Възходът на номер Девет

Глава 12

В Западна Вирджиния скочихме в движение в един товарен влак. Опитвам се да спя, но в главата ми се въртят твърде много мисли. Присвивам очи, докато свикна с утринното слънце, чиито лъчи проникват между летвите на вратата. С облекчение отбелязвам, че все още пътуваме на запад. Това беше единственото, което каза специален агент Уокър, преди да изчезне: запад. И точно натам пътуваме. Избягвам да мисля за вероятността умишлено да ни е излъгала. Все пак тя смяташе, че ще умре, така че нямаше какво повече да губи и съответно причина да ме излъже.

Преобръщам се по гръб. Таванът на вагона е мръсен, осеян с петна в разнообразни разцветки. Задържам толкова дълго погледа си върху едно тъмносиньо петно точно над главата ми, че накрая се унасям в сън. Сънувам, което ми се случва често. Този път е различно, по-скоро е кошмар, а не видение.

Пак съм в Западна Вирджиния в затворническата килия. Но този път тя е празна и ярко осветена. Специалната клетка, в която беше Сам, е празна. Единственият признак, че той е бил там, е петното кръв на пода, което е все още мокро. Пристъпвам в средата на килията, оглеждам се като обезумял и се опитвам да изкрещя името му. Но щом отварям уста, ярката светлина над мен се всмуква в гърлото ми, отнема дъха ми, изпълва ме. Падам на колене и се опитвам да поема въздух.

Все още задъхан, вдигам поглед. Сега се намирам на огромна арена, а на трибуните беснеят хиляди могадорианци. Те скандират и ме замерват с разни неща, като същевременно се сражават помежду си. Подът под мен е лъскава, черна скала. Когато пристъпвам напред, земята под мен пропада и се отваря една черна пропаст. Над главата ми зее огромна дупка, през която виждам група облаци да се движат по синьо небе. Отнема ми няколко секунди, докато осъзная къде се намирам — вътре във върха на планина.

— Четири!

Това е гласът на Девет! Не съм сам. Оглеждам се и правя опит да извикам, но гърлото ми все още е запушено. От устата ми излиза лъч светлина. Завъртам се инстинктивно и се опитвам да насоча светлината, докато най-сетне осветява Девет. Той е от другата страна на арената, но нещо ми пречи да го видя. Това е Сам. Той виси между нас, ръцете му са в окови. Агент Пърди и специален агент Уокър стоят под него, а могадорианските им оръжия са насочени към гърдите му. Не се колебая. Затичвам се към най-добрия си приятел, а при всяка моя стъпка скалата пропада. Ревът на тълпата се засилва и става напълно оглушителен.

Когато най-после стигам до тях, скалата, върху която стоят агентите, пропада, а заедно с нея падат и те.

— Помощ! Помогни ми, моля те, помогни ми! — вика Сам. Тялото му се гърчи, той опитва да се освободи от оковите.

Използвам моята телекинеза, за да го освободя, но тя не действа. Опитвам с лумена, но ръцете ми остават тъмни. Заветите ми са ме изоставили.

— Доведи останалите, Джон — казва ми Сам. — Доведи всички.

Гласът му звучи странно, сякаш не е неговият. Сякаш някой или нещо зловещо говори чрез него.

Неочаквано до мен се озовава мургавото, слабо момче, което ми се беше явило в последното видение. То отново е прозрачно, подобно на призрак. Щом забелязвам, че около врата си носи лориенски амулет, аз протягам ръце към него. То поклаща глава и допира пръст до устните си. Момчето скача към Сам. Изкатерва се нагоре и стига с ръце до веригите. Виждам го, че се напряга, за да раздели оковите, виждам и изненадата върху лицето му, когато разбира, че не му достига сила да го направи.

В последното си видение той ме попита кой номер съм аз.

Усещам голямо желание да му заговоря. Кашлям, прочиствам гърлото си и установявам, че гласът ми се е възвърнал.

— Аз съм номер Четири! — изкрещявам в настъпилата тишина над арената.

— Взе ли решение? — пита Сам.

Той продължава да се гърчи в оковите, другото момче все още се опитва да счупи веригите над него. Сам поглежда право към мен и аз забелязвам, че очите му са тъмнокафяви. Това не е Сам, казвам си.

В този момент тялото на Сам започва да се тресе така яростно, че момчето го изпуска и аз с ужас наблюдавам как то полита надолу и изчезва в същата паст, която погълна агентите. Сега Сам е обгърнат от пурпурно сияние и оковите сами се чупят. Вместо да пропадне подобно на момчето и агентите, Сам плува като увесен във въздуха. Включва се прожектор, Сам започва да расте и се превръща в Сетракус Ра. Трите лориенски амулета около врата му ярко блестят, също и червеният белег, опасващ гърлото му.

— Искаш ли си обратно човека? — изревава той.

— Ще си го взема! — крещя аз, побеснял от яд.

Около мен обаче е само пропаст и няма как да се приближа към него.

Сетракус Ра се приземява бавно върху земята. Скалите не пропадат под него, както стана при нас.

— Предаваш ли се? Чудесно. Сега ще получа твоя амулет.

Поглеждам надолу и амулетът ми е изчезнал. Вдигам поглед и го виждам, че виси от огромния юмрук на Сетракус Ра. Той се хили, устните му се разтварят и откриват остри, криви зъби.

— Не! Няма да се предам! — В момента, в който изричам думите, усещам около врата си тежест. Амулетът ми пак е у мен.

Другото момче изскача от дупката, в която беше паднало, и с високо вдигната глава се приземява близо до Сетракус Ра. То се присъединява към моя вик.

— Никога няма да се предам на теб! Пусни Девдан и се бий с мен!

— Времето ви изтича — казва Сетракус Ра и едва сега разбирам, че той се обръща към двама ни, правил го е през цялото време. Опитвал се е да ни накара и двамата да се предадем.

Нима е смятал, че ще ни убеди да се жертваме с вярата, че той ще остави останалите живи? Мога само да се надявам, че никой няма да се хване на уловките му.

Неочаквано пред очите ми е само синьото петно на тавана на вагона. Изправям се рязко и се опитвам да прогоня съня, от който мозъкът ме е като замаян. Докосвам гривната около китката ми. Преди да потъна в моя кошмар, бях открил, че като се концентрирам върху възможностите на гривната, можех да я махна. Но в секундата, в която тя напусна китката ми, се почувствах уязвим и бързешком я сложих отново. Докосвам я отново и се чудя дали упованието ми в нея е за добро или за лошо. Изведнъж нещо леко ме побутва по врата, аз подскачам и се обръщам да погледна.

Очевидно този сън ме е извадил от равновесие. Това е само Бърни Косар, този път е като бигъл, моето любимо превъплъщение.

— Пак ли кошмари? — Девет се прозява в ъгъла.

Седи върху сандъка си и разсеяно драска с пирон фигури по стената на вагона. Не прилича на някого, който е на ръба на нервите си. Петите на босите му крака са черни.

— Стават все по-странни — отговарям му, като се надявам, че не звуча толкова разстроен, колкото се чувствам. Последното, от което се нуждая, е Девет да ме сметне за дете, уплашено от лош сън. — И мисля, че другите сънуват същите сънища по същото време.

Осем вдига пирона към очите си, за да го разгледа по-отблизо. Накланя глава, сякаш това е някакъв рядък експонат, а не съвсем обикновен предмет. Чак езикът му се подава в ъгъла на устата и той изглежда, сякаш е съсредоточил цялата си енергия точно върху този пирон. С лека усмивка той го огъва между пръстите си и го счупва на две напълно равни части. Едва след това се обръща с лице към мен.

— И какво означава това? Смяташ, че всички те имат някакви видения? Или че и те като теб преживяват същите изпълнени с екшън нощи?

Свивам рамене.

— Не знам. Виждам непрекъснато едно изключително слабо момче с къдрава тъмна коса. То носи амулет като нашите, така че нормално е да приема, че е един от нас. Всеки от нас усеща присъствието на другия, но събитията в съня се развиват за него по един начин, а за мен по друг. Ти също си в моите видения.

Девет се мръщи, после отваря своя сандък и рови в него. Надявам се, че ще измъкне оттам нещо, което ще ми помогне да разгадая виденията ми, ще ми помогне да разбера дали изобщо трябва, или не да предприема нещо.

— Смятах да използвам червения камък, за да се свържа с останалите, но предполагам, че правителството подслушва. Което е абсолютна идиотщина. — Той сяда обратно с напълно обезсърчен вид.

Прекосявам празния вагон и отивам при него. В ръката си държи жълт куб, който виждам за пръв път.

— Според теб какво означава това, че правителството подслушва твоя камък? Как е станало? Искам да кажа, че очевидно са могадорианците, но как са успели да убедят правителството да им съдейства?

Девет ме гледа изумен.

— Ама ти сериозно ли? Кой го е грижа защо действат заедно или какво са казали могадорианците, за да ги убедят? По-важно е, че те действат съвместно. Правителството на САЩ и могадорианците са се сдушили! Официалната версия за тях е: ние сме лошите момчета!

— Но щом могадорианците се отърват от нас, те ще унищожат Земята… или още по-лошо… Нима правителството не го знае? Не е ли очевидно, че ние сме добрите момчета?

— Явно не. Кой знае как е станало? Може би просто се използват един друг като и двете страни се опитват да се измамят взаимно. Каквато и да е причината, изглежда, правителството е подценило могадорианците, а ако не е, би трябвало да са изплашени до мозъка на костите си.

Девет пъха жълтия куб в устата си. Върху лицето му се изписва задоволство.

— Какво правиш? — питам аз.

— Храна — отвръща той с приглушен глас. — Заместител на храна. Смучеш го и те засища малко. Потърси. Би трябвало и ти да имаш такъв.

Отключвам сандъка и го претърсвам. Ръцете ми напипват белия таблет, който намерихме в тайния офис на Малкълм

Гууд. Натискам отново няколко бутона. Нищо. Бутам го настрани. Не намирам жълт куб, но за сметка на това има един син. Изваждам го и му го показвам.

— Мислиш ли, че е същият?

Той вдига рамене.

— Не знам. Няма да разбереш, докато не опиташ. Давай!

Няколко секунди се колебая, после го слагам върху езика си и устата ми на мига се пълни с леденостудена вода. Поглъщам част от нея, но другата ме задавя и изплювам куба на пода. Девет изплюва неговия върху дланта си и ми го поднася, но аз отказвам.

— Трябва да хапваш от време на време — казва ми той.

Бърни Косар отива до Девет и отваря уста.

— Заповядай, БК — казва любезно Девет и слага куба върху езика на кучето.

— Поне пътуваме на запад, където са Сам и Сара. Писна ми да бягам и да се крия, да бягам и да се крия. Първата ни работа е да ги намерим.

— Ами говори само за себе си. Последната година бях затворен и измъчван, човече. Да съм в движение, да решавам сам къде да съм, къде и кога да отида, е нещо, от което не смятам скоро да се откажа. Отпусни се, Джони. Аз имам идея, а ти трябва да си припомниш плана. Няма да губим време да търсим твоите приятели човеци. Ще се свържем с останалите, ще се срещнем и когато сме готови, ще се изправим срещу Сетракус Ра. В този порядък.

Обръщам се и забивам юмрук в стената на вагона. Ядосан съм, струва ми се, че се движа неконтролируемо по спирала.

— И как точно ще се срещнем с тях, след като смятаме, че единственото ни средство за комуникация се подслушва? Аз пък казвам да вървим в Калифорния или на запад към правителствените съоръжения, каквито и да са те, да настояваме да ни дадат Сара, в противен случай започваме да взривяваме! Или пък да заплашим, че ще уведомим медиите как правителството се е сработило с банда от дяволски извънземни. Ще видим как ще реагират.

Девет се разсмива.

— Хъм, не. Това няма как да стане.

— Ами мамка му тогава! Не знам какво да предложа. А ако се върнем в Парадайс, за да проверим дали Сара не е там? Само да се убедя, че е в безопасност, и повече няма да настоявам. Би трябвало да сме близо до Охайо, нали?

Девет отива до дупката, която сътворих преди малко, и наднича. После казва с тих глас:

— Всичко ми изглежда еднакво, пич. Знаеш ли, Земята не може да се мери с Лориен. Разбира се, има места на Земята, които са доста хубави, но Лориен беше прекрасна навсякъде. Тя беше най-красивата планета на всички галактики. Видял си я как изглежда в твоите видения, прав ли съм?

Изненадвам се колко пламенен стана той изведнъж. Докато говори за Лориен, лицето му е така щастливо и отпуснато, каквото не го бях виждал досега. За пръв път пред мен е едно дете, обзето от носталгия по дома. Но моментът отминава. Той отново надява обичайната си маска на заядливо момче.

— Няма да ходим до Охайо, за да проверим дали някой от твоите човеци е удобно настанен и в безопасност. Това не е нашият дом, Четири. Тези хора не са нашите братя и сестри. Всичко, което правим тук на Земята, е за нашия истински дом, за истинските ни сестри и братя, заради старейшините, които жертваха живота си, за да ни изпратят с този кораб.

Девет прави крачка назад, замахва и пробива дупка в стената на вагона, точно до моята. За разлика от моя, ударът му е толкова силен и бърз, че колелетата под нас дори не реагират на сътресението. Девет пъхва главата си в дупката и вдишва дълбоко, а черната му коса се развява от вятъра. После издърпва навътре главата си. Свива ръце в юмруци и се обръща към мен.

— Ако не носиш Лориен в сърцето си, по-добре ми го кажи още сега. Нямам намерение да се движа в компанията на предател. Нашата единствена цел е да направим всичко възможно, за да добием силата, с която да се преборим със Сетракус Ра и армията му. Това е. Ясен ли съм?

Предпочитам да замълча. Чувствата ми към Сам и Сара никога няма да изчезнат. Сигурен съм. Но Девет е прав кое е с предимство. Няма да сме от помощ за никого, ако не увеличим силата си, а това може да се случи само ако намерим останалите. Налага се да се съсредоточа върху Лориен. Когато победим Сетракус Ра, Сам, Сара и всички хора на Земята ще бъдат добре. Кимвам.

Девет сяда и затваря очи. Притиска коленете си с ръце толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляват.

— Току-що отминахме един знак, който разпознах. Ние сме на около триста километра от къщата, която подготви моят сепан. Там ще сме в безопасност. Когато пристигнем, ще си поръчаме пица, ще гледаме телевизия. А ти можеш да си седиш, да тъжиш и да въздишаш по бедната Сара. Аз пък ще изляза и ще си намеря някое горещо маце, с което да изкарам някой и друг час, а после двамата ще измислим друг начин да се свържем с останалите.

БК изплюва жълтия куб и ме поглежда. Нямам нужда от друго подканяне. Слагам синия си куб върху езика му, той затваря уста и въздъхва щастливо.

Вдигам поглед към Девет. Той е толкова сигурен в себе си, толкова убедителен.

— Как ще го направим? Както изглежда, макрокосмосът се подслушва! Нямаме друг начин да се свържем с тях!

— Ще бъде идеално — продължава Девет с въодушевление. — Чакай да видиш моето място, Четири. Направо е върхът. Каквото си поискаме, ще го имаме. От каквото имаме нужда, ще го получим. Ще почиваме, ще тренираме, ще придобием страхотна форма, готови за всичко, което ни очаква. И ще измислим начин да се свържем с останалите гардове.