Възходът на номер Девет

Глава 21

Двамата с Девет пътуваме мълчаливо с асансьора. Аз съм бесен и напълно унизен, но това няма нищо общо с чувствата, които бушуват в мен. Влизаме в апартамента, Бърни Косар скача от канапето и пита дали сме приключили с глупостите.

— Не мисля, че това зависи от мен. Ти какво ще кажеш, Джони? — измърморва Девет.

Той отваря хладилника и изважда парче студена пица. Отхапва голяма хапка и започва шумно да дъвче.

Навеждам се и почесвам БК по брадичката.

— Надявам се, приятел.

С уста, пълна с пица, Девет се обажда:

— Опаковай кучешките си чанти, БК, защото тръгваме на път. Връщаме се в Парадайс, в града, където момичетата са красиви. Дяволите да те вземат, Четири, върви се изкъпи! Смърдиш на пушек.

— Млъквай! — казвам аз и се отпускам на канапето. Бърни Косар се покачва в скута ми и ме поглежда с тъжните си очи.

Девет се отдалечава надолу по коридора. Той ми подвиква:

— Сделката си е сделка, човече! След няколко часа тръгваме към Парадайс, така че след душа не е зле да дремнеш набързо. И хей! Това е пътуване с кола! Не си мисли, че ще безделничиш, докато пътуваме!

Изтощен съм, но се запрепъвам към стаята си. Сделката си е сделка. Леглото изпъшква, когато се строполявам върху него, но след няколко минути и аз не мога повече да търпя миризмата си. Замъквам се към душа. Не усещам водата достатъчно гореща върху кожата си — страничен ефект от моя завет. В мислите си разигравам отново битката върху покрива. Опитвам се да разбера защо загубих срещу Девет, но не успявам. Твърде съм уморен. Май започвам да си мърморя на глас. Спирам водата и се заслушвам в капките, които падат върху пода. Хващам една хавлия и се замъквам обратно в леглото. Трябва да си почина.

Намествам се под чаршафите и изгасям лампите, като използвам телекинеза. Чувам глухите стъпки на Девет, който отива към стаята за наблюдение, после затварям очи. Преди сънят да ме обори, дочувам нов шум. Девет почуква лекичко върху отворената врата на стаята ми. Лежа с гръб към него и не помръдвам дори когато се изкашля и започва да говори.

— Хей, Джони? Съжалявам, че понякога съм такъв кретен. Бих могъл да обвиня за това дългия ми престой затворен, но то няма нищо общо с теб. А те притиснах така, защото наистина смятам, че съм прав. Трябва да отидем в Парадайс. Сега. Надявам се да бъдем приятели. Искам да бъдем приятели. И се радвам, че си тук.

Докато той говори, аз не помръдвам и мускул. Слисан съм от този момент на слабост. Обръщам се по гръб, но не знам какво да кажа. В мрака виждам само прегърбената му сянка, облегната на вратата.

— Аз също съм щастлив, че съм тук. Благодаря.

— Добре.

Девет удря два пъти стената, поглежда към пода, после се обръща и тръгва по коридора. Докато стъпките му се отдалечават, очите ми се затварят. След няколко минути дочувам слаб шепот. Знам, че започва видение или кошмар. Буден съм и съм в леглото, но не мога да помръдна. Усещам как плувам във въздуха, после над главата ми се оформя тъмна врата. Започвам да се въртя много бързо. Изстрелвам се като ракета през вратата и се движа в черен тунел. Ръцете ми са като залепени от двете ми страни. После черното става синьо, а шепотът все по-силен и повтаря все едно и също: „Има още много за научаване“.

Синият тунел става зелен, а зеленият отново черен. След това, бам, изпадам от тунела, босите ми крака се приземяват върху позната скала. Размахвам ръце и установявам, че отново мога да контролирам крайниците си. Пак съм на арената на върха на планината. Завъртам глава и търся с поглед Сам, но той не се вижда никъде. Нито пък някой от другите гардове. Мястото е напълно празно, дори скамейките за зрители са празни.

И тогава, изведнъж в средата на арената пада черен камък, а зад него е приклекнал огромен могадориански войник, облечен с рунтава черна пелерина и черни ботуши. Восъчнобледата му кожа лъщи, а мечът, който е вдигнал над главата си, блещука, сякаш е осветен отвътре. Щом ме зърва, той се изправя и насочва заплашително меча си към мен. Оръжието му пулсира, сякаш е нещо живо, като израстък на злия си притежател.

Не се поколебавам. Спускам се към него, дланите ми светят и излъчват мощен лъч. Когато се приближавам на няколко метра от него, насочвам лумена към краката си и ги подпалвам. Пламъците плъзват по тялото ми и аз скачам напред. Войникът също скача към мен. Когато се сблъскваме, аз пробивам димяща дупка в гърдите му. Преди да достигне земята, той е станал на пепел.

От дясната ми страна се появява нов черен камък. Това е друг могадорианец с меч. Отляво изникват двама, а чувам и зад гърба ми, че са се появили други. Камъкът под краката ми започва да вибрира и аз отскачам точно когато неговото място се заема от могадорианец с оръдие. След като пробивам дупка в най-близкия войник отляво, започвам да изпращам огнени кълба и се бия с новопридобита сила. Червената ми гривна оживява, отваря се със свистене и отрязва главата на грамаден войник. Само за минута помитам всичките. Във вените ми бушува адреналин и аз се ослушвам за нови камъни, готов да посрещна следващата група почитатели.

Дузина камъни падат пред мен и още петдесет от двете ми страни. Обграждат ме най-едрите и добре оборудвани могадориански войници, които някога съм виждал. Създавам малък огнен кръг около себе си и отстъпвам. Огънят поддържа своя периметър, докато не се опирам в стената на арената. Огънят гори между могадорианците и мен. Въпреки това ми се струва, че позицията ми не е много сигурна.

Разширявам огнения пръстен около мен, докато достигне първата редица войници. Те пламват, но не се превръщат в пепел. Напротив, преминават невредими през огъня с насочени оръжия. Хвърлям към тях десетина огнени кълбета, но този път те нямат никакъв ефект. Над главата ми във въздуха изсвистява нещо червено, което пробива гърдите на могадориански войник, но той продължава да се движи напред. Разпознавам предмета. Това е тръбата на Девет. Девет се спуска на празните скамейки до мен. Макар и насред атаката, усещам облекчение само при вида му. Обзема ме спокойствие и увереност, че дори и тези пожароустойчиви могадорианци ще бъдат победени, щом сме двамата с него.

— Радвам се, че се присъедини — крещя аз.

Той стои съвсем близо до мен, но очевидно не чува гласа ми.

— Хей, Девет! — опитвам отново, но той не реагира. Продължава да се взира в настъпващите могадорианци.

Когато войниците са на няколко метра от нас, земята под краката ни започва да трепери и да се тресе. Опитвам да се хвана за стената, но трудно запазвам равновесие. В следващия момент от другата страна на арената се разнася едно страхотно бум и над нас се посипва дъжд от парчета от черната скала. Девет отбягва огромен отломък, който се удря в стената зад мен и пробива широка дупка, която води навън. Поглеждам през нея и виждам синьо небе.

Насред вихрушката от прах и отломъци започва да се издига подиум. И там в средата му е Сетракус Ра. Също като някаква дяволска рок звезда, мисля си аз. Над трите медальона върху гърдите му пламти червеният белег около врата му. За мой ужас огънят ми изгасва в момента, в който той се появява. Опитвам да осветя краката си с моя лумен, но дланите ми не светят. Сетракус Ра удря с края на златния си жезъл по земята и изревава за тишина. Войниците пред мен веднага се обръщат към него. Един по един те оставят оръжието си отстрани.

— Всички вие сте избрани да приключите тази битка! — изкрещява Сетракус Ра. — Вие трябва да унищожите децата на Лориен. Когато ги убиете, ще ми донесете медальоните и сандъците им. Ще унищожите техните приятели сред хората. Не трябва да ме проваляте!

Могадорианските войници надават одобрителни викове и вдигат едновременно юмруци.

Сетракус Ра отново удря с жезъла каменния под.

— Могадор ще управлява тази галактика! Всичко на всяка планета ще бъде наше!

Войниците отново надават викове и размахват оръжието си във въздуха.

— Ще се бием заедно. Аз ще се бия заедно с вас. Ще спечелим тази битка и ще унищожим всичко живо на Земята!

Пак се опитвам да запаля моя лумен, но той все още не действа. Тогава се опитвам с мисълта си да повдигна голям остър камък и да го запратя към Сетракус Ра, но камъкът не помръдва. Гривната ми се е свила и не дава признаци за живот. Заветите ми, моето наследство, ме бяха напуснали.

Войниците са се обърнали кръгом и отново насочват оръжията си към нас. Без заветите си сме твърде лесен прицел. Трябва да се махнем оттам.

— Девет! Оттук! — изкрещявам аз.

Изглежда, че този път ме чува. Завърта глава и ме поглежда. Двамата се придвижваме към дупката в стената. Заставаме на ръба ѝ, огрени от студена светлина, и аз поглеждам надолу към долината, на хиляди метри под нас. Хвърлям поглед над рамото си и виждам настъпващите могадориански войници.

— Ще се движим по ръба на планината — казва Девет. — Ето, хвани се за ръката ми.

Стискам силно ръката му. Но едва сме направили първата крачка по снежния ръб, когато разбираме, че заветът на Девет също го е напуснал. Под краката ни има само въздух. Започваме да падаме. Хвърлям поглед към Девет, който е напълно шокиран. Черната му дълга коса се развява около лицето му. Под нас много бързо се приближават две тъмни врати. Приготвям се за болезнения сблъсък. За огромно мое изумление аз минавам с главата напред през лявата врата и продължавам да падам, докато се озовавам в тъмен тунел, озвучен от гръмотевици и осветен от проблясващи светкавици. Шепотът отново се появява и докато тунелът преминава от зелено в синьо и обратно в черно, дрезгавият глас, който чух в началото на видението, произнася: Ню Мексико.

Очите ми рязко се отварят. Сядам в леглото, лицето ми е обляно в пот. Отмятам чаршафите, които са залепнали за мен. Ню Мексико. Скачам и хуквам по коридора към стаята на Девет. Твърдо съм решен да го убедя веднъж завинаги. Ако трябва да се бия с него, така да бъде. Ще продължа да се бия, докато победя.

Спирам пред вратата на Девет и запалвам моя лумен. Просто се нуждая от потвърждение, че заветите ми не са ме изоставили наистина. Чукам на вратата и я отварям. За моя изненада заварвам Девет седнал върху леглото и стиснал главата си с ръце.

— Девет — започвам аз и включвам осветлението. — Съжалявам, знам, че сделката си е сделка и че ти надви. Но ние трябва да отидем в…

— Ню Мексико. Знам, Джони. Знам. — Той поклаща глава. Не съм сигурен защо го прави — за да се разсъни или за да осъзнае промяната на мнението си. Вероятно и двете. — Само ме остави да се разбудя.

— Значи, си го обмислил отново?

Той спуска един по един краката си върху пода.

— Не съм го обмислял отново. Но когато летиш към смъртта си от върха на планината и заветите ти не действат, а някакъв призрак не спира да повтаря „Ню Мексико“, схващаш намека.

— И ти ли си имал същото видение? — питам аз.

Облекчението, което изпитах, когато видях Девет, е било, защото той наистина е бил там. Става ми ясно, че двамата с Девет имаме специална връзка и аз трябва да имам по-голямо уважение към него. Трябва да спра да го възприемам като някакъв рекламен герой. Животът на двама ни зависи от това.

Девет навлича една риза и ми хвърля добре познатия снизходителен поглед.

— Ама че си идиот. Още ли не си схванал? Не съм имал същото видение. Двамата с теб бяхме в едно и също видение. Това продължава вече цяла седмица. Схвана ли най-после?

Шашардисан съм и не успявам да го прикрия.

— Но когато ти разказвах за тях, ти не ги вземаше на сериозно. Не вземеше на сериозно и мен. Все повтаряше, че това са само сънища и нищо повече. Виждаше колко ме тормозят тези сънища, Девет! А се държеше сякаш съм някакъв побъркан.

— Първо, ти си този, който вярва, че е Питакъс Лор, така че технически наистина си побъркан. Второ, не съм ти бъркал в мозъка. Наистина отхвърлях виденията в началото: и моите, и твоите. Смятах, че са глупости. Когато Сетракус Ра поиска от мен да се предам, също както те пита и теб, и онова друго дете, реших, че виденията са някакъв вид мисловна игра или трик, създаден от могадорианците. Не смятах, че трябва да им се доверяваме. Съвсем определено си мислех, че не трябва да правим нищо от онова, което те предлагат. Да правим всичко друго, но не и онова, което те искат. Но този път… — Девет спира за момент. — Този път го приех като предупреждение. Предупреждение, което трябва да приемем сериозно. Сега, Четири, съм почти убеден, че трябва да тръгнем натам.

Едновременно съм облекчен, че най-после реши да се вслуша, и ядосан, че му отне толкова време.

— Това се опитвах да ти кажа! Хайде да тръгваме! Мислил ли си как ще стигнем дотам? О, моля те, кажи ми, че двамата със Сандор си имате собствен хеликоптер или самолет, който сте скрили някъде?

— Съжалявам, пич, тези неща не са попаднали в списъка ни с желания. — Той се прозява и протяга. — Но пък в гаража имам паркирана кола. И обожавам да карам. При това бързо.

Пълним два брезентови чувала с най-различни оръжия — пушки, пистолети, гранати. Посягам към една ракетна установка, но Девет казва, че няма да се събере в багажника. Останалото място ни трябва за амунициите. После се втурваме в стаята за наблюдение, за да вземем таблета.

Девет сяда пред един компютър и започва да трака по клавиатурата.

— Трябва да изключа това чудо. Не искам някой неканен гост да се възползва от него. Направи ми услуга. Докато се занимавам с тази задача, провери останалите гардове с таблета.

Натискам синьото кръгче в горния ъгъл и изчаквам. Виждам две ярки сини точки в Чикаго. После виждам още една в Северно Ню Мексико и една в Ямайка. Изчаквам няколко секунди да се появят другите три, но ги няма.

— Ей, Девет? Виждам само четири. — В гласа ми се надига паника. — Има само четири сини точки!

Той издърпва таблета от ръцете ми.

— Дай да погледна. Би трябвало да са някъде в тази мрежа — казва Девет. Вече не звучи така убедително. Той натиска зеления триъгълник и зелените пулсиращи точки се появяват на картата в Ню Мексико и Египет, също където бяха и преди. — Поне е сигурно, че липсващите три точки не са взели един от корабите.

Вглеждам се по-внимателно и натискам отново синьото кръгче. Установявам, че сега синята точка се намира точно на същото място, където е зелената точка.

— Онзи гард в Ню Мексико е върху кораба, ако това е кораб, разбира се.

— Надявам се, че който и да е онзи, му е ясно, че това ще бъде един много самотен полет — казва Девет.

Поклащам глава неодобрително и пак се взирам в екрана, като се опитвам да измисля какво да бъде следващото ни действие. И тогава ме осенява.

— Почакай. Нали правителството е намесено по някакъв начин във всичко това. Какво друго се намира в Ню Мексико? Зона петдесет и едно14? Там ли е тази зелена точка? Най-известното място за НЛО. — Нещата започват да си идват намясто.

Девет придърпва клавиатурата и започва още по-бързо да натиска клавишите.

— Охлади малко страстите, каубой. Първо, Зона петдесет и едно е в Невада. Второ, ние, извънземните, знаем, че мястото е просто примамка. Това не е нищо повече от един никому непотребен самолетен хангар. — На основния монитор се появява карта на Ню Мексико и Девет увеличава северната част. — Добре. Изчакай секунда. — Той сравнява таблета с екрана на компютъра. — Виж, това вече е интересно. Ти май отгатна. Няма да отидем в Зона петдесет и едно, а на друго място, също толкова секретно.

— Какво искаш да кажеш? — питам аз и се чудя защо все аз съм този, който догонва.

Девет отблъсква стола от бюрото, а на лицето му е цъфнала дразнещо самодоволна усмивка.

— Дявол да го вземе! Сега ми става ясно. — Той забива пръст в екрана. — В тази част на Ню Мексико, насред пустинята, се намира град, наречен Дулче. Това звучи ли ти познато? Не? Също като скандално известната тайна база Дулче, ръководена единствено и само от правителството на САЩ. Точно там би трябвало да е нашият кораб. Сега вече съм сигурен, че тези точки, които мигат на екрана, са нашите кораби. Със своята изключителна мъдрост правителството подхранва слуховете за Зона петдесет и едно, та да накара всички НЛО зяпачи да стоят далече от истината в Дулче.

Не мога да се въздържа и се усмихвам.

— И какво сега, отиваме в тайната правителствена база ли?

— Определено се надявам да го направим — отвръща Девет и изключва компютъра. Той е изключително доволен от себе си, че се е досетил за всичко това. — Макар че се предполага, че тя е безумно защитена и е абсолютно невъзможно да се проникне в нея. И по тази причина е идеалното място да се скрие нашият кораб.

— А също и да скриеш случайните извънземни, на които можеш да попаднеш — добавям аз.

Струва ми се, че откакто се събудих, всичко се обърна с главата надолу. Ние се разбързваме, струпваме оръжията, сандъците ни и провизиите в асансьора. БК едва се промушва след нас, преди да се затворят вратите. Девет ме изненадва, когато произнася с мек глас:

— Ти беше добър дом, Чикаго. Надявам се пак да те видя.

Спускаме се бързо.

— Ей, човече — обаждам се аз. — Помни, че нашият истински дом е много по-готин от всеки друг.

Той не отговаря, но раменете му се отпускат.

Вратите на асансьора се отварят, когато стигаме в подземния гараж. Спираме и внимателно се оглеждаме, преди да разтоварим багажа. Наоколо изглежда чисто. Двамата с Девет мятаме торбите на раменете си и следвани от БК, тръгваме през гаража. След поредния ъгъл виждам, че сме се насочили към кола, скрита под прашно покривало. След лукса в апартамента мога само да предполагам какво се крие под него. Представям си жълто ферари или нещо също толкова бляскаво. Като бял кабриолет порше или дори черен лотус.

Очевидно Девет прочита мислите ми. Той ми намигва и дръпва покривалото от нашето моторно средство. В целия си блясък насреща ми се мъдри стар, очукан форд контур. Доста по-различно от лъскавото возило, което очаквам не че държа толкова на външния вид, но това нещо няма изгледи изобщо да запали.

— Ти будалкаш ли се с мен? — питам, без да прикривам погнусата си.

Девет ме поглежда невинно, макар че му е напълно ясно какво съм очаквал.

— Ти какво, на шевролет камаро ли се надяваше?

— Не точно. Но се надявах на нещо с по-малко ръждиви петна. Нещо, което не изглежда, че е пред умиране.

— Млъквай и се качвай, Джони! — заповядва той и мята торбите си в багажника. — Още нищо не си видял.