотам.

Осем почесва брадичката си и дълбоко замислен се насочва към центъра на монумента. Аз го следвам.

— Ако Шест е в беда, самолетът не е разрешение на проблема. Ще ни отнеме цяла вечност, за да стигнем при нея. — Той спира за минута, после се обръща с лице към мен. — Освен това аз виждам как я намираме.

Поглеждам въпросително към него, но той само се усмихва и свива рамене. Какво иска да каже с това?

— Видение ли си имал, Осем? Какво друго видя? Кого друг видя?

— Не мога да ти кажа нещо повече. Просто го виждам или по-скоро го чувствам. Мисля, че това е завет, който още не съм разгадал. Единственият начин, по който мога да го опиша, е, че е нещо като шесто чувство.

— Така ли разбра, че ще дойдем в Индия?

— Да — отвръща той. — Тези образи просто ми се явяват. Нямам контрол над тях.

Продължаваме да се разхождаме между масивните камъни и стигаме до Елла, която седи опряна до една скала. Тя вдига поглед, когато се приближаваме, и казва:

— Опитвам се да разговарям отново с Шест, но не се получава. Сигурно е било плод на въображението ми.

Отпускам се на колене до нея и я прегръщам през раменете.

— Заветите отнемат време, Елла. Знам го от собствен опит. Първият ми завет се появяваше обикновено само когато съм разстроена или се намирам в опасност. Те се появяват в моменти, когато имаме най-голяма нужда от тях, когато могат да ни спасят. Заветът ми, който ми позволява да дишам под вода, се яви, когато почти се бях удавила. Много е вероятно и телепортирането да ти се отразило и да е нужно малко време, за да подейства отново. — Стискам я окуражително за раменете.

— Вярно е — намесва се Осем. — Телепортирах се за първи път, когато моят сепан беше на косъм да го прегази такси. И аз се появих изневиделица до него ей така. — Той щраква с пръсти. — Това ми даде възможност да го издърпам от пътя на колата.

— Точно в момента Крейтън много ми липсва — продумва Елла. — Той винаги ми се притичваше на помощ в такива ситуации. Ами ако от мен няма да имате никаква полза? Иска ми се старейшините да не ме бяха избирали.

— Елла. — Осем прави крачка към нея. — Елла, погледни ме. Не трябва да разсъждаваш по този начин. Ние сме толкова щастливи, че ти си тук. Имаме нужда от теб. Ако не беше тук, щяхме да те търсим. Ти се намираш точно където трябва да си. Нали, Марина?

— Елла, помниш ли какво си казвахме в приюта? Ние сме отбор. Това означава нещо много важно. Грижим се един за друг. — Докато говоря, осъзнавам, че нежеланието ми да се телепортирам отново е егоистично. Единствената ни надежда да открием останалите е да отидем в Ню Мексико. Най-бързият и сигурен начин да стигнем там е чрез телепортиране. Дори и това да означава да се приземим няколко пъти на грешни места. Няма да допусна страхът ми да застраши някого другиго. Ако някой от нас е слаб, другите гардове трябва да компенсират слабостта му, като станат по-силни. Стискам отново рамото ѝ. — Ще отидем в Ню Мексико, ще намерим Шест и ще продължим битката.

Елла кима мълчаливо.

Потънали в мислите си, ние продължаваме да се разхождаме. На мен ми е необходимо известно време, за да прочистя главата си. Преди да продължим, аз трябва да се възстановя както физически, така и психически. Мястото е толкова тихо, толкова спокойно, идеално за размисъл. След около час се връщам в центъра на кръга от каменни блокове точно навреме, за да видя как Осем се навежда, взема един камък и после го пуска.

— Осем! Какво си мислиш, че правиш? — изкрещявам аз. — Забрави ли къде се намираш? Това е свято, историческо, древно място! Не можеш просто ей така да подритваш камъните! Върни ги обратно където бяха!

Преди той да успее да реагира, аз ги връщам с телекинезата си. Стоунхендж може и да не е мое минало, но е нечие и заслужава по-голямо уважение от онова, което Осем му показва точно сега. Искам да оставим мястото точно такова, каквото го намерихме.

Осем ме поглежда, силно изненадан от моя гняв.

— Търся лоралита. Сигурен съм, че е наполовина заровен някъде тук под някой от тези камъни. Трябва да го открием, ако смятаме да се придвижим до друго място — отвръща Осем.

— Добре, но след като го намериш, се постарай да ги оставиш точно там, където са били — измърморвам аз. — Стоунхендж е едно от най-забележителните места на Земята. Нека не го унищожаваме. — Омръзнало ми е да оставям след себе си развалини.

Осем изнася цяло представление, като започва да повдига нежно камъните, да наднича под тях и да ги връща много внимателно на мястото им.

— Искам само да ти обърна внимание, че Стоунхендж е тук на първо място заради лориенците. Рейнолдс ми разказа, че ние сме го построили, за да погребем онези, които са умрели в битката тук на Земята.

— Наистина ли? Това гробище ли е? — пита Елла, която се приближава към мен и се оглежда наоколо с ново любопитство.

— Било е — отговаря Осем. — Поне за няколко хиляди години. След което човеците са започнали да разкопават и да извършват любимите си научни изследвания. Някакво настойчиво търсене да разбереш всичко, дори и да няма нищо за разбиране. Както и да е. Все пак ще уважа камъните и ще ги върна на местата им. — Той продължи да се движи внимателно, сякаш е в леха с лалета.

— Нека да ти помогна.

Аз тръгвам между камъните и помагам на Осем, като ги вдигам във въздуха, докато той наднича под тях. После ги връщам точно на същите им места. В момента, когато пристъпвам към друга група камъни, чувам в далечината викове. Оставям поредния камък и виждам двама мъже в униформи, които тичат към монумента. Лъчите на фенерчетата им прорязват тъмнината. Двете с Елла се скриваме зад най-близкия голям камък.

— Бързо — прошепвам аз. — Всички да се скрият.

Наблюдаваме светлината на фенерчетата и щом някой от тях се доближи до нас, се преместваме.

— Сигурен съм, че чух нещо. Детски гласове — казва по-дребният пазач.

— Добре. Ами къде са те тогава? — пита другият и се оглежда. В гласа му ясно се долавя недоверието му.

Двамата мъже се смълчават. Надничам иззад камъка и виждам как по-едрият пазач се оглежда очевидно раздразнен, че не забелязва следи от нарушителите. После нещо привлича погледа му. Не виждам какво е то, но съм обезпокоена. Какво ли е намерил?

— Бил? Ела тук и погледни това. Имаш ли представа откъде са се появили тези неща?

— Хм. Не знам. Със сигурност не бяха тук по-рано.

Осем се материализира до мен и почти ми изкарва акъла.

— Намериха сандъците ни — прошепва той. — Смятам да ги подхвърля в пасището, съгласна ли си? Трябва да намерим лоралита и веднага да изчезваме оттук, а това няма как да стане, докато тези момчета са тук. А и нямам намерение да ги оставя да си тръгнат със сандъците ни. — Гласът му е мрачен.

Точно се каня да кажа „не“, когато мозъкът ми започва да бръмчи. След кратък статистичен шум в главата ми прозвучава гласът на Елла: Мога да отвлека вниманието им, докато вие намерите лоралита. Поглеждам я с широко отворени очи.

Елла стиска ръката ми и шепне:

— Мога да отвлека…

— Вече те чух — прекъсвам я аз. — Елла, чух те в главата си.

Тя се усмихва широко.

— Помислих си, че този път стана. Оу! Направих го! — шепне развълнувано тя.

— Хей, вие двете, по-тихо — намесва се Осем. — Имаме ли план?

— Имам една идея — отвръща Елла.

Тя се преобразява в образа на шестгодишна, заобикаля тичешком кръга от външната страна и после се връща обратно към мъжете. С гласче на малко момиченце тя се провиква:

— Тате? Къде си?

— Кой е там? — вика в отговор единият от пазачите.

Осем се телепортира, а аз наблюдавам. Тя стои неподвижна, заслонила очите си срещу светлината на фенерчетата им. Голяма артистка е. Изглежда съвсем убедително като изгубена и обезпокоена.

— Търся татко си. Виждали ли сте го?

— Какво правиш тук, за бога, малко момиче? Знаеш ли кое време е? Къде са родителите ти?

Те тръгват към нея, а Елла започва да хлипа, което кара мъжете да се заковат на място.

— Ей, успокой се, няма нужда от сълзи — казва по-едрият с успокоителен тон.

Елла спира водния поток и произнася с по-висок глас.

— Не ме докосвайте!

— Ей, ей, никой не те докосва — казва другият силно обезпокоен.

Те се споглеждат и двамата, доста объркани и без да знаят какво да правят с нея.

— Пет, Марина — прошепва Осем. Той е зад гърба ми, а двата сандъка са под мишниците му. — Трябва да намерим лоралита. Сега! Тя не може да отвлича безкрайно вниманието им.

Притичваме към центъра на Стоунхендж. Двамата с Осем започваме възможно най-бързо да проверяваме под всеки камък, който намираме. Остава ни да проверим още няколко, когато чуваме мъжете да се приближават към нас. Елла ги следва по петите, подсмърчайки.

— Добре, мисля, че е време за още едно отвличане на вниманието — казва Осем и изчезва отново.

Той се материализира откъм външния кръг от камъни, опира ръцете си в един от вертикалните блокове и започва здраво да го бута. Не мога да направя нищо друго, освен да стоя и да го гледам, изпаднала в ужас. Големият камък се разклаща и после бавно се накланя назад. Тогава пада и хоризонталният блок. След това Осем започва да вика:

— Помощ! Помощ! Камъните падат! Стоунхендж се събаря!

Направо ще го убия. Свивам ръцете си в юмрук и осъзнавам, че все още държа в ръката си един камък. Навеждам се и внимателно го оставям на мястото му.

Пазачите хукват в посока на гласа на Осем и изкрещяват ужасени, щом осветяват падналите камъни. По-дребният пазач се скрива между два вертикални блока, но твърде късно. Всички те са свързани и групово се килват надясно. Хоризонталната плоча, която стои над тях, се приземява с глух звук върху земята. Гледам с отворена уста как камъните се накланят един по един и падат подобно на домино.

— Код черно! Код черно! — По-едрият пазач изкрещява разтревожено в радиостанцията си, после я захвърля на земята. Той обвива ръцете си около един от масивните вертикални блокове, който е все още прав, и се опитва да му попречи да падне. Но напразно. Големите камъни продължават да падат.

Осем се появява до мен. Навежда се и вдига два малки камъка и най-неочаквано бледа синя светлина озарява краката му.

— Намерих го! Елате тук! — прошепва развълнувано той.

Изпитвам облекчение, че намери лоралита, но вниманието ми е твърде обсебено от разрухата на Стоунхендж, за да се зарадвам. Още не мога да повярвам на стореното от него. Бясна съм. Елла притичва покрай мен, а аз се стрелвам под една от хоризонталните плочи, която е все още на мястото си, и използвам телекинезата си, за да забавя движението на блоковете.

По-едрият пазач опира гръб в един от камъните, който е на ред да се наклони. Другият пазач се присъединява към него. Насочвам съзнанието си около техния блок и го стабилизирам. Когато един от падащите блокове го удря, аз не му позволявам да се наклони. Пазачите се отдръпват от него и се отпускат върху тревата, изумени от собствената си сила. След това обръщам ефекта на доминото, така че падналите блокове избутват другите нагоре, а аз ги стабилизирам в оригиналното им положение. След това с последната си сила започвам бавно да повдигам хоризонталните плочи от земята и да ги връщам обратно върху каменните блокове.

Пазачите наблюдават всичко това със зяпнали уста, твърде потресени, за да отговорят на разтревожените гласове, които грачат от радиостанциите им.

— Марина — прошепва Елла. — Ей, Марина. Трябва да тръгваме. Сега. Идвай.

Тръгвам обратно към центъра на монумента. Вече мога да тръгна. Спокойна съм, че оставям всичко както беше.

Пристъпвам наежена към Осем и издърпвам сандъка си от него. Сграбчвам ръката му, без да го погледна. Все още съм му ядосана. Елла държи неговия сандък и е увиснала на ръката му. Тримата заедно заставаме над синия лоралит. Последното, което чувам, преди тъмнината да ме погълне, е гласът на едрия пазач, който говори в радиостанцията си:

— Фалшива аларма.