Възходът на номер Девет

Глава 14

Нахлупвам качулката си върху главата и се прегърбвам. Девет носи мръсна бейзболна шапка и спукани очила за слънце, все неща, които намери на разпределителната станция, където скочихме от влака. След един час ходене на юг сега сме на перон и чакаме друг влак. Този е пътнически и се движи по естакада. Сандъците в ръцете ни се отличават рязко от куфарчетата и раниците на останалите пътници. Държа се възможно най-безразлично. Бърни Косар, сега във вид на хамелеон, се е наместил уютно в пазвата ми и спи. Девет ми е все още малко ядосан, защото изразих съмнение, че някой би устроил безопасна квартира в толкова гъсто населен район. Знам, че Анри не би избрал подобно видно място.

Изчакваме мълчаливо влакът да навлезе в гарата. Вратите се плъзгат и се отварят със звънене. Девет ме повежда към последния вагон. Влакът потегля и Чикаго започва бавно да израства пред нас.

— Засега се наслаждавай на гледката — казва Девет. Колкото повече се приближаваме към града, толкова по-спокоен става той. — Ще ти разкажа повече, когато слезем.

Никога не съм бил в Чикаго. Минаваме покрай жилищни сгради, сякаш с милиони апартаменти в тях, покрай къщи, прекосяваме разни квартали. Улиците под нас са пълни с коли, камиони, хора, кучета, изведени на разходка, бебета в колички. Всички изглеждат така щастливи и уверени. Приисква ми се да съм един от тях. Да ходя на работа или на училище, да излезем със Сара за по чаша кафе. Един нормален живот. Толкова проста мисъл, а ми е невъзможно дори да си я представя. Влакът спира. Поток от хора се насочва навън, други се опитват да се напъхат вътре. Влакът е така наблъскан, че две момичета — едното русо, другото тъмнокосо, буквално лягат върху нас.

— Както вече казах — усмихва се щастливо Девет, — просто се наслаждавай на гледката.

Минават няколко минути и блондинката подритва сандъка, който съм затиснал с крак.

— О, боже, момчета! Какво сте помъкнали в тези огромни кутии?

— Прахосмукачки. — Нервен съм и първото, което ми хрумва, е историята на Девет от предишната нощ. — Ние сме, хм, търговци.

— Наистина ли? — намесва се брюнетката. Изглежда разочарована. Леко оклюмвам; дори и самият аз съм разочарован от измисления си живот.

Девет сваля спуканите слънчеви очила и ме ръгва с лакът в ребрата.

— Това беше шега. Моят приятел мисли, че така е по-интересен. Всъщност работим за колекционер на изкуство и носим тези предмети в Института за изкуства12 в Чикаго.

— О, така ли? — възкликва блондинката. Двете момичета се споглеждат и са приятно изненадани. Когато се обръща отново към нас, тя приглажда косата си зад ухото. — Аз уча там.

— Сериозно? — Девет я дарява с доволна усмивка.

Брюнетката се навежда и разглежда с любопитство сложната резба върху капака на моя сандък. Не ми е приятно, че е толкова близо до него.

— Какво има вътре? Пиратско съкровище?

Не би трябвало да разговаряме с тях. Не трябва да говорим с когото и да било. Ние вече не сме младежи, които опитват да се смесят с хората около нас. Ние сме извънземни бегълци, които току-що са унищожили флотилия правителствени возила. За главата ми е обявена парична награда и се обзалагам, че вече има такава и за Девет. Би трябвало да се скрием на някое пусто място, някъде на запад или обратно в Охайо. Навсякъде другаде, но не и в този претъпкан влак, насред Чикаго, флиртуващи с някакви момичета! Отварям уста, за да кажа, че сандъците са празни, да ги накарам да престанат с въпросите и да ни оставят на мира, но Девет ме изпреварва.

— Двамата с приятеля ми бихме могли да наминем край вас по-късно тази вечер. Ще ни бъде приятно да ви покажем съдържанието на кутиите.

— А защо не ни го покажете сега? — нацупва се брюнетката.

Девет поглежда първо наляво, после надясно. Продължава да се вживява.

— Защото още не мога да ви се доверя. Наясно сте с това, нали? Две хубави момичета като вас, все едно сте излезли от шпионски филм.

Той ми намига. Изведнъж ми просветва. Той е почти толкова зле с момичетата, колкото съм и аз. Преиграва и изглежда малко нелепо. Става ми по-симпатичен, макар че в момента излага и двама ни.

Момичетата се споглеждат и се усмихват. Блондинката бърка в чантата си, надрасква нещо върху парче хартия и му го подава.

— Следващата спирка е нашата. Обади ми се тази вечер след седем и ще измислим нещо да излезем някъде с вас като приятели. Аз съм Нора.

Смаян съм. Номерът му мина.

— А аз съм Сара — казва брюнетката.

Разбира се, че ще се казва така. Поклащам глава. И ако това не е знак, че трябва да прекратим този разговор веднага, здраве му кажи.

Девет протяга ръка и се ръкува с тях.

— Аз съм Тони, а този хубавец до мен е Доналд.

Стискам зъби и махам любезно с ръка. Доналд?

— Страхотно — казва Нора. — Ами ще се чуем по-късно.

Влакът спира и те слизат. Девет се навежда през прозореца и им маха за довиждане. Влакът потегля, а той се подсмихва. Изглежда много доволен от себе си.

Ръгвам го в ребрата.

— Побърка ли се? Какво те накара да привлечеш умишлено внимание към себе си, към нас? Нямаш право да ме забъркваш в твоите глупости. И защо ще ги поощряваш да разглеждат сандъците ни? Да се надяваме, че едно момиче, което е достатъчно глупаво да се хване на простотиите ти, ще е твърде глупаво да се замисли по-задълбочено. — Харесвах го много повече, когато изглеждаше като загубеняк.

— Спокойно, Доналд. Мислиш ли, че ще можеш малко да снижиш гласа си? Голямо чудо. Тук нищо няма да ни се случи. — Той се обляга назад, скръстил ръце зад главата си. Когато отново проговаря, вече не изглежда така възгордян. — Знаеш ли, Сандор щеше да бъде дяволски горд с мен. Обзалагам се, че не си се досетил, но обикновено съм отчайващо нервен с момичета. И колкото повече ги харесвам, толкова по-зле става. Вече няма да бъде така. След всичко, което ми мина през главата последната година, нищо не може да ме уплаши повече.

Не му отговарям. Отпускам се върху седалката и наблюдавам как градът израства, а архитектурата му става все по-интересна. Има игрални домове, магазини и прекрасни ресторанти, всички облицовани в стъкло. Някои от сградите блестят ослепително под лъчите на слънцето и ме заслепяват. Колите са се наредили една след друга и до нас достига звукът от клаксоните им. Мястото не би могло да бъде по-различно от Парадайс, Охайо. Влакът спира, отново тръгва и минаваме още две спирки. Девет ми казва да се приготвя. Следващата е нашата. След минута вече крачим на изток по Чикаго Авеню, стиснали под мишница сандъците си. Право пред нас е езерото Мичиган.

Постепенно тълпата около нас оредява.

— Сандор обожаваше Чикаго. И смяташе, че е хитро да се скриеш в такъв град. Никакъв шанс да изпъкнеш, винаги можеш да изчезнеш сред тълпата и други такива. Ами помисли си само, колко анонимен можеш да си в един голям град?

— Анри не би го допуснал. Пребиваването в подобен град би го изкарало от равновесие. Той ненавиждаше да се намира на място, където не може да държи под око всеки, който държи под око нас, мен.

— За мен Сандор беше най-страхотният сепан, който някога е съществувал. Естествено, имаше и правила. Първото и най-важно беше „Не бъди глупав“. — Девет въздъхва.

За съжаление, той дори не подозира колко обиден и дразнещ е този разговор за Сандор. Усещам как раздразнението ми расте.

— Да бе. Щом като Сандор е бил толкова велик, защо те открих в килия на могадориански затвор? — В момента, в който изричам думите, се ужасявам от себе си.

На Девет му липсва Сандор. А ние се намираме на мястото, където те наистина са били заедно, където Сандор е казал на Девет, че е в безопасност. Знам колко убедително може да звучи такова обещание.

Девет спира като закован насред оживен ъгъл. Той пристъпва към мен, докато носовете ни се допират. Юмруците му са стиснати, както и зъбите.

— Намери ме в онази килия, защото аз допуснах грешка. Беше моя грешка, а не на Сандор. А като знаеш толкова, кажи ми, къде е твоят сепан? Смяташ, че твоят бил по-добър от моя. Събуди се, идиот! И двамата са мъртви, така че определено се съмнявам, че някой от тях е бил по-добър от другия.

От една страна, се чувствах зле заради думите си, но, от друга, ми писна Девет да ме тормози. Отблъсквам го.

— Дръпни се, Девет! Не се шегувам. Отстъпи! Назад! И престани да ми говориш, сякаш съм по-малкият ти брат.

Светофарът превключва и ние пресичаме улицата. Следвам го по Мичиган Авеню. Вървим мълчешком. Отначало съм толкова ядосан, че не обръщам внимание на околната обстановка. После забелязвам небостъргачите. Градът е величествен. Оглеждам се. Девет вижда, че се възхищавам на града, неговия град, и омеква.

— Виждаш ли онзи черния, с белите остриета отгоре? — пита ме Девет. Той изглежда толкова щастлив при вида на тази сграда, че забравям колко съм му ядосан. — Това е Джон Хенкок Сентър. Това е шестата по височина сграда в страната. И към нея, малки братко, сме се запътили с теб.

Сграбчвам го за ръката и го издърпвам встрани на тротоара.

— Я почакай. Това ли е твоята безопасна къща? Смяташ да се скриеш в една от най-високите сгради в града? Ти майтап ли си правиш с мен? Това са глупости.

Девет се изсмива на недоверчивостта ми.

— Знам. Знам. Това беше идея на Сандор. Колкото повече мислех за нея, толкова по-гениална ми изглеждаше. Останахме тук повече от пет години. Без проблеми. Скриваш се пред очите на всички, бебче, пред очите на всички.

— Правилно. Май забравяш онази част, където са ви хванали? Няма да отседнем там, Девет. Никакъв шанс да стане. Трябва да се върнем обратно при влака и да обмислим нов план.

Девет измъква ръката си от хвата ми.

— Хванаха ни, Доналд, заради някого, когото смятах за приятел. Тя работеше за могадорианците, а аз бях глупак и не го разбрах. Тя ме предаде, а аз забелязвах само хубавия ѝ задник. Плениха Сандор. Наблюдавах как го измъчват и не можех да направя нищо, за да ги спра. Единственият човек на света, когото обичах. Накрая не ми остана друго, освен да го избавя от агонията. Смърт. Подарък, който не спираш да даваш. — Злобата в гласа му не може да прикрие болката. — Превъртаме набързо една година и пред килията ми се появява грозното ти лице. — Той посочва към Джон Хенкок Сентър. — Там горе бяхме в безопасност. Това е най-сигурното място, на което някога си бил.

— Ще сме като в капан — възразявам аз. — Ако могадорианците ни открият, няма накъде да бягаме.

— О, не бъди толкова сигурен — намига ми той и се запътва към сградата.

В този момент осъзнавам колко много хора минават покрай нас. Ужасно съм нервен, а нямам и най-малка идея къде другаде бих могъл да отида. В едно обаче съм сигурен: могадорианците стават все по-добри в смесването с хората и изобщо не бих разбрал, ако някой от тях току-що ме е подминал. Страхотно. Сигурно вече сме записани от някоя камера и това не можем да го променим. Вътре, трябва да сме някъде вътре, където и да било вътре ще е по-безопасно, отколкото да стоим отвън. Навеждам ниско глава и тръгвам след Девет.

Фоайето е изключително луксозно. Има огромно пиано, кожена мебел и блестящи полилеи. В по-далечния край забелязвам две бюра на охраната. Девет ми подава сандъка си и сваля шапката си. Единият от охранителите, огромен, плешив мъж, си седи най-спокойно зад бюрото, докато не вижда Девет. Надава вик и скача на крака.

— Хей! Я виж кого е довлякла котката! Не пишеш, не се обаждаш. Къде беше, за бога? — пита мъжът, докато се здрависва с Девет, а с другата си ръка го хваща за рамото. Ухилен е до уши. Сцената напомня на нещо като завръщането на блудния син.

Девет също му се усмихва с обич.

— По-верният въпрос е къде не съм бил.

— Следващия път, когато смяташ да изчезнеш, поне предупреди. Притесних се! Къде е онзи твой чичо? — Той поглежда над рамото на Девет, като че ли очаква Сандор да е зад него.

Девет дори не трепва.

— Европа. По-точно Франция.

Никакво колебание. Добър е. Предполагам, че преживяването е мъчително за него.

— Да не е получил ангажимент да преподава там?

— Да. — Девет ме посочва с глава. — Всъщност продължителен ангажимент, дори обмисля дали да не приеме за постоянно. Затова съм тук с приятеля си Доналд. Ще останем горе за по-дълго, имаме да работим по един исторически проект. Виж кутиите ни, приятел, носим си работа за месеци.

Поглеждам към сандъците, които са в ръцете ми, а охранителят се отдръпва, за да минем.

— Звучите така, сякаш вие, момчета, имате сериозни намерения. Хей, радвам се да запозная с теб, Доналд. Успех с вашия проект.

— И аз се радвам — отвръщам. — И благодаря.

Старая се да звуча дружелюбно, но ми е малко трудно. Очевидно Девет се разбира добре с човека, който знае кога излиза, кога се прибира, забелязва отсъствието му. Но в главата си чувам гласа на Анри, който ме предупреждава, че подобно държание е точно обратното на онова, към което трябва да се придържаме. Тези мисли не помагат на нервното присвиване на стомаха ми.

Насочваме се към редица от асансьори и Девет натиска един от бутоните. Над една от вратите светва стрелка, сочеща нагоре.

— Ей, Стенли? — Охранителят затичва след нас точно когато се каним да влезем в асансьора. Ключовете на колана му подрънкват.

Поглеждам с усмивка към Девет.

— Стенли? — произнасям беззвучно. Та това е по-лошо и от Доналд.

— Не сега — измърморва той.

— За теб има купчина пакети. Запазили сме ги. Не знаехме къде си и нямахме адрес да ти ги препратим. Да ги изпратя ли горе?

— Дай ни един час да се настаним, става ли?

— Напълно, шефе. — Охранителят козирувала ние влизаме в асансьора.

Докато вратите се затварят, усещам как Бърни Косар пролазва от едното ми рамо до другото и обратно. С което иска да ми каже, че му е омръзнало да се крие.

— Само още няколко минути — казвам му аз.

— Да, БК — обажда се и Девет, — почти сме у дома. Най-сетне.

— Откъде беше толкова сигурен, че са ти пазили мястото, докато се върнеш? Все пак отсъствал си наистина доста дълго.

Струва ми се, че няма ситуация или мисъл, която да накара Девет да погледне критично на онова, в което вярва. Иска ми се и аз да съм такъв. Въпреки че невинаги е прав, това го прави добър член на екип, както и добър воин.

— Сандор уреди всичко. Заплащането за това място се извършва автоматично от сметката му. Никога не сме обяснявали ясно с какво точно се занимаваме. Използвахме „преподавателските ангажименти“, когато ни се налагаше да отсъстваме за месеци. Очевидно номерът минаваше.

Девет натиска поредица от бутони върху малка клавиатура, разположена под номерата на етажите, и асансьорът се изстрелва нагоре. Цифрите се сменят с такава скорост, че нямам време да преценя до кой етаж сме стигнали. Минаваме осемдесети етаж и скоростта намалява. Спираме, вратите се отварят безшумно и се озоваваме направо в апартамент. Вдигам поглед към огромния кристален полилей, който виси над две канапета в дневната. Всичко изглежда в бяло със златни краища.

— Това ли е твоят апартамент? Сигурно се шегуваш.

— Да, имаме си собствен асансьор — обяснява той в отговор на изумлението ми.

Винаги съм смятал, че така живеят само телевизионните звезди. Направо съм слисан от мисълта, че това място принадлежи на член на гардовете.

Забелязвам камера в горния десен ъгъл на стаята, насочена към нас, и веднага закривам лицето си. Но Девет ми обяснява, че камерата може да се контролира само от апартамента.

— След теб. — Той се покланя ниско и с ръката си прави жест за добре дошъл.

— Не мога да повярвам, че разполагате с цял етаж. — Оглеждам се наоколо със зяпнала уста.

— Ако трябва да сме точни, два цели етажа — казва Девет и прокарва ръка по стената.

Той натиска друг ключ и една дузина щори се прибират, разкривайки прозорци от пода до тавана. Стаята се окъпва в слънчева светлина. Бърни Косар се измъква изпод якето ми и се преобразява в бигъл. Приближавам се до прозореца и съзерцавам гледката. Невероятна е. Целият град се е разпрострял отдолу. Отляво езерото Мичиган прилича на син чаршаф. Оставям сандъка си на една плюшена облегалка и долепям чело до стъклото. Докато гледам покривите на околните сгради, в апартамента зад мен нещо започва да бръмчи. Усещам полъх на свеж въздух от вентилаторите в краката ми.

— Ей, гладен ли си? — пита Девет.

— Определено.

Изглежда странно, но от тази височина всичко долу изглежда като нереално: колите, лодките във водата, влаковете, които се извиват като змии върху вдигнатите във въздуха релси. За моя изненада се чувствам в безопасност, ама наистина в безопасност. Сякаш тук горе нищо не може да ме достигне, да ме хване. От дълго време не се бях чувствал така. Направо си е странно.

Чувам, че се отваря врата на хладилник.

— Най-после мога да си отпусна душата — подвиква Девет от кухнята. — Ей, чувствай се като у дома си, вземи душ, хапни замразена пица. Ще имаме време да се разхладим и да дремнем, преди да стане време за срещата с онези момичета. Кога за последен път ти се е случвало подобно нещо? Прекрасно е да си у дома, човече.

Трудно ми е да се откъсна от гледката, направо ме хипнотизира. Иска ми се да остана тук, точно на това място, и да се наслаждавам на усещането за сигурност. Единствено по-хубаво от това би било, ако Анри и Сара, и Сам, и Шест бяха тук с мен.

Нещо меко и къдраво ме удря отзад по главата. Енергийно блокче.

— Нека те разведа наоколо — казва игриво Девет, сякаш се кани да ми показва играчките си.

Докато дъвча блокчето си, ние обикаляме дневната, която е пълна с плюшени кушетки и кожени кресла. Над мраморна камина виси огромен телевизор с плосък екран, а върху стъклена масичка за кафе има ваза с изкуствени орхидеи. Всички повърхности са покрити със слой прах. Девет прекарва пръст по една особено прашна маса и казва, че ще се обади на персонала за почистване. В коридора той отваря първата врата вдясно.

Челюстта ми провисва. Пред мен стоят двама могадориански войници с алабастрова кожа и дълга черна коса. Облечени са в черни, непромокаеми палта. Изправени са почти на самия праг, с насочени пушки, готови за стрелба. Пред очите ми минават сцени от седмиците тренировка с Шест и Сам и аз се спускам към по-близкия, шмугвам се под оръжието му, нанасям му един удар в брадата, последван от ритник в стомаха. Могадорианецът е зашеметен и се строполява назад. Оглеждам се за нещо, с което да го пробода, но виждам само тежести за вдигане и боксови ръкавици. В този момент Девет нахлува и игриво подритва другия могадорианец в слабините, а после го перва по носа. Неговият могадорианец се заклаща на пети и после се прекатурва настрани. Нужна ми е още една секунда, за да разбера, че това са само кукли. От смях Девет се превива на две. Когато най-сетне успява да си поеме дъх, той ме шляпва по гърба.

— Брей, брей, това се викат страхотни рефлекси. — Той още вие от смях.

Бузите ми пламват.

— Можеше да ме предупредиш.

— Майтапиш ли се? Обмислях как да ти скроя този номер още в асансьора. Човече, беше жестоко!

Бърни Косар влиза в стаята и подушва гумените крака на поваления от мен могадорианец. Поглежда ме.

— Те са само за тренировки, БК — обяснява му Девет и с горд жест показва с ръка стаята. — Наричаме я учебната зала.

Едва сега се оглеждам. Стаята е огромна и празна. В далечния ѝ край виждам контролен панел като в пилотска кабина. Девет се приближава до него, сяда пред конзолата и започва да щрака превключватели и да въвежда команди. От стените, тавана, пода се появяват бойни сцени и оръжия. Той завърта стола и се обръща с лице към мен, нетърпелив да види колко съм впечатлен. А мен ме пронизва ревност, като си мисля за времето, което е прекарал тук. И ми проличава.

— Това е…

Вдигам очи към тавана. Не успявам да намеря думи. Изпълва ме смут, като се замисля как съм прекарал аз това време. Моето така наречено място за тренировка беше задният двор или при басейна с Шест и Сам. Обзема ме негодувание срещу Анри, който ни местеше толкова често, без да ми осигури тренировките, от които съм имал нужда. Ако си бяхме устроили подобно място, може би щях да стана така силен и уверен като Девет. Ще излезе, че Сандор наистина е бил по-добър сепан.

— Не си видял още най-хубавата част — казва Девет.

Прекосяваме тренировъчната зала и стигаме до врата, която наподобява врата на трезор, която той отваря със завъртане. Вътре има безброй рафтове с различни оръжия: мечове, ножове, експлозиви и още много други. Една стена е отделена само за амуниции.

Девет издърпва от рафта голяма автоматична пушка с телескопичен мерник и се прицелва в мен.

— Едва ли можеш да си представиш колко лесно беше да накупим всичко това. Да живее интернет.

Той тръгва към мен и натиска някакъв бутон над рамото ми. В далечния край на помещението стената се разделя и открива нещо като стрелбище, по-дълго от игрище за кегелбан. Девет взема кутия с патрони и зарежда автомата. Наблюдавам го как раздробява на парченца хартиена мишена от двайсет и седем метра разстояние.

— Не се притеснявай. Стаите са с доста добра шумоизолация. А и ние сме толкова нависоко, че никой не може да ни чуе.

Друга врата в коридора води до залата за наблюдение. Девет отива до един ключ за осветление, монтиран до входната врата, натиска го и същевременно доближава лицето си близо до него. Слаба синя светлина сканира окото му и компютрите оживяват. Яко, много яко. Сандор е създал страхотна високотехнологична система за сигурност. Има поне една дузина компютри и още толкова монитори. Следим всяка една камера на всичките сто етажа на Джон Хенкок Сентър. Изглежда, че следим и всяка една камера в града, която се контролира от чикагската полиция. Девет докосва нещо върху клавиатурата и най-големият екран оживява, показвайки снимката на мускулест мъж в идеално скроен костюм от фин плат, който личи дори на снимката. Има черна коса и гъста брада и държи два лаптопа. Поглеждам към Девет, без да разбирам защо ми го показва.

— Това е Сандор — казва след минута той. Гласът му е различен. Чувам по-малко перчене, повече уязвимост. Той се обръща към мен: — Хайде. Предстои ти да вземеш важно решение. — Той прави пауза за по-драматичен ефект. — Коя стая си избираш? Трябва да разгледаш няколко. Не бързай. Пицата скоро ще бъде готова.