Възходът на номер Девет

Глава 28

Един огромен могадорианец замахва към мен с блестящия си меч. Аз се привеждам, за да отбягна острието, и стоварвам юмрука си в гърлото му. Той изпуска оръжието си и се задъхва, останал без въздух. В момента, в който мечът издрънчава на пода, аз го сграбчвам и главата на могадорианеца пада отсечена. Тялото му мигом се превръща в облак от пепел. Още трима ме атакуват, но прахта ме закрива. Навеждам се ниско и отсичам нечии крака до коленете в момента, в който се приближават. Когато се изправям, друг едър могадорианец се опитва да ме сграбчи отзад. Правя задно салто и го разсичам през кръста още докато съм във въздуха. Отстъпвам назад през облака от пепелта му и се озовавам наобиколена от още десетина могадорианци. Сетракус Ра никъде не се вижда.

Превръщам се в невидима. Профучавам през друг обръч от войници и се оглеждам отново за Сетракус Ра. Съзирам го в далечния край на стаята. Без да се замисля и за миг, се втурвам право към него. Появяват се още могадорианци, вече съм им загубила броя. Превръщам ги всички в купчини пепел. Когато съм на около десетина метра от Сетракус Ра, той вдига юмрук и сочи към мен, сякаш ме вижда. От ръката му се изстрелва лъч синьо електричество, той припуква по тавана на стаята и аз усещам, че ставам отново видима. За пореден път Ра ми отнема заветите. Знаех, че това може да се случи, но въпреки това ме пронизва болка от загубата. Каквото и да ми е подготвил, аз съм готова.

Могадорианските войници прииждат към мен от всички страни, но аз продължавам да настъпвам към Сетракус Ра. Мечът ми пронизва гърлото на всеки могадорианец, който се изпречва на пътя ми. Някой ме сграбчва откъм гърба и аз отсичам ръката му. Друг се хвърля с вик към мен и аз го посичам през кръста. Точно сега съм толкова обсебена от мисълта как ще забия острието във врата на Сетракус Ра, че почти не забелязвам могадорианците, които убивам.

Следващото нещо, което си спомням, е, че той е до мен и ме сграбчва за врата. Повдига ме с една ръка, краката ми увисват над пода и лицата ни отново са на сантиметри едно от друго.

— Добре се сражаваш, момиченце. — Той диша тежко в лицето ми.

Трепвам, отвратена от вонята.

— Върни ми заветите и тогава ще разбереш колко добре мога да се бия — отвръщам със задавен глас.

— Ако беше толкова силна, колкото си мислиш, като първо, нямаше да успея да ти ги отнема.

— Не ми ги пробутвай тия, страхливецо! Щом си толкова сигурен, че можеш да ме победиш, защо не го направиш? Покажи ми колко си силен и велик. Върни ми заветите и се бий като мъж! — крещя аз.

Гласът му отеква в стаята, когато изревава:

— Ти използвай твоите способности, а аз моите!

Мята ме обратно в средата на стаята, но аз почти не усещам болка, когато се стоварвам на пода. Мечът ми пада със звън и се плъзва встрани. Един войник запраща меча си към мен и той се приближава със свистене. Първата ми реакция е да го спра с мисълта си, но все още съм лишена от заветите си. Въпреки това все още имам рефлексите си и цялата си мощ. Ще убия Сетракус Ра със или без заветите си. Протягам ръце и хващам летящото към мен острие на сантиметри от гърлото си. В следващия момент някой ме хваща през кръста и докато падам по гръб, завъртам меча в дланите си и го забивам в могадорианеца. Падам на земята, обгърната в облак от пепел. Прииждат още могадорианци. Унищожавам ги със собствените им оръжия и тръпката от това е направо неописуема. С всеки нов убит войник се чувствам все по-силна. И все по-гневна. Ако трябва да премина през всички могадорианци на Земята, за да стигна до Сетракус Ра, ще го направя.

Сетракус Ра просто стои там и наблюдава шоуто. Реве толкова силно, че усещам вибрациите в гърдите си. Всички години на обучение са ме подготвяли за този момент. Единственото нещо, което би могло да ме направи по-силна, е, ако можеше и останалите гардове сега да бъдат тук — щяхме да се сражаваме заедно срещу него и да го победим. Отърсвам се от тази мисъл. Ще го унищожа заради всички нас.

Когато съм се справила и с последния войник, заставам в средата на стаята и Сетракус Ра тръгва към мен. Пресяга се зад гърба си, измъква тежък раздвоен камшик и замахва към пода. От камшика изригват оранжеви пламъци.

Аз дори не трепвам. Сега вече нищо не може да ме спре или изплаши. Хвърлям се напред с вик:

— За Лориен!

Той замахва с камшика над главата ми и гъсти пламъци ме обгръщат от всички страни като с покривало. Аз се мушвам под него и се претъркулвам към краката на Сетракус Ра. Изплъзвам се от замаха на ботуша му и виждам няколко белега, които опасват глезените му. Регистрирам ги, но нямам време да се замисля дали имат някаква връзка с моите белези. Мечът ми разсича прасеца на левия му крак му точно над най-горния белег и скачам на крака. Разрезът, който съм направила, веднага се затваря и избледнява в нов белег. Изобщо не е усетил, че съм го ранила, дори не трепна.

Камшикът изплющява отново към мен и аз се опитвам да отсека едната му опашка, но когато пламъците докосват меча ми, острието се стопява. Мятам това, което е останало в ръцете ми, към него. Той вдига ръка и улавя оръжието във въздуха. Мечът се върти и се нажежава до бяло. Когато Ра разтваря пръстите си, разтопеното острие нараства и се издължава, докато се превърне отново в блестящ меч. Сетракус Ра се усмихва и го оставя да падне на пода.

Аз се хвърлям към меча, но когато стигам до него и понечвам да го грабна, камшикът изплющява върху дясната ми ръка. Кожата ми пламва, разцепена на две, но вместо кръв от дълбоката рана излиза нещо гъсто и черно. Гледам я и знам, че трябва да изпитвам неописуема болка, но съм като вцепенена. Залитам напред и успявам най-после да грабна меча. С оръжието в ръка се завъртам и се изправям лице в лице срещу водача на могадорианците. Но нещо не е наред с дясната ми ръка. Не мога да я помръдна.

Сетракус Ра замахва отново с камшика и профучава край мен, но аз отскачам навреме, встрани от огнената диря, която оставя след себе си. Той вдига ръка, за да го прибере и замахне отново — сега е подходящият момент да атакувам, и аз го сграбчвам. Втурвам се към него, здраво стиснала меча в лявата ръка, и го забивам със замах дълбоко в гръдния кош. Дръпвам го рязко надолу и разсичам восъчната кожа, докато мечът се спира в края на торса. Падам назад, вдигам поглед към него и отчаяно се надявам, че съм нанесла фаталния удар, и с това войната е приключила.

Напразно. Макар за пръв път лицето на Сетракус Ра да се изкривява от болка, вместо да се превърне в купчина прах, той протяга ръка и издърпва меча от тялото си. Разглежда острието и гледа как по него се стича гъста кръв. После го пъха в устата си, захапва го и мечът пада, счупен на две. Имам усещането, че просто си играе с мен. Какво се случва? Изправям се на крака и бързо премислям какъв да бъде следващият ми ход. Като начало трябва да стоя далеч от него, поне докато реша какво да правя. Повече от всякога ми се иска сега до мен да беше моят гард.

Елла? Чуваш ли ме?

Нищо.

Продължавам да отстъпвам назад, опитвам се да увелича разстоянието между мен и Сетракус Ра, за да имам по-голяма възможност за атака. Тогава усещам, че дясната ми ръка започва да изтръпва. Поглеждам надолу и виждам, че кожата около разтворената от камшика рана е почерняла. Докато я гледам, черното петно пълзи, обхваща кокалчетата на пръстите и ноктите и за секунди цялата ми ръка почернява чак до китката. Тръпненето изчезва. Усещам ръката си ужасно тежка. Сякаш е от олово.

Вдигам поглед към Сетракус Ра. Моравият белег на врата му започва да пулсира с ярка светлина.

— Готова ли си да умреш? — пита той.

Елла? Ако сте наблизо, сега е моментът. Всъщност сега или никога.

Толкова отчаяно ми се иска да чуя гласа ѝ в главата си, да ми каже, че тя и другите са вече пред вратата. Сега трябваше да сме заедно, да се изправим срещу Сетракус Ра и с помощта на поверените ни от Старейшините завети да се бием дотогава, докато от него не остане нищо, докато се превърне в безполезна, безпомощна купчина прах — като другите могадорианци. Вместо това аз съм сама тук, с ранена и безполезна ръка, и си играем със Сетракус на котка и мишка. А той стои изправен пред мен, с огнения меч в ръка, отнел ми е заветите и се гаври с мен. Какво се случва?

Оглеждам още веднъж пустинята около нас, после се пресягам към кръглата дръжка на кафявата врата и я завъртам на триста и шейсет градуса. После решавам да ускоря нещата и направо я изтръгвам от пантите. Зад нея има метална стълба, която води надолу към мрака.

— Аз мога да виждам в тъмното — предлага помощта си Марина. — Ще мина първа.

Дръпвам се встрани и я оставям да мине отпред.

Марина тръгва надолу в мрака и изчезва от погледа ми. Осем хвърля сандъка си и я следва.

— Има към шест метра до долу. Май има дълъг тунел — провиква се тя. — Дотук всичко е чисто. Не виждам никого.

Девет поглежда към мен и Елла и казва галантно:

— Първо дамите.

Елла слиза по стълбата и когато тя изчезва, Девет се ухилва самодоволно:

— Е, добре, ама това се отнасяше за тебе, Четири.

Аз само поклащам глава. Това е Девет, винаги верен на себе си. Сочи ми с ръка да тръгна след Елла.

— Нали знаеш, обичам те, човече. Слизай.

С помощта на телекинезата си свалям долу първо Бърни Косар, отново във формата си на бигъл, после мушвам сандъка си под мишница и непохватно започвам да слизам надолу, като се подпирам с една ръка. В тунела е студено и мирише на плесен. Чувам стъпките на Елла и Марина пред себе си и драскането от ноктите на БК по цимента. Включвам лумена на свободната си ръка и осветявам за няколко секунди бетонните стени на тунела, за да се ориентирам.

Луменът ми осветява остър завой, който се вижда в далечината пред нас, после го изключвам.

— Марина, ти виждаш добре. Ще можеш да ни водиш, нали?

Осем и Девет са вече до нас. Марина кимва и ние всички тръгваме след нея надолу по тъмния тунел. След малко едва не се блъскам в Елла, която се е заковала на място.

— О, не, най-после се свързах с Шест! Има нужда от нас! Казва сега или никога!

— Хайде, давайте по-бързо! — провиква се Девет отзад.

Тичаме в мрака колкото можем по-бързо. На всеки няколко секунди паля лумена си, за да не се блъснем един в друг. Тунелът прави остър завой и аз отново размахвам лумена си, за да видя какво има пред нас. Следващите няколко метра тунелът се спуска надолу и в дъното се вижда бетонна врата. Плъзвам сандъка си по наклонения под и той се удря в нея. Тичам към вратата и размахвам и двете си ръце, за да можем да я огледаме по-добре.

Девет бързо отваря сандъка си и изважда жълтата топка с малките издатини. Като някой фокусник той я задържа в ръцете си и после я мята към вратата. Тя се удря в метала, отскача на няколко сантиметра, а после започва да нараства и става черна. От нея изригват остри като бръснач остриета и под силата им вратата пада навътре с трясък. Шиповете моментално се прибират и тя отново е малка жълта топка, която лежи невинно на пода. Девет се навежда, грабва я, хвърля я обратно в сандъка си и го затваря с трясък.

— Надявах се точно това да се случи — казва с възхищение.

На негово място щях най-напред да пробвам дали с чудесата от сандъка мога да видя какво има зад вратата, да разбера какво ни очаква там. Но сега нямам време да критикувам решенията на когото и да било.

Втурваме се към входа. С влизането ни над нас се задействат сензорни лампи. Припламват червени светлини и вият сирени, които атакуват сетивата ни. В края на този по-къс проход стигаме до още една голяма бетонна врата. Когато я приближаваме, тя се вдига и зад нея виждаме десетина огромни могадориански войници с насочени оръжия и мечове, готови за атака.

— Могадорианци? Те пък какво правят тук? — пита невярващо Осем.

— Опа, лоша работа. Правителството и могадорианците са се съюзили — казвам аз.

— Ще се оправим — отвръща Осем.

Девет ме сбутва с лакът и театрално сочи с одобрение към нашия новооткрит член на гардовете.

Усещам как ме изпълва прилив на адреналин, нещо, което съм изпитвал само във виденията си. Внезапно осъзнавам точно какво трябва да направя. Поглеждам към другите.

— Следвайте ме! — изкрещявам им.

Те кимват в отговор. Пускам сандъка си, запалвам лумена и на двете си ръце и се втурвам напред. Последното нещо, което съзирам с периферното си зрение, е Елла, която прибира сандъка ми.

Също както във видението ми насочвам лумена към краката си и стъпалата ми пламват. Пламъците пълзят нагоре по краката ми и обхващат цялото ми тяло точно когато стигам до първия войник. Когато се хвърлям напред, аз съм огнена топка, която преминава през него и го превръща в пепел. Продължавам да тичам.

Когато профучавам край могадорианците, те се завъртат на сто и осемдесет градуса, опитват се да стрелят, но пламъците ми осигуряват идеална защита. Привеждам глава и тичам с протегнати напред ръце, за да държа войниците далеч от себе си. Марина, Осем и Елла са по петите им и ги разчистват, докато аз препускам напред. Девет се е изкачил на тавана и се сражава с могадорианците оттам. Аз мятам огнени кълба към най-близките до мен и само за няколко секунди пламъците ги обгръщат и ги превръщат в плътен облак от прах и дим, който се стеле над мен. Забавям темпото, когато виждам, че и последният могадорианец е унищожен. Щом стигаме до края на стаята, запращам голямо огнено кълбо към вратата и я разбивам на парчета. За миг се спирам, за да се насладя на добре свършената работа. БК е дал приноса си за общото дело, но сега явно не е моментът да се поздравяваме. Май съм прихванал нещо от Девет. Продължаваме напред, за да видим какво още ни очаква.

Сетракус Ра е направил нещо с мен. Не мога да се помръдна и стоя като вкопана в земята. Отначало си мисля, че това е от изтощителната битка или от странната рана на ръката ми, а може би и двете. После осъзнавам, че се случва нещо по-сериозно, нещо, което не ми позволява да се движа. Напрягам се да вдигна глава към Сетракус Ра, който е застанал застрашително пред мен. В ръката си държи златен бастун с черно око върху дръжката. Протяга бастуна напред и черното око се отваря, премигва, завърта се наляво и надясно. Когато ме съзира, то се затваря бавно, после се отваря рязко и от него излиза безумно ярка заслепяваща червена светлина. Лъчът пълзи по безпомощното ми тяло и оставя след себе си странно вибриращо усещане върху кожата ми. Трябва да се мръдна на всяка цена. Трябва да се измъкна от тази отвратителна светлина, далече от това, което прави с мен, каквото и да е то, но съм напълно обездвижена. Ръката ми тежи цял тон. Уязвима съм и трябва да изляза от тази ситуация, трябва да вляза във форма. Но нищо не мога да направя.

Светлината от окото сега е пурпурна и пълзи по лицето ми. Облизвам устни и усещам вкус на изгоряло. Сетракус Ра се приближава и спира на около метър от мен. Затварям очи, стискам зъби и си мисля за Джон и Катарина, за Сам и Марина, за Елла. Пред очите ми са Осем и Анри, и Крейтън, даже и Бърни Косар. Няма да окажа тази чест на Сетракус Ра, няма да му доставя удоволствието да го гледам, докато ме убива. Нещо горещо и меко докосва челото ми, като полъх от въздух. Събирам сили за това, което предстои, каквото и да е то, и се стягам за агонията, която със сигурност ще ми донесе. Нищо не се случва и когато отварям очи, виждам Сетракус Ра пред себе си. Е, не съвсем. От дръжката на бастуна му струят ивици червена и пурпурна светлина и пълзят нагоре-надолу по масивното му тяло.

Сетракус Ра започва да се тресе и ореол от бяла светлина обгръща раменете и ръцете му. Той пада на колене в конвулсии и огромната му глава подскача нагоре-надолу. После сивкавата му восъчна кожа се отдръпва от мускулите и костите. Когато се връща обратно върху смаляващото се тяло, тя вече има друг цвят — матова, мургава кожа. От скалпа му изниква руса коса, тя бързо расте и скоро покрива цялата глава. Когато ме поглежда, отчаяното желание да се хвърля върху него е по-силно от всякога, но все още не мога да се помръдна. Той се е превърнал в мен — сиви очи и високи скули, изрусена руса коса.

— За да мога да бъда теб, ти трябва да останеш жива — казва Ра с моя глас, — но само за известно време.

Той вдига ръка с насочена към мен длан и сякаш под действието на магнит, поставен на тавана, и друг във вече изцяло черната ми ръка, аз се изстрелвам от пода, удрям се в тавана и увисвам на петнайсетина метра от земята. В мозъка си усещам болезнено бръмчене. Опитвам се отново да се свържа мислено с Елла, но не мога да чуя дори собствените си мисли. Когато със свободната си ръка докосвам другата, която е залепена за тавана, тя също почернява. Сковаващата неподвижност, която тегне на ръката ми, сега се разпространява. В един момент мога да движа само очите си. Цялото ми тяло сега е черно. Къс черна скала.