Възходът на номер Девет

Глава 2

През последните два дни ту идвам на себе си, ту отново губя съзнание, като се люшкам назад-напред в халюцинациите от болестта. Последствията от въздействието на синьото силово поле пред планината на могадорианците ме държат много по-дълго, отколкото ми беше казал Девет, както физически, така и психически. През няколко минути мускулите ми се стягат в изгаряща болка.

Опитвам се да отклоня съзнанието си от агонията и оглеждам малката стая в тази разпадаща се изоставена къща. Дори да бе искал, Девет нямаше да намери по-отвратително място, където да се скрием. Не мога да повярвам на очите си. Виждам как шарките на жълтия тапет на стената оживяват, фигурките пъплят като мравки по петната от мухъл. Напуканият таван сякаш вдишва и издишва нагоре и надолу с ужасяваща скорост. Голяма назъбена дупка в стената разделя спалнята от дневната, сякаш направена от огромен чук, който някой е метнал към нея. Подът е осеян със смачкани кутии от бира, а цоклите са надробени на парчета от животните. Слушам как нещо шумоли в дърветата отвън, но съм твърде слаб, за да се изплаша. Миналата нощ, когато се събудих, една хлебарка лазеше по бузата ми. Едва събрах сила да замахна с ръка.

— Хей, Четири? — чува се през дупката в стената. — Буден ли си, или така ми се струва? Време е за обяд, храната ти ще изстине.

Изправям се в леглото. Главата ми се върти, докато се препъвам в прага на това, което някога е било дневна, и рухвам върху парцаливия сив килим. Знам, че Девет е някъде там, но не мога да задържа очите си достатъчно дълго отворени, за да го видя. Всичко, което искам, е да сложа главата си в скута на Сара. Или на Шест. Която и да е от двете. Не мога да мисля трезво.

Нещо топло ме удря по рамото. Претъркулвам се и виждам Девет, който е увиснал на тавана над мен, и дългата му черна коса се е провесила към пода. Той гризе нещо и ръцете му са мазни.

— Къде се намираме? — питам.

Слънчевата светлина, която влиза през прозореца, е твърде силна и аз затварям очи. Имам нужда от още сън. Имам нужда от нещо, което да проясни главата ми и да ми възвърне силите. Опипвам с пръсти синия медальон на врата си с надеждата, че това ще ми даде малко сила, но той просто си виси студен на гърдите ми.

— В северната част на Западна Вирджиния — отвръща Девет между две хапки. — Свърши ни бензинът, не помниш ли?

— Смътно — прошепвам. — Къде е Бърни Косар?

— Навън. Нашият Бърни както винаги е на поста си. Той е добро животно. Я ми кажи, Четири, как стана така, че точно ти от всички гардове се обзаведе с химера?

Аз изпълзявам към ъгъла на стаята и се подпирам, с гръб към стената.

— БК беше с мен на Лориен. Тогава се казваше Хадли. Вероятно Анри е решил, че няма да е лошо да го вземе за пътуването.

Девет мята от тавана някаква кост.

— Като дете аз също имах две химери. Не помня как се казваха, но все още ги виждам да тичат около къщата ни и да късат каквото им попадне. Загинаха във войната, докато защитаваха семейството ми.

Девет се умълчава за миг и стисва челюсти. За пръв път го виждам да се размеква. Радвам се, макар че това е за кратко.

— Както и да е, така поне твърдеше моят сепан.

Взирам се в босите си крака.

— Как се казваше сепанът ти?

— Сандор — отвръща той и се изправя на тавана. Обут е в моите обувки. — Странно е. Буквално не помня кога за последен път съм казвал на глас името му. Понякога ми е трудно да си спомня лицето му.

Гласът на Девет става суров и той затваря очи.

— Но предполагам, че това е нормално. Както и да е. Те са тези, които са заменими.

Последните му думи ме блъсват като ударна вълна.

— Анри не беше заменим, нито пък Сандор! Нито един лориенец не е бил някога заменим. И си ми върни обувките!

Девет изритва обувките и те падат в средата на стаята, после тръгва спокойно по тавана и надолу по стената отзад.

— Добре де, човече, знам, че не беше заменим. Понякога просто ми е по-лесно да мисля за него така, разбираш ли? Истината е, че Сандор беше изумителен сепан.

Девет достига до пода и се изправя над мен. Бях забравил колко е висок. Застрашително висок. Размахва ръка под носа ми, все още пълна с нещо, и продължава да дъвче.

— Искаш ли от това, или не? Защото иначе ще го изям всичкото.

При гледката му стомахът ми се обръща.

— Какво е това?

— Заек на скара. Най-добрият, който можеш да намериш навън.

Не смея да си отворя устата, защото ме е страх, че ще повърна. Вместо това се препъвам обратно към стаята, без да обръщам внимание на смеха, който ме следва. Вратата е толкова изкривена, че е почти невъзможно да се затвори, но аз я набивам в рамката колкото е възможно по-здраво. Лягам на пода, слагам суитчъра си под главата за възглавница и размишлявам над това какво се случи, за да се озова тук, да свърша по този начин. Без Анри. Без Сам. Сам е най-добрият ми приятел и не мога да повярвам, че го изоставихме там. Колкото Сам през последните месеци беше грижовен, лоялен и готов да помогне — толкова Девет не е. Той е безразсъден, арогантен, себичен и безкрайно груб. Виждам отново Сам там, в пещерата на могадорианците, с пушката, която се олюлява на рамото му, докато група могадориански войници се скупчват около него. Не можах да стигна до него. Не успях да го спася. Трябваше да се бия още по-яростно, да тичам по-бързо. Трябваше да зарежа Девет и да се върна при Сам. Той щеше да го направи за мен. Залива ме чувство на вина и то е толкова силно, че лежа като парализиран, докато най-после заспивам.

Тъмно е. Вече не съм с Девет в къщата в планината. Не усещам въздействията на синьото силово поле. Най-после главата ми е прояснена, макар че не знам къде съм, нито пък имам представа как съм стигнал тук. Когато надавам вик за помощ, не чувам гласа си, въпреки че усещам как устните ми се мърдат. Пристъпвам напред с протегнати ръце. Изведнъж дланите ми засияват от лумена. Отначало светлината е бледа, но бързо прераства в два силни лъча.

— Джон — някой шепне името ми с дрезгав глас.

Размахвам ръце, за да разбера къде съм, но светлината разкрива само пуст мрак. Имам видение. Обръщам дланите си към земята, за да осветя пътя пред себе си, и тръгвам по посока на дрезгавия глас. Той продължава да шепне името ми отново и отново. Изглежда млад и изпълнен със страх. След това се чува още един глас, който грубо и отсечено изстрелва заповеди.

Гласовете стават по-ясни. Това са Сам, моят изгубен приятел, и Сетракус Ра, най-злият ми враг. Разбирам, че се приближавам към базата на могадорианците. Виждам синьото силово поле, източника на толкова много болка. Някак знам, че сега то няма да ме нарани, и без колебание тръгвам през него. Докато вървя, дочувам писък, но той не излиза от мен, а от Сам. Изтерзаният му глас изпълва съзнанието ми, докато навлизам в планината и се придвижвам през наподобяващите лабиринт тунели. Виждам овъглените руини от неотдавнашната ни битка, когато запратих кълбо от зелена лава към резервоарите с бензин в подножието на планината и те изригнаха нагоре като море от огън. Движа се през пещерата на главната зала и спираловидните ѝ рампи. Пристъпвам по извития каменен мост, по който двамата със Сам бяхме минали съвсем наскоро под прикритието на невидимостта си. Продължавам да се движа, още разклонения и коридори — през цялото това време трябва да слушам пронизителните викове на приятеля си.

Знам накъде отивам още преди да стигна там. Равномерният наклон на пода ме завежда до широката стая, опасана с килии като в затвор.

Ето къде са били. Сетракус Ра стои в средата на стаята. Той е огромен и изглежда направо отвратително. Ето го и Сам. Той е провесен в малка сферична клетка до Ра. Личният му балон за изтезания. Ръцете на Сам са разпънати високо над главата, а краката му са широко разтворени и закачени с вериги. От множеството тръбички капе някаква течност, от която се издига пара, и се стича върху различни части от тялото на Сам. Под клетката се е образувала локва от засъхнала кръв.

Спирам на десетина крачки от тях. Сетракус Ра усеща присъствието ми и се обръща, на якия му врат се полюшват трите лориенски медальона от другите деца — гардовете, убити от него. Белегът, който опасва гърлото му, пулсира от бушуващата в него мрачна сила.

— Май се разминахме с тебе — изръмжава Сетракус Ра.

Понечвам да отговоря, но от устата ми не излиза звук. Сам обръща сините си очи към мен, но не съм сигурен, че ме вижда.

Горещата течност продължава да се процежда от тръбичките и да се стича по китките на Сам: върху гърдите, коленете и стъпалата му. Гъста струйка се спуска надолу по бузата му и се стича към врата. Когато виждам как измъчват Сам, гласът ми най-после се връща.

— Пусни го! — изкрещявам.

Очите на Сетракус Ра се вледеняват. Медальоните на врата му засияват и моят им отвръща със синя светлина. Лориенският скъпоценен камък гори върху кожата ми и после внезапно избухва в пламъци, заветът ми поема нещата. Оставям огънят да обгърне раменете ми.

— Ще го пусна — отвръща той, — ако се върнеш в планината и се изправиш срещу мен.

Хвърлям поглед към Сам и виждам, че той е загубил битката си с болката, и виси в безсъзнание, с клюмнала върху гърдите брадичка.

Сетракус Ра сочи към изнемощялото тяло на Сам и казва:

— Ти решаваш. Ако не дойдеш, ще го убия, ще убия и останалите. Ако приемеш, ще ги оставя живи.

Чувам глас, който ми крещи да се махна. Девет. Изпъшквам и сядам, отварям очи. Целият съм в пот. Взирам се в назъбената дупка в стената от гипсокартон и ми трябват няколко секунди, за да дойда на себе си.

— Човече, ставай! — крещи Девет от другата страна на вратата. — Има един куп неща, които трябва да свършим!

Изправям се на колене и опипвам врата си за медальона. Сграбчвам го с всички сили, искам да заглуша крясъците на Сам, които отекват в главата ми. Вратата на стаята се отваря широко. Девет стои на прага и бърше лице с опакото на ръката си.

— Без майтап, братче. Събирай си партакешите. Трябва да изчезваме оттук.