Възходът на номер Девет

Глава 3

Въздухът е мръсен и тежък, когато напускаме летището в Ню Делхи. Вървим по тротоара, Крейтън носи под мишница сандъка на Марина. Колите по задръстените улици се разминават на сантиметри със свирещи клаксони. И четиримата сме нащрек и се оглеждаме за най-малкия признак за тревога или за нещо, което да подскаже, че някой ни следи. Стигаме до едно кръстовище, тълпата ни притиска от всички страни. В нас се бутат жени, които крепят на главите си високи кошници, мъже носят кофи с вода, увесени на тъмните им рамене, и ни крещят да им направим път. Миризмите, шумът, физическата близост на забързания свят около нас направо ни смазват. Продължаваме да сме нащрек.

На другия край на улицата има оживен пазар, който сякаш се простира километри напред. Заобикалят ни деца с разни дрънкулки за продан и ние учтиво отказваме фигурките от дърво и бижутата от слонова кост. Удивена съм от организирания хаос, който цари във всичко, и се радвам да видя как животът тук тече по обичайния си начин. Щастлива съм, че в този момент съм далеч от нашата война.

— Сега къде отиваме? — пита Марина с висок глас, за да надвика шума.

Крейтън оглежда внимателно тълпата от хора, които пресичат улицата.

— Сега, когато сме достатъчно далече от летището и камерите му, предполагам, можем да намерим някакво…

Едно такси намалява скорост и спира пред нас, от гумите му се вдигат облаци от прахоляк и мръсотия и шофьорът отваря вратата откъм мястото на пътника.

— … такси — довършва Крейтън.

— Заповядайте, къде да ви закарам? — пита шофьорът. Той е млад и изглежда притеснен, сякаш това е първият му работен ден.

Марина или проявява съчувствие към него, или иска отчаяно да се махне от тълпата, защото скача бързо на задната седалка и маха на останалите.

Крейтън дава адреса на шофьора и сяда на мястото до него. Елла и аз се намъкваме отзад до Марина.

Шофьорът кимва и рязко натиска педала на газта, всички политаме назад и се удряме в напуканата пластмасова седалка. Ню Делхи се превръща в мъгляво петно от ярки цветове и отлитащи звуци. Задминаваме коли и рикши, кози и крави. Вземаме завоите толкова бързо, че очаквам колата да се изправи на две гуми. Толкова много пъти минаваме на косъм от пешеходци, че накрая им губя бройката. Тогава решавам, че може би ще е по-добре да не гледам толкова отблизо какво се случва. Мятаме се напред-назад и се удряме един в друг. Единственият начин да не паднем на мръсния под е да се вкопчим един в друг и във всичко друго, което можем да сграбчим.

В един момент таксито се качва на бордюра и профучава по един участък от тесен тротоар, за да избегне задръстването. Всичко е адски смахнато, но трябва да си призная, че безкрайно се наслаждавам на всяка една секунда. Годините на бягане, криене и борба са ме пристрастили към адреналина. Марина стиска здраво облегалката пред нея и не иска и да види какво се случва навън, докато Елла се е привела през нея и се опитва да види колкото може повече.

Без всякакво предупреждение шофьорът завива рязко и подкарва таксито по един път, който минава покрай дълга редица от складове. Улицата е обградена от десетки мъже с автомати. Шофьорът ни им кимва, когато прелитаме край тях. Крейтън ме поглежда през рамо. При вида на угриженото му лице стомахът ми се свива още повече. Пътят изведнъж видимо опустява.

— Къде ни водиш? — иска да знае Крейтън. — Трябва да пътуваме на юг, а ти ни караш на север.

Мартина се обръща рязко и двете с Елла ме поглеждат въпросително.

Шофьорът рязко набива спирачки и колата спира със свистене. После мъжът изскача от таксито и бързо се отдалечава. Десетина джипа и покрити камиони наобикалят колата. Всички те имат на вратите един и същ зацапан надпис, изписан с червена боя, но не мога да го разчета. Мъже, облечени в цивилни дрехи, изскачат от камионите с насочени автомати.

Сега вече адреналинът наистина ме връхлита. Така е винаги преди сражение. Хвърлям поглед към Марина и виждам ужасеното ѝ лице, но знам, че ще успее да се вземе в ръце. Запазвам спокойствие.

— Готови ли сте всички? Марина? Елла?

Те кимват.

Крейтън вдига ръка:

— Чакайте! Шест, виж камионите! Погледни вратите им!

— Какво? — пита Елла. — Какво пише на вратите?

Мъжете се приближават, виковете им стават припрени и настойчиви. Толкова съм концентрирана върху надвисналата опасност, че не чувам думите на Крейтън. Когато някой насочва оръжие срещу мен или срещу тези, които обичам, ще го накарам да си плати за това.

Марина поглежда през прозореца.

— Шест, погледни! Това не ли цифрата…?

Точно когато вратата до Марина се отваря със замах, виждам най-сетне онова, в което се взират всички. Зацапаните червени надписи по вратите на камионите са осмици.

— Вън! — изкрещява мъжът.

— Прави каквото ти казва. — Крейтън говори тихо със спокоен тон. — Засега ще правим каквото ни кажат.

Внимателно се измъкваме от таксито с вдигнати ръце, и четиримата приковали поглед в червените цифри на вратите на камионите. Явно се движим твърде бавно, защото един от мъжете се навежда и дръпва силно Елла напред. Тя губи равновесие и пада на земята. Не мога да не реагирам. Не ми пука дали те са хора на номер Осем, или не, не можеш да събориш така едно дванайсетгодишно момиче на земята. С мисълта си издигам мъжа във въздуха и го мятам на покрива на един склад оттатък улицата. Другите паникьосани размахват автомати и си крещят един друг.

Крейтън ме сграбчва за ръката.

— Нека разберем защо са тук и дали знаят къде е номер Осем. Тогава, ако се наложи, ще ги атакуваме с пълна сила.

Все още бясна, аз се отдръпвам, но кимам в знак на съгласие. Прав е — нямаме представа какво искат от нас. По-добре е да го разберем сега, когато все още могат да ни обяснят.

Висок брадат мъж с червена барета излиза от един от покритите камиони и бавно тръгва към нас. Усмихва се самоуверено, но погледът му е лукав. От кобура на рамото му се показва малък пистолет.

— Добър ден и добре дошли — казва той на английски със силен акцент. — Аз съм командир Грахиш Шарма от въстаническата националистическа групировка „Вишну Осем“. Идваме с мир.

— Тогава за какво са ви оръжията? — пита Крейтън.

— Те са, за да ви убедим да дойдете с нас. Знаем кои сте и никога не бихме ви нападнали. Наясно сме, че ще ни победите. Вишну ни каза, че всеки от вас е могъщ като самия него.

— Как ни открихте? — настоява Крейтън. — И кой е Вишну?

— Вишну е всепроникващата същност на всички същества, господарят на миналото, настоящето и бъдещето, Върховният Бог и Пазителят на Вселената. Той ни каза, че ще бъдете общо четирима — три млади момичета и един мъж. Помоли ни да ви предадем едно съобщение.

— Какво е съобщението? — питам аз.

Командир Шарма прочиства гърлото си и се усмихва.

— Съобщението гласи: „Аз съм номер Осем. Добре дошли в Индия. Моля, елате при мен колкото е възможно по-скоро“.