Глава 30

С периферното си зрение виждам как Девет напада Сетракус Ра. Отново се обръщам към Осем. Искам да разбера дали ще мога да го излекувам. Държа ръцете си върху раната на гърдите му и чакам заветът ми да започне да действа. Нищо. Моля се Осем да издържи, да изтърпи болката, но виждам как кафявите му очи се обръщат нагоре и дишането му става все по-плитко. Ужасена виждам отново сцената от рисунката в лориенската пещера, онази, в която Сетракус Ра убива Осем с меча си. Нима предсказанието се сбъдва? Продължавам да притискам отчаяно ръце към гърдите му.

— Марина! — крещи Джон. — Трябва да ви измъкнем двамата с Осем от тази стая незабавно! Мисля, че ако се отдалечим от Сетракус Ра, заветите ни ще се върнат. Ако съм прав, ще можеш да спасиш Осем.

— Той е полумъртъв — отвръщам задавено. — Може да е твърде късно, каквото и да направим.

Нямам сили да му кажа за рисунката в пещерата. Чудя се дали Осем сега е в състояние да мисли за всичко това, да си спомни рисунката, да осъзнае какво може да се случи в този момент. Надявам се, че не.

— Тогава трябва да побързаме — казва Джон и ми подава могадорианско оръжие. После повдига Осем. — Стреляй по всички и по всеки, който не е някой от нашите приятели.

Опитваме се да изминем стотината метра до вратата колкото можем по-бързо, не изпускаме поглед и от другите, които участват в битката. С всеки могадорианец, който превръщам в купчина пепел по пътя си, аз се чувствам все по-силен. Опитвам се да не мисля за Шест — за истинската Шест, къде е и какво се е случило с нея. Знам, че това не беше тя. Иска ми се да бях убил онова нещо още преди да се беше разкрило. Оглеждам стаята. Девет се сражава със Сетракус Ра с нокти и зъби и жезълът му със звън се удря в меча на Ра. Въпреки цялата му сила Сетракус Ра сякаш си играе с него и просто чака подходящия момент да нанесе финалния удар и да го убие.

От мен се изцежда и последната капка от цялата ми вяра и сила, които изпитвах само преди миг. Просто те са твърде много, а ние сме много малко. А и сме лишени от заветите си, което значи, че сега сме просто деца. Деца, които се сражават срещу една организирана извънземна армия. Гадно ми е, че трябваше да изоставя другите, но знам, че Джон е прав. Наясно съм, че трябва да се измъкна оттук и да запазя надеждата, че ще успея да излекувам Осем. Сега за мен това е единственият възможен избор.

Почти сме стигнали до вратата, когато пред нас се изпречват двайсетина могадорианци. Някои от тях са с оръжия, други са с мечове и всички те изглеждат ужасяващо неудържими. Опитвам се да стрелям, но нито един от настъпващата срещу нас сган не пада от изстрелите, които изпращам срещу тях. Те са ужасно много. Джон успява да измъкне Осем отвън пред вратата и се присъединява към мен. Нахвърля се върху могадорианците и върти меча си с всичка сила. Аз се бия до него. Няма да изоставя Джон, каквото и да се случи. Ние винаги сме се подкрепяли и сме си давали кураж, когато някой от нас се е чувствал слаб. Затова сме успели да оцелеем толкова време и затова и ще победим. Силни сме само когато сме сплотени.

Джон помита могадорианците един по един, бързо и методично. Аз не преставам да стрелям, докато се придвижвам към изхода, за да го блокирам и да не им позволя да стигнат до Осем. Клякам отвън до него, за да проверя какво е състоянието му. Усещам пулса му, макар и слаб, и разбирам, че способността ми все още не се е върнала. Полагам ръце върху него и шепна яростно:

— Не можеш да умреш, Осем. Чуваш ли ме? Аз ще те излекувам. Заветът ми ще се възвърне и тогава ще те излекувам.

Осъзнавам, че могадорианците, които ни нападнаха, вече ги няма — унищожени са — и внезапно възцарилата се тишина ме сепва.

— Трябва да бързаме, ще дойдат още — припряно говори Джон.

Чува се оглушителен писък — през вратата виждаме Бърни Косар, който се е превърнал в чудовище. От всички страни са го наобиколили могадорианци, замахват с мечовете си и се опитват да го съсекат, но той отскача насам-натам и ловко отбягва ударите. Могадорианците не могат да го хванат, но и той не може да им направи кой знае какво. Правим крачка напред в стаята и виждаме Сетракус Ра, който точно в този момент измъква камшик с раздвоен край. От разклоненията му излизат пламъци и Ра го стоварва върху ръката на Девет. Раната мигом започва да почернява. Джон се обръща да ми каже нещо, когато чувам изстрел. Преди да разбера какво се случва, тялото на Джон потръпва и той пада на земята.


Залепена съм към тавана, погребана в черна скала. Наблюдавам как останалите гардове се борят за живота си, а аз не мога да почувствам дори собственото си тяло, камо ли да им покажа, че съм там горе. Безсилна съм и това ме убива. През целия си живот, във всеки един момент, са ме обучавали как да не бъда безсилна. Сетракус Ра не е кой знае какъв боец. Успява да ни повали само защото ни прави безсилни. Искам да съм там долу, с отсечената му глава в ръцете си, за да видят всички могадорианци. Да направя така, че всички да видят унищожението на техния водач и после пепелта им да се посипе върху праха на Ра.

Дали това не е краят на мечтата за Лориен? Мислехме си, че сме страшно силни, умни и подготвени. Бяхме глупави, едни арогантни глупаци. Знаехме за Сетракус Ра, великия и страшен могадориански водач, но не знаехме нищо за това как се сражава, за способностите, които използва в битките. Сега, когато поглеждам назад, изглежда толкова логично да се предположи, че ще има способността да ни отнеме заветите.

Иска ми се да можех да се свържа с гардовете — да мога да ги направлявам от тази изгодна позиция. Поне в едно съм сигурна — колкото и да е изумителна физическата сила на могадорианците, умствените им възможности са много слаби, да не кажа никакви. Тези приятелчета са толкова безмозъчни, колкото и скалата, в която съм се превърнала. Още преди да са предприели нещо, вече е ясно какво смятат да направят. Планът им за атака лесно може да се отгатне просто защото няма такъв. Това е игра на числено превъзходство и груба сила — такъв враг може да бъде победен, ако знаеш с какво си имаш работа. Но когато си вътре в играта, не можеш да го разбереш. Иска ми се да можех да кажа на гардовете, че трябва да съсредоточат всичките си сили и енергия върху Сетракус Ра. Опасявам се, че в противен случай битката ще е кратка и най-вероятно победата ще е за могадорианците.

Наблюдавам как ударите се сипят върху Бърни Косар. Той се е превърнал в огромен звяр, както беше направил и в Парадайс. Тялото му е мощно и мускулесто, с остри зъби и нокти, а от главата му стърчат два извити рога. Виждам как Сетракус Ра стоварва камшика си върху ръката на Девет и тя почернява, от което ми става ясно, че скоро той ще бъде в положението, в което съм и аз. Джон е прострелян и пада на пода, гърчейки се от болка. Марина взема едно могадорианско оръжие и започва да стреля срещу настъпващите могадорианци.

Елла се измъква предпазливо от стаята. Какво ли е намислила?

Отмествам поглед от нея, защото чувам БК да ръмжи от болка. Поглеждам към него и го виждам коленичил на пода. Въпреки че продължава да се сражава и да убива могадорианци, той е тежко ранен и от раните му блика кръв. Мъчително е да го гледам как бавно отпада в такива нечовешки болки.


Продължавам да кървя. Чувствам как кръвта ми изтича и силите ми ме напускат, нищо не мога да направя да го спра.

Могадорианците продължават да прииждат на вълни отново и отново. Нямам представа колко от тях сме убили досега, но това няма особено значение. Без заветите си все едно се опитваме да спрем вятъра с решето.

Марина е зад мен и сипе изстрели върху могадорианците. Поглеждам към Бърни Косар и виждам, че са омотали въже около двата му рога и се опитват да го изтеглят от ъгъла.

— Страхливец! Ти си един жалък страхливец! Трябваше да ни парализираш, за да можеш да ни победиш! — чувам как крещи Девет.

Виждам го в средата на стаята — едната му ръка е черна и виси тежко и безпомощно. Сетракус Ра прибира обратно камшика си и казва с усмивка:

— Можеш да ме наричаш каквото си искаш, това няма да промени факта, че скоро ще умреш.

Той замахва напред с камшика. Девет се опитва да отклони с жезъла си пламтящите му краища, но само с една ръка няма как да стане. Един от огнените езици го удря по ръката и жезълът изхвърча от нея, а другият го удря в лицето. Девет крещи от болка, а лицето му и ударената ръка започват да почерняват. Сетракус напредва с него. Трябва да направя каквото мога, преди да стана съвсем безполезен или да умра — започвам да стрелям с оръжието си към Сетракус Ра, легнал на пода. В най-лошия случай поне ще отвлека вниманието му, ще направя каквото мога. Той спира снарядите един по един още във въздуха и ги хвърля настрани като на игра.

Дочувам изстрели и от друго оръжие. Обръщам се към вратата и виждам Сара, която се придвижва напред в стаята и сипе изстрели, а Елла е зад гърба ѝ. Сара. Тя не е обучена. Няма да може да оцелее в една битка с могадорианците и Сетракус Ра!

— Сара! — крещя. — Трябва да се махнеш оттук! Това не е за тебе!

Тя не ми обръща внимание и продължава да върви напред. Девет се опитва да се отдалечи от Сетракус Ра, но ръцете му, и двете вече черни, го теглят надолу с тежестта си. Лицето му почернява точно както ръцете. Сетракус отново удря Девет, този път и с двата края на камшика, право в гръдния кош. Девет крещи от болка, а Сетракус реве срещу него:

— Бях чувал, че можеш да ми бъдеш противник, но я се виж, ти си едно нищо.

Точно когато Сетракус Ра отново прибира камшика си, за да нанесе фаталния удар върху Девет, Елла се втурва покрай Сара и хвърля нещо към него, нещо, което прилича на топка червена мъгла. То удря Сетракус в ръката, той поглежда стреснат надолу и надава оглушителен рев.

Чувствам, че нещо се случва вътре в мен. Мигновено и невероятно мощно, сякаш някой ме е включил към източник на енергия. Съсредоточавам се върху ръцете си и за пореден път се опитвам да активирам лумена. За моя изненада, този път се получава. Заветите ни са се върнали.

Зад гърба ми Марина надава вик и се втурва към Осем, който все още лежи отвън пред вратата. Виждам я как полага ръце върху гърдите му и започва да работи върху раните му. Тя ме поглежда през зеещата врата.

— Какво се случи току-що?

Аз клатя глава.

— Нямам представа, но сега вече предстои истинската битка.

Дланите ми светят. Обръщам се към центъра на стаята, където Сетракус Ра е забил нокти в ръката си и се опитва да извади малкото червено нещо, което Елла хвърли към него. Най-после успява и се обръща, за да стовари камшика си върху Елла и Сара, която продължава да стреля. Те не са достатъчно бързи, за да избегнат удара. И двете се строполяват на пода.


В момента, в който стрелата уцелва Сетракус, аз усещам промяната. Способностите ми се връщат, силите ми също. Сега вече имам шанса да се измъкна оттук и да помогна на другите.

Опитвам се да се освободя от черната обвивка и усещам, че мога леко да помръдна в нея, но не достатъчно, за да я разбия.

Докато продължавам да се боря, поглеждам надолу. Джон се е примъкнал до Сара и Елла, които лежат на пода. След себе си е оставил купчини пепел и кървава диря. Марина се е върнала навън при Осем. Бърни Косар продължава да лежи в ъгъла, но сега разкъсва на парчета могадорианците, които преди малко се опитваха да го извлекат оттам. В средата на стаята Девет все още стои лице срещу лице със Сетракус Ра, но е успял да освободи ръцете и лицето си от черната скала, която го сковаваше.

При тази гледка в мен се връща надеждата, че мога да се освободя от собствения си каменен затвор, и продължавам борбата си. В един момент усещам, че обвивката започва да поддава. Скоро ще се измъкна оттук. Неистово се мъча да се освободя. Единственото нещо, което искам в този момент, е да покажа на Сетракус Ра какво е усещането да бъдеш участник в истинска битка.


Точно когато съм изгубила всякаква надежда, че ще мога да помогна на Осем, способностите ми се връщат. Поставям ръцете си върху раната на гърдите му и усещам, че заветът ми започва да действа. С всяка изминала секунда ударите на сърцето му стават все по-силни. Никога не съм изпитвала нещо по-хубаво в живота си от това спокойно туп, туп, туп. Ако сега не се водеше битката на нашия живот, битката за нашето бъдеще, мисля, че щях да се разплача, но аз оставам силна и сдържам емоциите си.

Свеждам поглед към Осем и виждам, че клепачите му трепват и той отваря очи, поглежда ме.

— Трябва да знаеш… Шест се опита да… — започва той.

Аз го прекъсвам:

— Това не беше Шест. Беше Сетракус Ра. Не знам как го е направил, но това беше той.

— Но…? — Осем изглежда толкова объркан, че направо ми къса сърцето.

— Осем, сега точно не мога да ти обясня всичко. Как се чувстваш? Можеш ли да се изправиш? Трябва да влезем вътре, да се присъединим към другите в битката. Готов ли си? Трябва да излекувам и Джон, ти ще отвличаш вниманието. Разбра ли ме?

Той кимва и аз понечвам да се изправя, но има още нещо, което трябва да направя, преди да е станало твърде късно. Взирам се в очите му, в тези красиви кафяви очи, после поемам дълбоко въздух и го целувам. Когато се отдръпвам, виждам смаяния израз на лицето му. Свивам рамене и му се усмихвам.

— Хей, животът е в настоящия момент, нали така?

Преди да е успял да каже нещо, аз тръгвам да намеря Джон. Трябва да го излекувам, и то бързо. Той пое три снаряда, за да ме предпази. Ако не го намеря веднага, ще умре.

По пода се вижда следа от кръв там, където Джон се е влачил по пода, и двамата с Осем я следваме. Във въздуха виси тежък облак от гъст дим от изстреляните снаряди. Когато стигаме до Джон, той е застанал на колене и изстрелва огнени кълба от дланите си срещу голяма група могадорианци, които се опитват да стигнат до Елла и Сара. Докато се придвижваме към него, могадорианците ни обстрелват. Но сега вече мога да се възползвам от телекинезата и да отклоня изстрелите, Осем също се включва в битката. Аз притичвам до Джон и започвам да оправям раните му. Той е много блед и диша тежко. Загубил е много кръв.

— Джон! Трябва да спреш за малко, за да мога да те излекувам! — Опитвам се да надвикам шума от хаоса и суматохата. Хващам го за брадичката и го принуждавам да ме погледне. Той върти глава и се опитва да се освободи.

— Ако спра, могадорианците ще убият Сара и Елла.

— Ако не спреш, ще умреш. Сега вече Осем е добре, той ще ги прикрива, докато аз работя с тебе. Моля те, Джон! Имаме нужда от теб.

Усещам, че престава да се съпротивлява.

Преглеждам внимателно раните на краката му. Изглеждат по един и същи начин. И двата крака кървят силно от зейналите дупки. Започвам с десния крак и веднага разбирам, че костта на бедрото му е счупена. Той крещи от болка, докато костта се намества, но викът му потъва в шума от случващото се наоколо. Свива ръцете си в юмруци и аз продължавам с работата си.

Другият крак не е толкова зле и се справям по-бързо с него. Джон вече диша по-леко. Пресягам се да взема ръката му и крещя в ухото му:

— Сега изглеждаш далеч по-добре!

Поставям ръка на раната върху горната част на ръката му и усещам, че мускулите — бицепсът и трицепсът, са разкъсани. Ще ми отнеме една-две минути да ги оправя. Осем продължава да сипе огън срещу непресекващия поток от могадорианци, но те прииждат толкова бързо, че той трудно ги удържа. Усещам най-после как разкъсаните мускули на Джон се възстановяват и той е готов. Поглежда ме и аз кимвам с глава. Той скача на крака и се втурва да помага на Осем, за да защитят Елла и Сара, които още лежат на пода.

Чувствам се силен. Добре. Сара и Елла направиха някакво чудо, което ни върна способностите, и сега можем да се бием, но и двете са ранени. Ще превърна всеки могадорианец, до последния от тях, в пепел затова, че раниха приятелите ми.

Тичам към тях и мятам огнени кълба. Знам, че не трябва да изпитваш удоволствие от това, че убиваш друго живо същество, но усещането е страхотно. Сега, когато вече съм на крака, Осем се телепортира из цялата стая, изниква пред могадорианците и ги посича с меча си. Девет все още се бие със Сетракус Ра, но и двамата се движат толкова бързо, че ги виждам като в мъгла. Трябва да отида там и да се бия, но трябва да бъда и тук и да помогна на Сара и Елла.

Изведнъж един от могадорианците, които настъпват към мен, рязко сменя посоката си. Оръдието му не е насочено към мен. Цели се право в Сара и Елла, които все още лежат неподвижни. Стреля в тях и телата им започват да се тресат. Аз крещя.

Гледам в ужас как върху проснатите на пода тела на Сара и Елла се сипят снаряди. Джон успява да стигне до тях и аз притичвам след него. Той е коленичил и държи ръцете им, телата им продължават да се тресат. Дойдохме твърде късно.

След всичко, което преминахме, след като най-после успяхме да се намерим и да сме тук всички заедно, сега може да изгубим още един член на гардовете. Както и Сара. Джон току-що я намери и сега може да я загуби отново. Напрегнат съм в очакване още един белег да прогори кожата на крака ми, нов белег за Елла. И знам, че от този ще ме боли най-много.

Но нищо такова не се случва. Дали смъртта на Елла не е нещо по-различно и затова не предизвиква белег? Това не е възможно. Отварям очи и поглеждам към Джон, който все още стои приведен над Сара и Елла и напрегнато стиска ръцете им.

Поглеждам момичетата отблизо и не вярвам на очите си. Раните им — дупките от снарядите и грозните изгаряния по лицата им заздравяват.

— Какво става? Как го правиш това? — питам Джон и го гледам с изумление.

— Нямам представа — отвръща той и клати глава. — Идея си нямах, че мога да го правя. Видях Сара на земята и не можех да я оставя да умре, нито пък Елла. Не и още един от гардовете. Няма да позволя да се случи това сега, когато всички сме заедно. Взех ръцете им в своите и си мислех колко много ми се иска раните им да заздравеят, да мога да им помогна да се оправят… и изведнъж то започна да се случва.

— Ти си развил нова способност! — крещя от радост и го стискам за раменете.

— Ами просто го исках страшно много и чудото се случи. Каквото и да е станало, важното е, че те са здрави.

Той се засмива с облекчение, изглежда изтощен. После се обръща към средата на стаята, където Девет продължава да се сражава.

— Марина, не е дошло времето да унищожим Сетракус Ра. Въпреки че си върнахме способностите, мисля, че все още не можем да го победим, и не искам да загубим още един гард. Трябва да намерим Шест. После ще помислим как да се измъкнем оттук, да се прегрупираме и да съставим план. Ще го убием или ще умрем всички заедно. Но ще го направим по нашите правила и когато сме убедени, че сме готови за това.

До нас долита стон и аз поглеждам надолу към Сара и Елла. Те са отворили очи и по бузите им се появява руменина. Джон се навежда и целува Сара.


Каменната обвивка най-после се пропуква. Сгъвам ръцете си, отблъсквам се с крака, скалата се разчупва на парчета и аз падам надолу. Възползвам се от телекинезата си, за да се приземя леко на пода.

Лежа известно време и се опитвам да си поема дъх. Димът е толкова гъст, че очите ми започват да сълзят. Изведнъж стаята се разтърсва от оглушителна експлозия. Включва се аларма, примигват червени светлини и вой на сирена пронизва въздуха. Виждам горящата светлина от лумена на Джон и тръгвам към него през гъстия дим. Елла, Марина и Сара са застанали до него и докато се прокрадвам натам, виждам Осем, който се е телепортирал до Марина. Бърни Косар си е отново бигъл и куцука към Джон.

Елла надава вик, когато ме вижда, и ме притиска в обятията си. Аз отвръщам на прегръдката ѝ и после се обръщам към Джон. Да виждам отново лицето му пред себе си е като сбъдната мечта. Той докосва ръката ми.

— Добре ли си?

Аз кимвам.

— А ти как си? — питам го и гласът ми показва колко съм скапана и изтощена.

— Засега всички сме живи. Но къде е Девет? — отвръща той и се оглежда. Изведнъж всички разбираме, че вече не се чува шумът от битката.

Хукваме към средата на стаята, към мястото, където Девет се сражаваше със Сетракус Ра и се опитваше да го държи на разстояние от другите. Девет лежи на пода неподвижен, а Сетракус Ра никъде не се вижда. Марина коленичи до него и започва трескаво да движи ръце по тялото му, докато аз обикалям в кръг и се взирам през дима, за да се уверя, че Сетракус Ра не се спотайва в някой ъгъл, за да ни нападне в гръб и да ни убие. Стаята е притихнала зловещо, като изключим пронизителния вой на алармите. В този момент осъзнавам, че никъде не се виждат могадорианци.

— Жив е! — надава радостен вик Марина. — Само е зашеметен.

Девет се надига, сяда и разтърсва глава замаян.

— Какво се случи? — пита ни.

— Тъкмо щях да те попитам същото — отвръща Осем. — Имаше експлозия и всички изчезнаха, останахме само ние седемте.

— Не знам, не видях къде отиде Сетракус Ра. Само преди секунда се отбранявах и се опитвах да го отблъсна, а в следващия момент вече лежах тук на земята.

— Какво ще правим сега? — пита Сара.

— Трябва да се махнем оттук — отвръща Джон. — Всеки момент Сетракус Ра може да се появи отново, може това да е капан. Макар че сме правителствена база, явно тук не е безопасно.

— Някой знае ли как можем да се измъкнем? — питам аз.

Всички се споглеждат мрачно.

— Трябва да се върнем по пътя, по който дойдохме — предлага Осем. — Способността ми за телепортиране не може да поеме всички.

— Добре — съгласява се Джон. — Не знаем на какво ще се натъкнем по пътя и дали няма да се наложи да се сражаваме с още могадорианци или войници, но трябва да останем заедно. Никога вече няма да се разделим.

Девет пристъпва напред и застава до мен. Оглежда ме от главата до петите.

— Мисля, че никой не ни запозна както му е редът. Радвам се да се запознаем официално, скъпа моя. Аз съм Девет. — И той ми намига.

Аз извъртам очи с досада, а Джон се подсмихва.

Обгръщам с поглед всички. Истинско чудо е, че отново сме заедно, че все още сме живи. Всички лориенци на Земята, с изключение на един, стоят на няколко крачки един от друг.

Живи сме и можем да се сражаваме, а това означава, че все още имаме шанс. Ние отново ще се срещнем със Сетракус Ра, и то скоро. И този път няма да го оставим да се измъкне.

Загрузка...