Вятър, горещ пясък и изгаряща жега, ведно с пулсираща болка в главата, ме посрещат в следващата ни точка на телепортиране. Опитвам се да закрия очи от заслепяващото слънце, докато лежа по гръб и се съвземам. Добре дошли в Ню Мексико.
— Ох — простенва Осем, но в гласа му се прокрадва задоволство. — Е, успяхме.
Усмихвам се, но продължавам да лежа неподвижно, изчаквам болката в главата ми да се поуталожи, преди да се размърдам.
— Елла? — провиквам се.
— Тук съм, Марина — вика тя в отговор. — Я виж къде сме! Ню Мексико!
— Най-после. Опита ли отново да се свържеш с Шест?
— Да, но засега нищо.
Бавно се изправям. Осем се е подпрял на ръце и колене в подножието на дюната и се опитва да се изправи. Изглежда, този път телепортирането му се е отразило по-зле, отколкото последните няколко пъти. Елла е сложила ръка на врата му. Наблизо лежат двата сандъка. Завъртам се на триста и шейсет градуса и навсякъде около мен, докъдето ми стига погледът, се вижда само пясък. И тук-там по някой кактус.
— Накъде ще вървим сега?
Елла и Осем се изкачват по дюната и застават до мен. След малко Елла сочи на север и казва:
— Вижте! Шест спомена нещо за смърт в пустиня с планини.
Поглеждам нататък и разбирам какво има предвид. В следобедната мараня се мержелеят меките очертания на планини.
— Тогава тръгваме нататък — отсича Осем. — Можем да преминем разстоянието с кратки отскоци, щом си възвърна телепортирането. Засега ще вървим.
Взимаме сандъците и се отправяме на север.
— Елла — обаждам се аз. — Опитай пак да се свържеш с Шест. Ако не успееш, пробвай с Четири или пък с някого от другите, Пет или Девет.
Забавихме се доста, докато стигнем дотук. Може пък Елла да успее да открие нещо, което ще ни спести сега малко време.
Девет разглежда показанията на навигатора, монтиран в средата на волана. Оглежда безкрайната пустиня, която ни заобикаля отвсякъде. Навигацията на колата е уловила подземен тунел наблизо, трябва сега само да намерим входа му. Когато натискам зеления триъгълник на таблета, той показва, че сме само на няколко километра от кораба ни. Натискам синьото кръгче и крещя:
— Девет, те са тук!
— Кой е тук? — пита Девет и оглежда хоризонта.
— Другите три сини точки. Те са тук, в Ню Мексико!
Девет грабва таблета от ръцете ми и възкликва възторжено:
— Мамка му, братле! Това ни трябваше, сега вече можем да вървим нататък. — Той ме гледа с блеснали очи.
— Започва се — началото на края.
Горя от нетърпение да дойде моментът, когато най-после ще имаме шанса да направим каквото е необходимо, но същевременно осъзнавам, че това ще бъде битката на живота ни.
— Сега, точно сега е моментът, когато ще покажем какво можем — казва Девет. — Ще се сражаваш с всички сили, Четири, както никога досега. Ще бъдеш като див звяр. Аз ли? Аз ще отсека главата на Сетракус Ра, ще я увия, ще ѝ вържа огромна червена панделка и ще я занеса обратно на Могадор. И тогава Лориен ще възкръсне от пепелта. — Гласът му трепери от вълнение, от целия гняв и жаждата за мъст, които е натрупал в себе си.
Бърни Косар излайва от задната седалка и Девет се извръща към него с усмивка.
— И ти също, БК. Ти, приятелю, ще сриташ нечий тлъст задник.
Мисля си какво ли ще е усещането, когато се съберем с всички гардове, нещо, за което от много време избягвах да мисля. Поглеждам към хоризонта. Съзнанието ми е бистро и отворено за всички възможности. Усещането е толкова хубаво. И точно тогава дочувам в главата ми да отеква тих момичешки глас. Отначало той е слаб и накъсан, като лош радиосигнал, но после става по-ясен.
Четири? Номер Четири? Чуваш ли ме?
— Да, да, чувам те! — крещя силно и въртя бясно глава на всички посоки. — Коя си? Къде си?
Девет ме гледа с недоумение.
— Хей, човече. Дано ме чуваш. Ами аз съм тук, до тебе.
— Не ти. Чух някакво момиче. Ти чу ли нещо? Едно момиче току-що говореше с мен.
Номер Четири? Аз съм номер Десет. Чуваш ли ме? Май няма смисъл, не съм сигурна, че наистина говоря с някого. Никога няма да се справя без Крейтън.
— Ето я отново — казвам възбудено. Девет ме гледа, сякаш напълно съм откачил. — Девет! Тя току-що каза още нещо! Ти чу ли я? Каза, че е номер Десет! Мисля, че по някакъв начин говори в главата ми.
— Номер Десет! Бебето от втория кораб! Не ми се пули така насреща, отговори ѝ, тъпако!
Лесно му е да го каже. Тя не беше сигурна, че наистина се получава. Предполагам, че това е някакъв завет, който сега се е развил — нов и за двама ни! Трябва време, за да разбереш как действа един завет и как да го използваш. Знам, че нямам много време за размишление. Поемам дълбоко въздух, изчиствам съзнанието си от всички мисли и от шумовете около мене и се съсредоточавам. Опитвам се да пресъздам отново усещането, което имах точно когато чух гласа преди няколко минути. Чувствам се спокоен, отворен и някак си… свързан.
Чувам те, опитвам се да кажа в ума си. Нищо. Изчаквам малко и опитвам отново.
Номер Десет?
Номер Четири, чуваш ли ме?
— Чу ме! — смея се високо и гледам Девет победоносно.
— Кажи ѝ, че ще отскочим до града да убием малко време — казва Девет. — После ще минем да я вземем, на път за Лориен, където и да е тя.
Къде си? Чувам я да казва. Аз съм със Седем и Осем в пустинята, в Ню Мексико. Опитваме се да намерим номер Шест и да я спасим.
— Какво казва тя? — крещи Девет. Знам, че полудява от това, че не може да чуе разговора ни, но сега не ми е до него. Трябва да се концентрирам, за да мога да чуя гласа на Десет и да ѝ отговоря.
Какво искаш да кажеш? Къде е Шест? Ние също сме в Ню Мексико. Аз съм с Девет, ние сме в пустинята и търсим подземна база.
Поглеждам към планините.
— Трябва да намерим този тунел, и то бързо — обръщам се към Девет.
— Тя каза ли къде са?
— Каза ми само, че са тук, в пустинята, със Седем и Осем, и че се опитват да спасят Шест. Те трябва да са точките, които видяхме преди малко на картата. Знам, че няма причина да се тревожа — ако някой може да се грижи за себе си, това е Шест. И въпреки това се притеснявам.
— Тя трябва да е в базата Дулче. Хайде да отидем да я намерим.
Девет шари с пръсти по екрана. Картата сменя цвета си и изглежда сканира района, защото в един момент показва увеличено изображение на голям кактус с пет разклонения на около четиристотин метра от мястото, където се намираме. Под него се вижда очертанието на подземен тунел.
— Ето го, мамка ви, гадни копелета от правителството! Кажи на номер Десет да си замъкне задника там!
Можеш ли да ми кажеш къде се намирате, Десет? Открихме тунел, през който може да се влезе в базата, смятаме, че там държат Шест. Ние сме с кафява кола и тръгваме по заобиколен път.
След кратка пауза тя отвръща: Можем да се телепортираме до вас. Как да ви намерим?
— Не знаят как да ни намерят — докладвам на Девет.
— Дали не можем да им изпратим по някакъв начин сигнал? По дяволите! Трябваше да докараме онази ракетна установка! — Той удря с длан по волана, взира се през прозореца и поклаща ядосано глава.
— Нямаме нужда от ракетна установка. — Аз изскачам от колата. Насочвам длани към синьото небе, запалвам лумена си и размахвам лъчите напред-назад.
Гледай за лъчите от светлина в небето, инструктирам Десет. Около минута не се чува нищо. Надявам се, че не сме изгубили връзката.
Виждаме ги! — най-после възкликва Десет.
— На път са — крещя към колата, като продължавам да размахвам нагоре лъчите. Искам да им дам колкото се може повече време, за да разберат къде точно се намираме. — Трябва само да не мърдаме.
— Ще се опитам — шегува се Девет и изучава отново навигатора на волана, но не издържа и започва да шава. — Човече, не е за вярване, че ги открихме!
Най-после изключвам лумена и се връщам в колата. Не мога да повярвам, че дойде и този момент, когато сме на път да изпълним завещанието, което Старейшините са ни поверили. Ще се съберем всички заедно, за да разгромим могадорианците и да възкресим Лориен за нов живот.
Изведнъж дочуваме ясния шум от приближаващ се хеликоптер.
— Хм, Джони, те няма как да дойдат тук с хеликоптер, нали така?
— Мамка му! — казвам през зъби.
Бърни Косар скача в скута ми и слага предните си лапи на вратата, за да погледне през прозореца навън. Тримата наблюдаваме как няколко хеликоптера се задават откъм мъгливия хоризонт и се издигат в небето. Движат се в група и спират точно над нас. Фокусирам се върху онзи, който е най-отпред, завъртам го и отпращам назад. После го прихващам и го свалям със сила на земята, така че скоро няма да може да се издигне.
— Това трябва да са Федералните. Лазят ми по нервите почти толкова, колкото и могадорианците. Сигурно са тръгнали да ни търсят и са видели светлините ти! — крещи Девет.
Изпод капака на колата се показва куполът на оръдието. Девет се прицелва, после изстрелва няколко предупредителни изстрела първо вдясно от останалите хеликоптери, а после и вляво. Веднага щом стрелбата спира, те се снижават и започват да кръжат над нас. Смятам да елиминирам още един с телекинезата си, когато Девет излайва:
— Дръж под око пътя!
Поглеждам вляво от мене и виждам огромен облак от прах, който се носи над колона от черни коли. Бърни Косар лае и драска по вратата. Отварям я и той се превръща в огромен ястреб, който се издига към небето. Аз се втурвам към багажника на колата, удрям го силно с юмрук и той се отваря. Дръпвам ципа на един от саковете, измъквам четири автоматични пушки и пускам две от тях до вратата на Девет. От колоната в далечината вече се чуват изстрели и аз се покатервам върху колата. Докато се прицелвам, Девет продължава да обсипва с изстрели приближаващите се хеликоптери. С ъгълчето на очите си виждам как Бърни Косар връхлита странично върху един хеликоптер и сграбчва с ноктите си пилота. Дърпа го и се опитва да изтръгне със силния си клюн безопасния колан, който го държи към седалката. Най-после успява, издърпва пилота от кабината и го пуска на пясъка. Хеликоптерът полита надолу и при падането си избухва в пламъци. Колоната от черни коли заобикаля горящите останки, аз държа спусъците на двете пушки в ръцете си и се прицелвам в предните гуми на първите две коли. Това няма да спре конвоя, но поне ще ги забави.
Останалите хеликоптери се разделят и тръгват към нас от различни страни. Наоколо изригват облаци от пясък. Един от хеликоптерите лети точно над нас и аз се претъркулвам встрани, за да избегна поредицата от изстрели.
Напрягам се да проясня съзнанието си. Не е лесно, но му хващам чалъма. Поемам дълбоко въздух няколко пъти и успокоявам ума си. Номер Десет? Къде си? Ние сме под обстрел.
Чуваме, отвръща тя. Идваме. Мислите ѝ са ясни, но в тях се прокрадва лека тревога. Само мисълта, че другите вече идват насам, ме изпълва със спокойствие.
Обръщам се и виждам два черни хеликоптера, които се накланят, завиват наляво и се отправят в обратна посока: продължават да сипят ракети, но вече към нова цел. Това трябва да са те! Успявам да отклоня само три от ракетите, но някой друг поема останалите.
— Десет и другите почти стигнаха! — крещя към Девет през прозореца до шофьора. Миг по-късно куполът на оръдието, който стърчи от предния капак на колата, експлодира и късове горещ метал политат над главата ми. Претъркулвам се от покрива точно преди нов дъжд от куршуми да го разцепи на две.
Девет изскача от колата и грабва двете пушки, които съм оставил на пясъка до неговата врата.
— Май дойде време за истинска битка, цял живот съм чакал този момент.
Хеликоптерите правят завой и се изравняват с колоната от коли в далечината, като образуват мощен фронт. Девет вдига длан и оловносивият камион отпред изведнъж отскача нагоре като ракета, която излита в Космоса. Девет сваля длан и той полита надолу. От мястото си чуваме крясъка на мъжете вътре. Колата спира за момент и после се стоварва тежко на земята. Наблюдаваме как хората се измъкват от камиона с треперещи крака и се оглеждат накъде да хукнат. При грохота от падането Бърни Косар, все още преобразен като ястреб, се стрелва надолу, каца зад обърнатата на пътя кола и се превръща в чудовище. Конвоят от коли излиза от пътя и тръгва през пустинята, за да го отбегне, а някои направо се обръщат назад. Бърни Косар надава рев.
Девет се привежда към задната седалка и изхвърля сандъците от колата. Отваря своя и изважда наниза от зелени камъни и сребристия жезъл, хуква към хаоса отзад и крещи:
— Изчакай останалите, аз и БК се връщаме след малко!
Аз крещя в отговор:
— И не се увличай много, не сме на купон! Внимавай да не взривиш входа към военната база!
Един хеликоптер се приближава отдясно и точно когато с мисълта си дръпвам носа му надолу, нещо ме пронизва в левия крак. Падам и забивам глава в пясъка, заслепен от болка. Усещането е до болка познато и аз се търкалям по пясъка, крещейки с всичка сила. Знам какво означава това. Нов белег, който прогаря крака ми. Още един член на гардовете е мъртъв.
Всичко замира. Мисълта, че още един от нас е мъртъв, ме връхлита с такава сила, че аз лежа като парализиран и сякаш потъвам в пясъка, съсипан от скръб. Още един боец по-малко за възстановяването на Лориен, един боец по-малко в битката за спасението на Земята и всяко живо същество на нея. Две ракети се стоварват върху колата ни и я помитат.
Върху мен се изсипва дъжд от изстрели и изведнъж гривната ми започва да нараства и се превръща в щит точно навреме. Фактът, че заветите ми действат в унисон с опасностите, които ме връхлитат, ми дава известна утеха, макар че не ми е ясно защо не ме защитиха при предишната атака. Канонадата от изстрели около мен не стихва. Когато най-после успявам да хвърля поглед върху новия белег около глезена си, с огромна изненада вместо него виждам две зейнали огнестрелни рани. Не съм подозирал, че мога така да се зарадвам на кървящите си рани. Изпитвам огромно облекчение, че това не е още един белег, и изобщо не ми пука, че ръцете ми са целите в кръв. Притискам ги към раните, за да спра кръвта, и тогава пустинята притихва странно. Гривната ми се свива и се прибира. Успявам да се преобърна и поглеждам нагоре. Над мен са се надвесили трима тийнейджъри. Момчето е високо, с матова кожа и къдрава черна коса, а двете момичета държат лориенски сандъци. Разпознавам веднага момчето от виденията си. То кимва и се усмихва:
— Радвам се да те видя отново, номер Четири. Аз съм номер Осем.
Преди да успея да отговоря, той изчезва.
Едното от момичетата е по-ниско, със златистокестенява коса и нежни черти. Изглежда на не повече от дванайсет: сигурно това е номер Десет, гардът от втория кораб. То пуска сандъка си на пясъка и коленичи до мен. Другият гард, високо момиче с кестенява коса до раменете, също оставя сандъка си, кляка до мен и поставя ръце върху раните ми. Обзема ме леден хлад и тялото ми започва да се тресе върху пясъка. Точно когато си мисля, че ще загубя съзнание, всичко свършва. Поглеждам към глезена си и виждам, че раните са напълно заздравели. Невероятно е. Момичето се изправя, подава ми ръка и ме вдига на крака.
— Този твой завет е направо жесток — успявам да кажа.
— Джон Смит. — Второто момиче се взира в мен, прехласнато, сякаш вижда филмова звезда. — След всичкото това време не мога да повярвам, че сега стоиш пред мен.
Понечвам да отвърна, когато над рамото му съзирам ракета, която се носи към нас със свистене. Блъскам момичетата на земята и падам върху тях, а дюната зад нас изригва като вулкан и ни засипва с облак от пясък. Когато той се разнася, номер Осем отново изниква до нас.
— Всичко наред ли е тук? Готови ли сте за битка? — пита той.
— Да, добре сме — отговаря по-високото момиче и кимва към крака ми.
Десет беше казала, че е със Седем и Осем. Значи, това трябва да е номер Седем.
Преди да успея да се представя както му е редът, Осем за втори път изчезва.
— Той може да се телепортира — обяснява номер Десет с усмивка, когато вижда учудения ми поглед. Не мога да повярвам, че толкова много от нас най-после са заедно. Отвръщам на усмивката ѝ.
В далечината виждам Осем, който се бие наред с Девет и Бърни Косар. Те опустошават всяко приближаващо се возило, преобръщат и изваждат от строя тежките военни машини, сякаш са евтини пластмасови играчки. Пламтящият жезъл на Девет разрязва на две долната част на един хеликоптер, който прелита ниско. Осем се телепортира до един черен бронетранспортьор и го преобръща с ръце. Два хеликоптера се спускат рязко надолу, сблъскват се и се завъртат в огнена топка.
Обзема ме ново чувство за опасност, което ми подсказва, че трябва да стигна до Шест колкото е възможно по-бързо.
— Предполагам, че вие сте Седем и Десет. Вие какво можете да правите? — питам ги, докато търся пушките в пясъка и подавам по една на всяка от тях.
— Можеш да ме наричаш Марина — казва момичето с кестенявата коса. — Аз мога да дишам под вода, да виждам в тъмното и да лекувам рани. Притежавам и телекинеза.
Наричай ме Елла, чувам гласа на Десет в главата си. Освен че имам телепатия, мога и да променям възрастта си.
— Страхотно. Аз съм Четири, онзи смахнатият с дългата черна коса е Девет, а чудовището е моята химера, Бърни Косар.
— Имаш химера? — пита Елла.
— Не знам какво щях да правя без него — отвръщам аз.
Оцелелите коли от колоната най-накрая се разпръсват, десетина от тях излизат от пътя и се насочват към нас тримата. От покрива на една се появява слаба струйка дим и аз обръщам с мисълта си току-що изстреляната оттам ракета и я забивам в пясъчната дюна. Останалите камиони и джипове продължават да напредват към нас.
Започвам да събирам отломките от разрушената кола на Девет и да ги запращам към приближаващата се колона. Мятам гуми, врати, даже и една смачкана седалка. Марина прави същото и успяваме да блокираме движението на три от колите. Но все още пет-шест или повече продължават напред.
Изведнъж изневиделица пред нас изникват Осем, Девет и БК. Осем пуска ръката на Девет и се пресяга да се здрависа с мен.
— Здравей, номер Четири.
— Нямате представа колко се радваме, че сте тук с нас, приятели — отвръщам аз.
Девет се ръкува с Десет и Седем.
— Здравейте, дами. Аз съм номер Девет — представя се той.
— Здрасти — отвръща Десет. — Можете да ме наричате Елла.
— Аз съм номер Седем, но става и Марина — предлага тя.
Съжалявам, че сега нямаме достатъчно време, за да си поговорим. Толкова дълго съм чакал този момент, искам да чуя техните разкази, да разбера къде са се крили, да ми кажат какви са техните завети и какво има в сандъците им. Но насам се задават още хеликоптери.
— Не можем да стоим тук и да отбраняваме вечно това парче пустиня — казвам им. — Трябва да стигнем до Шест!
— Дайте да размажем тези лоши момчета — предлага Девет и сочи към приближаващите се машини. — После ще намерим Шест и ще приключим с това.
Всички се обръщаме и наблюдаваме приближаването на хеликоптерите. Няколко нови черни точки се появяват на небето. Поглеждам към събратята си гардове, всички изглеждат готови за предстоящата битка. Никога досега не сме били заедно, не и толкова много от нас, и никога победата не е изглеждала толкова близко. Оттук нататък ще бъдем винаги заедно.
— Те ще продължават да прииждат насам — казвам. — А ние трябва да стигнем до Шест.
— Добре, Джони. Тунелът е насам. — Девет сочи към пясъците зад нас. — Аз ще се заема с тила и ще направя каквото е необходимо. Нали разбираш, няколко шамара зад врата, това-онова — да ги поразтърся малко.
Онези от нас, които имат сандъци, ги вземат и се приготвят за път. Аз повеждам групата и всички се отправяме в посоката, която Девет ни показа. Оглеждам се за възможни капани и вкупом се движим към кактуса с петте разклонения. Седем и Осем ме следват по петите, а Десет се движи малко след тях. Зад нас продължава канонадата от изстрели, явно Девет си върши работата. Крещи и дюдюка, сякаш купонът отзад безкрайно го забавлява. Това е Девет, само той може така да се кефи в такъв момент.
Хукваме напред и се спираме чак когато стигаме до кактуса. Девет продължава радостно да бълва изстрел след изстрел, докато двамата с Осем се опитваме да се справим с бодливото растение, единственото препятствие, което ни дели от мястото, където държат Шест. Картата показа, че тунелът е вдясно от кактуса. Най-после с помощта на телекинезата си успяваме да го раздробим на парчета. Под него има плътна кафява врата с метална дръжка по средата. Докато стоя там и оглеждам входа редом с другите гардове, си спомням какво ми беше казал наскоро Девет: „Чакал съм това цял живот“. Всички ние сме живели с очакването на момента, в който ще се намерим, когато и деветимата ще бъдем заедно и ще поведем битката срещу могадорианците, за да спасим завещанието на Лориен. Както се оказа, няма да сме девет, но шестимата от нас, които оцеляха, сега и с попълнението от номер Десет, ще направим всичко, за да оцелеем, каквото и да се случи оттук нататък.