Възходът на номер Девет

Глава 26

Главата ми лежи в скута на Сара Харт, истинската Сара Харт, която гали с пръстите си косата ми. Взирам се с празен поглед в тавана. Посягам и докосвам с ръка врата си. Раната е доста дълбока. Понечвам да седна, но натъртените ми ребра и колене не ми позволяват.

Чувствам се унизена от факта колко лесно бях надвита от Сетракус Ра. Колко слаба бях, изправена срещу страховитата му мощ. Бях убила толкова много могадориански войници. Режех главите им, повалях ги с оръжия, които контролирах със съзнанието си. Откакто получих заветите си, винаги бях готова за битка, без страх, без значение срещу кого. Досега. Сетракус Ра ме подмяташе като парцалена кукла, увиснала на собствения ми медальон. Бях безпомощна срещу него. Той направи така, че заветите ми да изчезнат. Имах възможност да убия Сетракус Ра, да спася Лориен и да сложа край на войната, а вместо това бях смачкана като досадна муха.

— Шест? Можеш ли да ми кажеш дали Джон е все още жив? — пита внимателно Сара. — Знам, че те боли, но можеш ли да ми кажеш?

— Да. Жив е — прошепвам аз. Чувам я как въздъхва от облекчение.

След кратка пауза тя пита:

— Добре ли си?

— И аз не знам — отвръщам аз. Извръщам глава, за да погледна в уморените очи на Сара. Насилвам се да се усмихна. — Изтощена съм. Клепачите ми натежават, докато продължавам. — Той беше ти, гадното чудовище ме заблуди да си мисля, че това си ти.

Сара приема чутото без следа от объркване. Само поклаща глава и извръща очи.

— Знам. Той ми го показа. Преди два дни се появи в килията ми. Помислих си, че е дошъл да ме отведе в помещението, където… — Гласът ѝ изтънява, но след минута се изкашля и се окопитва. — Помещението с всички онези машини и мигащи светлини. Като съм там, ми се струва, че ще полудея, и всичко ме боли. Трудно е за обяснение. Но той не беше дошъл, за да ме отведе някъде. Стоеше там, без да каже нито дума. После започна да се тресе, сякаш имаше припадък, и се смали. И изведнъж „бам“ — все едно, че се гледах в огледало. Когато накрая заговори, гласът не беше неговият, беше моят. Опитах се да го ритна и да му издера очите, но той ме преби толкова лошо, че… Оттогава едва мърдам. Изправих се за първи път, за да те хвана, когато те хвърлиха тук.

— Поласкана съм. — Правя усилие да се засмея, но смехът заглъхва в гърлото ми. — Не, сериозно, благодаря ти.

— Ами пак заповядай.

Тя ми се усмихва, а аз си мисля, че сигурно е било ужасно за нея. Самата аз съм уплашена повече от всякога, а пък съм родена и подготвена да се бия. Това е моят живот. Не, това не е животът на Сара.

— Не схващам нещо. Откъде знае толкова много за теб? Как успя да ме заблуди така успешно?

— Те знаят всичко, Шест. — Гласът ѝ е напълно сериозен.

Започвам бавно да се надигам. Правя се, че не забелязвам протеста на ребрата ми.

— Какво точно имаш предвид с всичко? За кого? А какво знаеш ти самата? За онова, което става?

Сара поглежда настрани.

— Колкото и малко да знаех, казах им го — отговаря тя след минута. — Съжалявам. Водеха ме непрекъснато в онази стая, завързваха ме и ми инжектираха някакви наркотици. Задаваха ми едни и същи въпроси безспирно и накрая устата ми сама се отваряше, макар да ѝ заповядвах да спре. Изобщо не можех да спра да говоря. — Сара покрива с длани лицето си и се разплаква. — Казах им всичко, като повторих разговорите ни дума по дума.

Облягам се на стената и оставям болката да отшуми.

— Ако Джон види Сетракус Ра и повярва, че това си ти, не знам какво може да се случи.

— Трябва да се махнем оттук! Трябва да го спрем! Няма ли начин да предупредим Джон? — Тя говори като обезумяла.

— Не съм сигурна, че съм готова да избягам оттук.

— Какво? Защо? — пита изумена тя.

Изправям се на крака и притискам ребрата си.

— След като вече срещнах Сетракус Ра, ми се иска да си пробвам силите с него. Той ме остави жива, аз пък смятам да го убия.

Заплахата щеше да бъде съвсем смъртоносна, ако не се олюлявам от слабост, но пък го желая с цялата си същност.

Сара се изправя и това ми дава възможност да я огледам за първи път. Лицето ѝ е покрито с мръсотия и синини, русата ѝ коса виси върху раменете ѝ, но тя пак е красива. Червеният ѝ пуловер е разкъсан и е боса. Тя също леко се олюлява. И не сваля изумения си поглед от мен.

— Шест, погледни се. Ти си ранена. Наистина си ранена. Съзнаваш ли изобщо за какво говориш? Да се биеш сама с него би било голяма глупост. Джон ще дойде. Изчакай го. Моля те. Той ще дойде и ще ни спаси. Всички нас, и Сам. Знам, че ще го направи.

— Сам тук ли е? Сигурна ли си? Видяла ли си го с очите си?

Сара стиска зъби.

— Веднъж го хвърлиха тук при мен. Беше в безсъзнание. Целият в рани и синини. Като мен. — После силите ѝ я изоставят и гласът ѝ затихва. — Но знам, че вече не мога да вярвам на всичко, което си мисля, че съм видяла.

Самата мисъл за окървавения Сам точно в тази килия кара стомахът ми да се свие от внезапния ми гняв. Какво се случи в онази могадорианска пещера? Забивам юмрук в стената и за моя изненада от цимента се отчупва парче. Силата ми се връща. Болката изчезна. Заветите ми отново са с мен. Поглеждам Сара право в очите.

— Сара, ти ли издаде Джон онази нощ на игрището? Трябва да ми кажеш истината.

Тя отговаря без никакво колебание.

— Не. Аз го обичам. Вярно е, че бях малко объркана за всичко около него, а то не беше малко. Но никога не бих предала някого от вас, най-малкото Джон.

Вглеждам се в очите ѝ, пълни със сълзи, и съм сигурна, че тя казва истината.

— Обичаш го, въпреки че е извънземен? Не те ли смущава този факт?

Сара се усмихва.

— Не мога да го обясня. Не мога да ти обясня как чувствам любовта, как ме изпълва отвътре, как ме поддържа жива, но знам, че чувството е силно и прекрасно, и това изпитвам към Джон. Обичам го и винаги ще го обичам.

Самото изговаряне на думите на глас ѝ е достатъчно, за да изправи рамене — сега тя изглежда някак по-силна и изпълнена с решителност.

Нейната убеденост ме трогва. Припомням си онова, което се случи между двама ни с Джон, целувката и всичко останало. Не обичам Джон по начина, по който го обича Сара. Тя очевидно вярва, че той е единственият за нея тук и в цялата Вселена.

— Знаеш ли, напоследък ме връхлитат спомени от миналото, за пътуването ни до Земята. Двамата с него само се биехме — казвам с мек глас аз.

— Така ли? — пита тя, нетърпелива да узнае всичко, което мога да ѝ кажа.

— Е, не точно бой, по-скоро аз го бутах насам-натам и му вземах играчките.

Ние се разсмиваме и тя хваща ръката ми. Съжалявам, че тя е тук заради нас. Няма да я изоставя. Вярата ѝ в нас, в онова, което правим, е много силна. Мога да го видя в очите ѝ.

— Ще те измъкна оттук, ясно? Ще те върна при Джон — казвам аз.

— Надявам се — тихо отвръща тя.

— Освен това ще намерим Сам и ще измъкнем и него. След това ще се срещнем със Седем, Осем и Десет, ще открием Пет и ще обсъдим действията си като екип. — Ръката ѝ, която стиска моята, ми дава още повече сила и увереност.

— Я чакай, номер Десет ли каза? Мислех, че сте само девет.

— Има още много неща, които не знаеш, за които разбрахме напоследък — обяснявам ѝ аз.

Докосвам раната около врата ми. Все още ме боли, но е започнала да заздравява. Минава ми през ума, че може би съм започнала да развивам нов завет.

Сара ме прегръща, но моментът ни продължава твърде кратко. Вратата рязко се отваря и в килията с маршова стъпка влизат една дузина могадориански воини. Всички те са насочили оръжията си към гърдите ми.

— Стани невидима! — шепне уплашената Сара. — Бързо!

Опипвам ребрата си и завъртам глава. Вече съм по-добре, отколкото бях преди пет минути. Би трябвало да е достатъчно.

— Не. Приключих с бягствата.

Червенокосата жена, която видях в помещението с растенията, влиза с накуцване в килията. Оглеждам ръката, с превръзката през рамо, марлите по бузата ѝ и несъзнателно ми се приисква аз да съм тази, която ѝ е нанесла раните. Всеки, който се е съюзил с могадорианците и измъчва деца в секретен бункер, заслужава всичко, което му се е случило, че и повече. Тя дали знае кои са всъщност могадорианците? Какви са намеренията им? Жената присвива бледите си устни и се вторачва в мен.

— Така. Значи ти си онази, която иска да се бие със Сетракус Ра.

Пристъпвам напред.

— Да. А ти коя си?

— Коя съм аз ли? — пита тя безкрайно изненадана, че се осмелявам да задам такъв въпрос. Предполагам, че не е свикнала с хора, които да поставят под въпрос присъствието ѝ и да ѝ искат обяснение коя е.

— Точно ти, глупачке. — Тя да не би да ме бърка с някого, който има страх от служебното ѝ положение. — Зададох ти въпрос. Коя си и защо, по дяволите, работиш заедно с тях? Знаеш ли какво смятат да сторят могадорианците? Какви са плановете им? Те ще унищожат Земята, но чак след като получат онова, което искат. А вие не само им помагате, а им постилате червения килим за добре дошли! Те казаха ли ви за какво са тук? А вие изобщо попитахте ли ги? — Бясна съм и отчаяно искам жената да се вслуша в думите ми. Тя трябва да разбере какъв е залогът.

Лицето ѝ остава безизразно.

— Известно ми е всичко, което ми е необходимо. Те са тук, защото издирват теб и приятелите ти. В замяна на нашата помощ те ще ни окажат съдействие за неща, жизненоважни за сигурността ни. А пък аз ще ти споделя и една малка тайна. Очаквам в най-скоро време да намерим номер Четири и неговия чудат чуждоземен приятел. Обещано ми е първо аз да се пробвам с тях и чакам този момент с нетърпение.

Двете със Сара се споглеждаме. Чуждоземен приятел? За кого говори тази? Дали пък Джон не беше срещнал някой гард?

— С какви неща ще ви помогнат могадорианците? — питам аз.

— Ами като за начало — казва тя и посочва към оръдието на могадорианците — получаваме тези. Стотици хиляди чуждоземни оръжия с възможности, които не могат да се създадат тук на Земята и каквито никой от враговете ни не притежава. С тяхната технология Пентагонът ще бъде на светлинни години пред всяка друга армия в света. Ще станем непобедими. — Отвратена съм и не го прикривам. — Освен това Сетракус Ра ни достави иридиум, химически елемент, който се среща изключително рядко на Земята. С него постигнахме научни открития, които ще ни донесат милиарди долара. Също така правителството на Съединените щати проявява интерес към информация за други планети с живот на тях и могадорианците предоставиха такава. — След като приключва с изявлението си, тя скръства ръце върху гърдите си и се поклаща на пети.

— А казаха ли ви какво правят, след като намерят такива планети? Унищожават ги — изкрещявам в лицето ѝ. — Този път сте избрали грешната страна. Ние с приятелите ми се опитваме да ги спрем.

— Достатъчно. Сетракус Ра иска да те види. Оттук. Веднага. — Жената се отдръпва, за да мина.

Сигурна съм, че мога да се справя с жената и войниците. Но това само ще забави онова, което желая — да победя Сетракус Ра.

— Колкото и да се изкушавам да ти видя сметката точно сега, ще те оставя на номер Четири и чудатия му приятел — изричам с презрение аз. — Щом Ра настоява, да вървим.

— Шест! — подвиква след мен Сара. — Моля те, пази се!

Тръгвам надолу по коридора, обградена от враговете си. Минаваме през няколко коридора, през няколко врати и след минути ме въвеждат в огромно помещение. Толкова е голямо, че в него могат да се поберат танкове. Също така е достатъчно голямо за епическа битка.

Зад мен вратата се затръшва и я заключват. Става толкова тъмно, че едва виждам на метър пред мен. Запътвам се натам, където по мои сметки е центърът. Пътьом проверявам телекинезата си, като се издигам над пода. Болката, която изпитвах преди, вече я няма. Когато решавам, че съм достигнала средата на помещението, затварям очи и опипвам със съзнанието си въздуха около мен. Усещам, че в стаята тихо влизат около две дузини живи същества. Разочарована съм. Исках битката да бъде между двама ни.

Отварям очи. Почти са привикнали към тъмнината. Иска ми се да притежавах завета на Марина и да виждам в тъмното, но засега и това ми е достатъчно. Около задната стена са се наредили могадориански войници. Носят рунтави, тъмни пелерини и черни ботуши и размахват мечовете си покрай телата си. По-едри са от повечето могадорианци, с които съм се била досега, но съм уверена, че мога да убия с лекота и тези. Зад мен се отваря друга врата и оттам влиза нова дузина войници.

— Ей! Какво е това? Сетракус Ра! — извиквам към тавана и се завъртам, така че могадорианците да ме видят и да са наясно, че нямат насреща си някой разтреперан от страх човек. — Мислех, че искаш да се биеш с мен!

В дъното на помещението част от стената експлодира и се появява могадорианският водач. На уродливия му врат се полюляват трите лориенски медальона. Смятам да му взема и трите. Сетракус Ра разперва ръце и се провиква:

— Първо ще трябва да го заслужиш!

Предполагам, че това е командата за атака, защото войниците надават боен вик и се втурват към мен. Започвам отдясно и ги подхващам един по един.