Възходът на номер Девет

Глава 11

Номер Осем седи на тревата. Езерото зад него е напълно неподвижно.

— Известен съм под най-различни имена. Някои ме наричат Вишну, други — Праматма, или Парамешвара7. Познат съм също с моите десет аватари, с трима от които вече се срещнахте и сражавахте. Доста успешно, ако мога да отбележа.

— Ако това са твои аватари, то следователно те са част от теб. Което означава, че си сметнал за необходимо да обявиш война на три момичета, които се опитват да те намерят — изрича силно ядосан Крейтън. — Ако не се лъжа, ти би трябвало да си въплъщение на миролюбив бог.

— Ще трябва да ни дадеш някои обяснения — добавя Марина.

Нашият гняв не го трогва и той продължава да си седи.

— Трябваше да съм сигурен, че вие сте тези, за които се представяте. Трябваше да се убедя, че сте готови да се срещнете с мен. Приемете извиненията ми, ако междувременно съм наранил чувствата ви, както и някои други части от телата ви. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, вие се справихте.

Идва ми в повече. Изморена съм и съм гладна. Освен това прелетях от другия край на света и се бих с цяла армия, за да стигна дотук. Искам отговори. Изправям се, стиснала ръце в юмруци.

— Ще ти задам един въпрос и ако не получа еднозначен отговор, ние се тръгваме. Това не ти е някакъв философски спор и ти нямаш право да ни подлагаш на изпитания. Ти ли си номер Осем?

Той ме поглежда и свива устни. Цветът на тялото му се променя и от син става бакърен. После тръсва глава, короната пада, а косата му се пръсва в рошави, гъсти къдрици. Две от ръцете му изчезват и само след секунди на тревата пред нас вече седи младеж, гол до кръста. Командир Шарма ахва от изненада.

Малко е слаб, но е с бронзов тен. С плътните си устни и дебели, черни вежди определено изглежда секси. Около врата му виси син лориенски амулет.

Той е един от нас.

Елла вдига поглед към Крейтън, който изпуска дълго сдържания си дъх. Понечва да каже нещо, но момчето го изпреварва.

— Моят сепан ме беше нарекъл Джоузеф, но съм имал и много други имена. В този край повечето хора ме знаят като Навийн. — Той спира и ме поглежда, после запретва крачола на дрипавите си панталони и открива белезите, които са лориенските символи на Първи, Втори и Трети. — Ако държите да съм истински лориенец, тогава можете да ме наричате номер Осем.

Гневът, който набъбва в мен като балон, се спуква и изчезва. Бяхме намерили още един член на гардовете. Бяхме станали по-силни.

Крейтън пристъпва към него и му протяга ръка.

— Търсихме те, Осем. Пропътувахме голямо разстояние. Аз съм Крейтън, сепанът на Елла.

Осем се изправя и разтърсва ръката на Крейтън. Той е висок, мускулите на стомаха и горната част на тялото му са добре очертани. Очевидно е тренирал през години, докато е оцелявал сам в планината.

Елла също се изправя.

— Аз съм Елла. И съм номер Десет.

— Опа! — възкликва Осем. Той се вглежда в очите ѝ. — Какво искаш да кажеш с това, че си номер Десет? Ние сме само девет. Кой ти каза, че си номер Десет?

Елла се свива смутена и заприличва на шестгодишно дете. Предполагам, че е доста смущаващо някой, който допреди минути е бил една статуя, да подложи на съмнения идентичността ти. Крейтън прегръща Елла и тя също така бързо се превръща отново във високото, дванайсетгодишно момиче, каквото е всъщност.

В отговор Осем израства с метър и половина и се надвесва над нея.

— Само толкова ли можеш, Десет?

Върху лицето на Елла се изписва решителност. Изглежда, сякаш ще се опита да порасне с няколко години, но нищо не се случва. След секунди тя свива рамене.

— Май да.

Крейтън се обръща към Осем:

— По-късно ще ти обясня, но след вашия кораб от Лориен излетя още един. На него бяхме двамата с Елла. Тя беше бебе.

— Това ли е всичко, или има и номер Трийсет и втори, за когото трябва да знам? — пита Осем и възвръща нормалната си височина.

Гласът му е дрезгав, но приятен. Едва сега забелязвам, че очите му са с невероятен тъмнозелен цвят. Изражението на Марина показва, че и тя го е забелязала. Тя нервно затъква косата си зад ушите, а аз не мога да сподавя усмивката си.

— Елла е последната — отвръща Крейтън. — Това е Шест, а това е Марина, номер Седем. Очевидно си в състояние бързо да променяш формата си. Има ли нещо друго, което трябва да знаем?

В отговор Осем се превръща в двуглав жираф и този път се извисява на шест метра над нас. Опитвам да потисна усмивката си.

— Наистина имам този завет — отговаря лявата глава.

Главата отдясно се навежда над водата, отпива глътка, поглежда към нас и едва тогава добавя:

— Както и много други.

— О, така ли? И какви по-точно? — пита Марина.

Осем се превръща отново в момче и се понася с подскоци по повърхността на езерото, сякаш е от твърд лед. После прави обратен завой и спринтира към нас, като преди да спре, се плъзга, изпращайки вълна от вода към Марина.

Но Марина няма намерение да се остави на новото момче. Без колебание тя вдига ръце, спира водата насред пътя ѝ и я изпраща обратно към Осем, като използва телекинезата си. От своя страна той изхвърля водата нагоре подобно на гейзер. За да не остана по-назад, и аз се включвам в играта им, поемам контрол над вятъра и го използвам, за да избутам гейзера през езерото, докато около Осем се образува една движеща се водна стена, която го обгръща от три страни.

— Какво друго можеш? — викам аз с предизвикателство в гласа.

Осем изчезва от мястото, където го бях хванала във воден капан, и се появява върху назъбените скали над езерото. Отново изчезва и се материализира на сантиметри от носа ми.

Неочакваната му близост е толкова шокираща, че инстинктивно забивам юмрук в ребрата му. Той се олюлява и сумти.

— Шест! Какво правиш? — изкрещява Марина.

— Извинявай — казвам аз. — Беше по рефлекс.

— Заслужих си го — отвръща той, като пренебрегва загрижеността на Марина.

— Значи, можеш да се телепортираш? Жестоко! — коментира Марина.

— Обичам да го правя — заявява той и изненадващо се появява до нея, като опира небрежно ръка на рамото ѝ.

Марина се киска и маха ръката му. Кискане? Тя да не си прави майтап?

Осем се усмихва, изчезва и се появява отново върху раменете на Крейтън с клатушкащи се крака и размахал ръце, за да запази равновесие.

— Макар че понякога избирам тъпи места да се приземя.

Малко неочаквано се сдобиваме с шут. Впечатлена съм от неговата закачливост, но не мога да преценя това характерно качество ли е, или само склонност. Решавам да го приема за нещо положително. Направо си представям раздразнението и объркването върху лицата на могадорианците секунди преди това дете да ги превърне в пепел. Крейтън се навежда напред и сякаш са репетирали предварително този номер, Осем се приземява с лекота на земята. После пляска с ръце, очевидно доволен от себе си.

— Къде е твоят сепан? — пита го Марина.

Засмяното лице на Осем става сериозно. Всички ние знаем какво означава това. В съзнанието ми изплува образът на Катарина със завързана уста и прикована с вериги към стена. Мисля за Джон и неговия сепан, Анри. Прогонвам спомените, преди от очите ми да бликнат сълзи.

— Преди колко време? — Крейтън задава внимателно въпроса, който е в главите на всички ни.

Осем се обръща, за да погледне към полето с висока трева под нас. С мисълта си той разделя тревата вляво и вдясно, докато се образува тясна пътека. Вдига глава към залязващото слънце.

— Вижте, трябва да се махнем оттук. Мръква се. По пътя ще ви разкажа за Рейнолдс и Дола.

Командир Шарма се спуска към Осем и го сграбчва за китката.

— А аз? Какво мога да направя за теб? Моля те, кажи ми.

Гласът му ме стряска. Той беше толкова тих през цялото време, а аз бях така погълната от нашето опознаване, че напълно забравих за ролята му във всичко това.

— Командире! — Осем се обръща към него. — Ти беше един лоялен приятел. Затова искам да благодаря на теб и войниците ти за всичко, което сторихте за мен. Вишну би бил много щастлив от вашата вярност. Опасявам се, че пътищата ни се разделят.

От изражението на командира е ясно, че за него това е неочаквано.

— Но аз не разбирам. Направих всичко, за което ме помоли. Доведох приятелите ти. Хората ми умряха за теб.

Осем поглежда Шарма право в очите.

— Никога не съм пожелал някой да умира за мен. Затова отказвах да напусна планината и да се разходя с теб по улиците. Съжалявам, че загинаха хора, съжалявам повече, отколкото предполагаш. Повярвай ми, знам какво е чувството да загубиш човек. Но оттук трябва да тръгнем по различни пътища.

— Но…

Осем го прекъсва.

— Сбогом, командире.

Мъжът се обръща, а на лицето му е изписано отчаяние.

Бедният човек. Но той е войник, който знае как да изпълни заповед, как да приеме фактите.

— Ти ме напускаш.

— Не — отвръща Осем. — Ти ме напускаш. Предстои ти нещо по-голямо, по-добро. Преди време един мъдър човек ми каза, че само ако напуснеш някой добър, ще можеш да срещнеш някой по-добър. След като си тръгна, ти ще останеш с твоя Вишну и ще познаваш само него.

Мъчително е да си свидетел на ставащото. Командир Шарма отваря уста да каже нещо, но замълчава, защото Осем му обръща гръб и тръгва надолу по пътя, без да поглежда назад. Първата ми реакция е, че Осем е твърде рязък. После осъзнавам, че това е най-добрият начин да постъпи както трябва.

— Хей! Чакай! — Крейтън се провиква след Осем. — Подножието на планината е в другата посока. Трябва да стигнем до летището.

— Първо искам да ви покажа нещо. Може пък да нямаме нужда от летище.

— Къде отиваш? Има неща, които още не знаеш. Трябва да седнем и да поговорим. Трябва да изготвим план! — настоява Крейтън.

— Иска ми се да не бях чупила онези очила — обажда се Елла. — Не можем просто да го следваме, без да знаем къде ни води, дори идеята да е добра. Той смята, че знае всичко, но може и да не е така.

Наблюдаваме Крейтън, който обмисля какво да правим. Знам какво аз смятам, че трябва да направим. Най-после намерихме друг член на гардовете и сега трябва да сме заедно. Кимам в посока на бързо чезнещата фигура на Осем. Крейтън ме поглежда и кимва в отговор. Той грабва сандъка на Марина и забързва след Осем. Елла и Марина се хващат за ръце и го следват мълчаливо. Подреждам се зад тях в редицата. Използвам способността си да чувам предварително звуци и се ослушвам дали командирът си е тръгнал от мястото, където го оставихме. Нищо не чувам. Мога да си го представя, застанал тих и неподвижен дълго след заминаването ни. Разбирам защо трябваше да стане така, но въпреки това ми е жал за човека. Изоставен въпреки лоялността си. Поглеждам към непреклонния гръб на Осем и ми е криво и за двамата.

Осем върви напред. Следваме го надолу по един хълм и се озоваваме в отворена долина. Накъдето и да погледна, наоколо са заснежените Хималаи. По-наблизо са части от гори с поляни от жълти и пурпурни цветя помежду им. Красиво е. Наслаждаваме им се, докато вървим. Крейтън нарушава тишината.

— И така. Кои са Рейнолдс и Дола?

Осем забавя крачка и ние тръгваме заедно. Той откъсва от цветята, но ги смачква в дланта си.

— Рейнолдс беше моят сепан. Обичаше да се смее. Смееше се много. Смееше се, докато бягахме, спяхме под мостове или се криехме в нечий продънен хамбар по време на мусоните. — Той се обръща и се вглежда в лицата ни. — Някой от вас помни ли го?

Поклащаме отрицателно глави, включително и Крейтън. Иска ми се да го помнех. Но по време на пътуването бях само на две години.

Осем продължава.

— Той беше страхотен лориенец и още по-добър приятел. Но Дола… Дола беше човек. Той се влюби в нея, когато пристигнахме тук. Това се случи преди осем години. Бяха се срещнали на пазара и от този момент станаха неразделни. Рейнолдс беше много влюбен. Дола бързо се нанесе при нас. Тя рядко напускаше къщата. — Осем подритва една туфа цветя. — От начина, по който ме гледаше, трябваше да разбера, че не може да ѝ се има доверие. Винаги искаше да знае къде съм, какво правя. Не я допусках близо до сандъка ми, независимо че опитваше какво ли не. Но Рейнолдс ѝ вярваше толкова силно, че накрая ѝ каза кои сме ние. Каза ѝ всичко.

— Не е било умно — отбелязвам аз.

Джон казал на Сара и ето до какво ги доведе. Твърде рисковано е да довериш на човек нашите тайни. А любовта го прави още по-рисковано.

— Не мога да ви опиша колко бях гневен. Когато разбрах какво е сторил, побеснях. Карахме се в продължение на дни. Никога не го бяхме правили. Вярвах му напълно и не че бях загубил вяра в него. На нея нямах доверие. И тогава Дола започна да ни убеждава да отидем заедно на палатка в планината. Каза, че знаела идеалното място. Убеди Рейнолдс, че това ще му помогне да се сдобри с мен. Не мислех, че планът на Лола, двамата с Рейнолдс да се прегърнем и забравим, ще сработи, но въпреки това отидох. — Той спира за малко, колкото да ни посочи един връх на север. — Качихме се на онази планина ето там. Със себе си взех и моя сандък. По онова време вече можех да се телепортирам, притежавах телекинеза, силата ми се развиваше по план и имах нужда от тренировки, затова реших, че планинският въздух ще ми помогне да заякна по-бързо. Но още с пристигането ни Дола се опита да ни раздели. Правеше всичко възможно да накара Рейнолдс да ме остави сам. Накрая ѝ се наложи да мине към план „Б“.

Той се извръща и продължава да върви. Даваме му известно време да се успокои.

— И какъв беше план „Бе“? — тихо пита Марина, за да го накара да продължи.

Не искахме да го тормозим, но се налагаше да ни разкаже всичко.

— На третата нощ в планината тя отиде да събира дърва за огъня и ни остави сами с Рейнолдс за първи път, откакто бяхме тръгнали. Знаех, че нещо не беше наред, чувствах го във вътрешността на стомаха. Дола се върна бързичко в компанията на дузина могадорианци. Влюбеният Рейнолдс, вместо да се уплаши, започна да я моли да му обясни защо му го причинява, на него, на нас, на мен. Тогава един от воините хвърли към Дола торба със златни монети. Могадорианците ѝ бяха обещали доста пари в замяна на услугата. — Осем изплю подигравателно думата. — Сякаш беше куче, на което хвърлят угощение, така и тя се спусна към торбата. Всичко стана много бързо. Дола се спусна, един от могадорианците вдигна блестящ меч и я прониза в гърба, а торбата с монети се пръсна в краката ѝ. Двамата с Рейнолдс стояхме като вкаменени и я гледахме как умира.

Устоявам на изкушението да се втурна напред, да хвана ръката му и да я стисна, за да му покажа, че разбирам чувствата му. Гледам гордо изправения му гръб, умишлено големите крачки и съзнавам, че точно в момента има нужда да остане сам. Или поне аз самата имам нужда от това, щом се замисля за смъртта на Катарина.

Последната дума, произнесена от него, умира, сякаш още витае във въздуха. Накрая Крейтън се покашля и казва:

— Ако не искаш, не ни разказвай повече точно сега.

— Те не успяха да ме убият. — Гласът на Осем се извисява, сякаш се опитва да заглуши тъжните спомени. Номерът ми е познат. Обикновено не се получава. — Не умрях дори когато ме нападнаха директно с меч във врата и в стомаха. Умряха те. Смъртоносните удари, предназначени за мен, им се случиха на тях. Не можеха да ме убият заради заклинанието. Направих всичко възможно, за да спася Рейнолдс. Но в целия хаос се оказахме разделени, а аз се телепортирах твърде късно. Рейнолдс беше… — Той спира за секунда. — Един от тях взе сандъка ми. Опитах се да го спра. Грабнах един от техните мечове, исках да го пробода в стомаха, но пропуснах съвсем за малко. Със сигурност улучих ръката му. Както и да е, той успя да се измъкне. Веднага след като потъна в гората, забелязах малък, сребрист кораб да излита между дърветата. Убих останалите. — Гласът му е толкова студен, толкова безчувствен, че чак ме побиват тръпки.

— И аз изгубих моя сепан — тихо продумва Марина след секунди.

— Аз също — добавям.

Хвърлям поглед към Елла, която се е приближила плътно до Крейтън. Поне тя все още има своя. Да се надяваме, че няма да изгубим и последния сепан, когото познаваме.

С всяка изминала минута небето над нас притъмнява. Марина предлага да върви най-отпред, като използва своя завет за нощно виждане. Усмихвам се, когато виждам как хваща Осем за ръката. Доволна съм, че някой ще го утеши.

— Толкова време прекарах сред тези планини — обажда се Осем.

— Сам ли? — пита Елла.

— Известно време бях сам. Не знаех къде да отида. И тогава един ден попаднах на един възрастен мъж. Седеше под едно дърво със затворени очи и се молеше. Няколко месеца по-рано се беше появил заветът ми да променям формата си и аз го приближих във вид на малък, черен заек. Той усети приближаването ми. Засмя се, преди да отвори очи. Имаше нещо в лицето му, което предизвика доверието ми. Предполагам, че ми напомни на Рейнолдс от времето, преди Лола да се появи в живота ни. С няколко подскока се скрих в храстите, после се телепортирах зад едни дървета от другата страна. Когато се приближих към него в нормалния си вид, той ми предложи малко маруля. Беше очевидно, че ме позна — щеше да ме познае, независимо каква форма придобивах.

— Стигаме до друго езеро. — Марина прекъсва Осем.

В настъпилата тишина мога да чуя плясъка на водата, както и шум на водопад.

— Да, близо сме — потвърждава Осем. — Скоро ще хапнем и поспим.

— И после какво стана? Със стареца? — пита Крейтън

— Името му беше Девдан и той беше една много просветена и духовна личност. От него научих за индуизма и за Вишну. Влюбих се в историите му. Показа ми и някои видове древно индийско бойно изкуство като каларипаят8, силамбам9 и гатка10. Практикувах заедно с моите завети и други способности, за да разбера какво мога да постигна.

Един ден отидох да се видя с него на обичайното ни място, но него го нямаше. Връщах се ден след ден там, но той повече не се върна и аз отново бях сам. Изминаха месеци, когато по време на една тренировка се натъкнах неочаквано на командир Шарма и неговите войници. За нещастие или за щастие, не съм сигурен, тогава бях във формата на Вишну и те се заклеха да ме пазят от всякакви злини. Ясно ми беше, че това се случи, защото бях във форма на нещо, което те боготворят, и се ненавиждах, че мамя вярата им, но не успях да устоя. Предполагам, че бях намразил самотата си.

Марина ни повежда около езерото. Осем ѝ казва да се насочи към водопада, който чуваме в далечината.

— Могадорианците появяваха ли се пак? — пита Крейтън.

— Да. Продължават да се връщат често с малките, сребристи кораби, бръмчат над планината и проверяват дали съм още тук. Но аз се превръщам в муха или мравка и те отминават.

— Това съвпада с докладите за честа поява на НЛО в този район — отбелязва Крейтън.

— Да, това са те — добавя Осем. — С всяко следващо посещение стават все по-небрежни и не се крият. Не съм ги забелязвал от няколко дни, но през последните шест или осем месеца бяха тук много често. Реших, че това означава, че конфликтът се изостря.

— Така е — казвам аз. — Открихме се един друг и се обединихме. Марина, Елла и аз се срещнахме преди няколко дни в Испания. Номер Четири ни чака в Америка. А сега намерихме и теб. Остават само Пет и Девет.

Осем мълчи известно време.

— Искам да ви благодаря, че сте изминали целия този път заради мен. Мина толкова време, без да има с кого да поговоря. Да говоря за моя истински живот.

Водопадът е на няколко метра от нас.

— А сега какво? — викам аз, за да надвия шума на водата.

— Ще се катерим! — вика в отговор Осем и сочи към отвесната, каменна стена пред нас.

Допирам ръка до гладката повърхност на камъка и търся място, където да се закрепя с пръстите на крака. Кракът ми веднага се плъзга, но преди да опитам отново, дочувам гласа на Осем високо над мен. Той вече е на върха и крещи нещо. Телепортирането било хубаво нещо, мисля си аз. Дори е по-добро от невидимост. Чудя се дали не можем някак да ги обединим.

— Просто използвай телекинезата си, за да се пренесеш — казва ми Марина. — Ти вземи Крейтън, аз ще взема Елла.

Следвам съвета ѝ и ние се понасяме. Оказва се по-лесно, отколкото си представях. На върха сме, където е лагерът на Осем. Не след дълго седим около огъня и готвим зеленчукова яхния в голямо гърне. Дърветата над нас оформят плътен балдахин и с водата отдолу мястото е идеално скрито. Хижата на Осем, изградена от кал, е едновременно депресираща и чудесна. Стените са неравни, вратата е оформена като овал и ухае на свежи цветя. Вътре има ръчно направен хамак и малка маса, а на стените висят три черги с ярки шарки.

— Имаш си уютно местенце тук — отбелязвам аз и се връщам при огъня. — От толкова време все бягам, че съм забравила какво значи да си имаш дом. Пък бил той и колиба.

— Има нещо в това място. Тук завинаги ще остане частица от мен. Наистина ще ми липсва — казва той и оглежда всичко наоколо с любов.

— Това означава ли, че ще дойдеш с нас? — пита Марина.

— Разбира се, че ще дойда. Настъпи времето да сме заедно, да действаме заедно. А след като Сетракус Ра е тук, аз трябва да тръгна с вас.

— Той тук ли е? — пита Крейтън някак притеснено.

Осем лапва първата хапка яхния.

— Пристигна преди няколко дни. Явява се в сънищата ми.