Възходът на номер Девет

Глава 18

Най-неочаквано Девет се изправя на ръба на стола си.

— Мили боже! Четири! Я виж! Те се преместиха.

— Кой се премести? — Вземам таблета от ръцете му. Сините точки, които ни идентифицираха, бяха сменили позициите си. Едната все още беше в Ямайка, а другите две в Чикаго. Но сега три се намираха на брега на Африка, а една в Ню Мексико. Въздъхвам с облекчение, че точките все още са седем, но съм напълно объркан как успяха така бързо да сменят местоположението си. — Как успяха да го направят?

— Идея си нямам — отвръща Девет. — Сякаш се телепортираха или направиха скок през пространството. Може да са открили старгейт13 или нещо подобно.

— Анри казваше, че старгейт не съществува — възразявам аз и поклащам глава.

— Да бе, нито пък извънземни от друга планета според някои хора. Всъщност според повечето хора.

Прав е. Може би Анри е бил в грешка.

— Девет, виж, единият от гардовете е в Ню Мексико, близо до онова, което смяташ, че е нашият кораб. Това не може да не е съвпадение. Смяташ ли, че са тръгнали за него?

— Човече, надявам се да не е така. Предстои ни да се погрижим за още сума гадости, преди да напуснем Земята.

Взирам се в синята точка, която пулсира в Ню Мексико, и натискам зеления триъгълник, който разкрива къде са скрити лориенските космически кораби. Няма начин приземяването на този гард толкова близо до кораба да е случайно. И като се вземе предвид фактът, че знам, че Сара се намира някъде на запад, вероятно заедно със Сам, вече никой не може да ме разубеди.

— Там трябва да отидем, Девет. В Ню Мексико. Още сега. Напълно съм сериозен. Всичко, което видяхме и научихме, ни подсказва, че трябва веднага да тръгнем. — Излизам тичешком от стаята, грабвам сандъка си и го слагам до входната врата. — БК? — викам го аз. Бърни Косар доприпква, стиснал кокала от пържолата в устата си.

Девет идва след мен.

— Пич, намали темпото! Няма да тръгнем сега към Ню Мексико! Особено след онова, което току-що видяхме! Тези момчета се телепортират където пожелаят. Докато стигнем до асансьора, те може да са отишли в Арктика! Или в Австралия. Има толкова много неща, за които още не знаем нищо. Дори не знаем със сигурност, че онова там е нашият кораб. Ами ако е капан?

Девет застава пред вратата и скръства ръце. Знам, че приличам на луд, докато натискам бутона на асансьора и се правя, че не забелязвам Девет.

Думите се изливат като поток от устата ми.

— Независимо от всичко трябва да отидем там. Дори и ако гардът, който видяхме, изчезне, докато стигнем. Ню Мексико си остава очевидното и единствено място, където трябва да бъдем. — Отчаяно искам да приеме идеята ми. — Бихме могли да вземем някои от оръжията ти.

Мислите ми препускат. Хуквам към стаята за тренировки и се насочвам към шкафа с муниции. В същото време чувам металните пръстени, които висят от тавана, да подрънкват. Девет се спуска отгоре и препречва пътя ми. Той вдига ръце да ме успокои.

— Леле, спри се, пич, поеми си дъх! — казва той, протегнал длани към мен. — Мисля, че трябва да отидем в Парадайс.

— Ти бъзикаш ли се с мен? Сега пък искаш да ходиш в Парадайс? — Изпитвам желание да убия този човек.

— Мислих доста, докато ти спеше. Трябва да се върнем на мястото, където си намерил таблета. Ти спомена, че там имало купчина документи, да не говорим за скелета и картите. Мисля, че пропускаме нещо, нещо, което е ключа към победата ни над Сетракус Ра.

— Ти явно не схващаш. — Бутам го, за да мина. — Точно в тази секунда каквото се случва, се случва на запад. Имаш ли кола?

Той ме блъска силно по гърба. Залитам, но не успявам да падна. Спирам, застанал с гръб към него, и отвътре ми кипи.

— Имам кола, но първо ще отидем в Парадайс. Трябва да намерим всичко, което ще ни помогне в битката.

— Да имаш да вземаш.

Обръщам се и го блъскам. Преди да се усетя, сме вкопчили ръце около главите си. Девет изритва краката ми отзад и аз падам на пода.

Бърни Косар започва да лае, казвайки ни да спрем.

— Спокойно, БК — казва му Девет и маха с ръка. — Приеми това за лека тренировка, преди да тръгнем за Охайо.

— Чудесно. Сега пък ще тренираме. — Изправям се на крака. — След всичко, което научихме.

Девет замахва неочаквано и аз отбивам удара. Но не успявам да сторя същото с удара отдясно. Усещам ребрата си, сякаш ги е ударил чук. Падам на колене, свит на две, той ме изритва отстрани в гърдите и ме поваля по гръб.

— Хайде, човече! — крещи ми той. — Нападай, какво гледаш? Искаш да отидеш в пустинята, като по пътя се справиш с всеки враг, който ти се изпречи, а не можеш да се пребориш с мен?

Скачам на крака и го изненадвам с удар в стомаха. Той се превива на две и аз забивам коляно в устата му.

— Ето за това ти говоря, Четири! — От устните му капе кръв, но той се усмихва. Ние се обикаляме в кръг. — Знаеш ли какво? След като е видно, че си готов за един хубав двубой, ти предлагам сделка. Ако ме победиш, отиваме в Ню Мексико. Дори ще те оставя ти да караш колата. Ако те победя аз, оставаме още няколко часа тук, оценяваме опасностите и си съставяме истински план за действие. След това се връщаме в Парадайс и се пъхаме в онзи кладенец.

— А пък ме наричаш страхливец.

Продължаваме да се обикаляме, като си нанасяме няколко унищожителни удара. Едно ребро на Девет се счупва след съприкосновение с лакътя ми, но той успява да изрита здраво коляното ми. Хрущялът се скъсва и силна болка пронизва крака ми. Макар и окуцял, му нанасям още няколко удара, но не мога да се движа, което дава огромно предимство на Девет. Той се прехвърля зад мен и удря отзад другия ми крак. Главата ми се блъсва в пода и светът избледнява. Когато идвам на себе си, Девет е затиснал ръцете ми с колената си. Битката приключва, а с нея приключва възможността да намерим онзи гард на запад.

— Ще донеса лекуващия камък — казва Девет и се изправя бавно.

Наблюдавам го със замъглен поглед как излиза от стаята, като се държи отстрани. Бърни Корсар скимти.

— Това са глупости, знаеш го — крещя след него. — Не можеш да решаваш нещата по този начин! Онзи гард в Ню Мексико може да умре, а теб не те е грижа!

Гласът на Девет отеква в целия апартамент.

— Ние сме войници, Джони! А войниците умират. Изпратени сме тук да се обучим и да се бием, а някои от нас няма да оцелеят. Такова е естеството на войната.

Бавно се придвижвам към всекидневната, като подскачам на здравия си крак. През прозореца виждам как слънцето залязва. Бърни Косар сяда на пода в последното слънчево петно и ме поглежда. Той ни моли да се успокоим и да обсъдим плана за следващите си действия с трезви глави.

Девет влиза, притиснал лекуващия камък до ребрата си. Той ми го подхвърля и аз веднага го допирам до лявото си коляно. Въпреки болката усещам как хрущялът бавно се съединява. Не му отнема дълго да си свърши работата и скоро болката напълно изчезва. Опирам ръка на рамката на прозореца и казвам:

— След като няма да ходим в Ню Мексико, тогава нека се справим със Сетракус Ра. Още сега. Двамата с теб. Може би, ако го унищожим, останалите могадорианци ще умрат и така ще спасим два свята.

Девет се отпуска в едно кожено кресло и вдига краката си върху стъклената масичка за кафе. Въздъхва и притваря очи.

— Съжалявам, Джони, но дори и ако Сетракус Ра умре, могадорианците ще продължат да се бият. Също както след смъртта на Питакъс Лор ние продължаваме битката. Престани да търсиш лесен изход и погледни истината в очите. Всички ние ще се бием, докато не убият и последния от нас.

Гледам през прозореца и събирам сили да кажа онова, което ми се върти в главата от седмици или по-точно след като прочетох писмото на Анри.

— Питакъс не е мъртъв. Аз съм Питакъс.

— Какво каза?

Обръщам се с лице към него.

— Казах, че аз съм Питакъс Лор.

Девет се обляга назад и се разсмива толкова силно, че за малко да падне от стола.

— Ти си Питакъс? И какво по-точно те кара да смяташ, че ти си Питакъс Лор?

— Чувствам го. Това е моето лориенско пробуждане. Питакъс живее чрез мен.

— О, нима? Знаеш ли какво? Знаеш ли какво, мисля, че и аз го чувствам — подиграва ми се той и опипва тялото си. После се изправя и идва до мен. — Но, ако ти си Питакъс — най-силният, най-мъдрият старейшина на Лориен, тогава аз току-що сритах задника на Питакъс. Чудя се, тогава аз какъв съм?

— Късметлия — отвръщам и на мига съжалявам, че изобщо съм отворил уста.

— Наистина ли? Звучи, сякаш някой тук иска реванш.

Достатъчно, казва Бърни Косар. Стига сте се били. Пестете силите си.

Не му обръщам внимание.

— Чудесно. Нека има реванш.

— След като искаш отново да се биеш с мен, тогава ще има промяна на мястото на боя. И за да стане още по-интересно, Питакъс, предлагам всеки от нас да използва по един предмет от сандъка си.

— Добре.

Отварям сандъка си и веднага посягам към дългата десет сантиметра кама. В мига, в който я докосвам, дръжката започва да вибрира и бързо се увива около юмрука ми. Във вдлъбнатините все още има следи от пепел от могадорианец. Самата ѝ миризма ме кара да жадувам за нова битка.

Девет хваща късата сребърна тръба с дясната си ръка. Хм, това леко ме изнервя. Видях с очите си как с това нещо уби всички онези пикени в Западна Вирджиния. При вида на камата ми той помахва с пръст.

— Ах, ах. Казах само един предмет.

— Взел съм камата си. Това е всичко. Всичко, от което се нуждая.

— А какво ще кажеш за малката си сладка гривна?

— Хм, забравих за нея. Тя май ще е по-добрият избор. Благодаря ти. — Хвърлям камата обратно в сандъка.

— След мен — казва Девет.

Без да обръщам внимание на Бърни Косар и молбите му да престанем, последвам Девет извън апартамента и в асансьора. Двамата мълчим. Приемам, че двубоят ще се състои в тъмния сутерен на сградата — там между колоните и бетонните стени мощта ни ще остане скрита от света. Вместо това се изкачваме. Вратите на асансьора се отварят и се озоваваме пред затворена врата. Девет натиска няколко бутона на клавиатурата отстрани до нея, вратата щраква и се отваря. Пред нас се ширва покривът на Джон Хенкок Сентър.

— Забрави. Няма начин. Та тук ще ни видят куп хора! — заявявам аз, поклащайки глава, и се обръщам обратно.

Девет излиза на покрива.

— Никой няма да ни види тук. Това му е хубавото да си на покрива на най-високата сграда в града.

Не искам да изглежда, че съм се уплашил, затова го следвам, като показвам по-голяма увереност, отколкото чувствам. Но не съм готов за силния вятър, който едва не ме избутва обратно до вратата. Девет продължава да се движи, сякаш без да усеща вятъра, само черната му коса се развява около главата му. Бялата му риза се надува като балон около тялото му. Той я съблича и я мята зад парапета. Когато стига до средата на покрива, той замахва с китката си и сребърната тръба се разтяга от двата си края, като става близо метър и половина дълга, и засиява в червено. Той се извръща към мен и с длан ме кани да се приближа. Подобно на въжеиграч тръгвам към него, като стъпвам крак пред крак. Намираме се в огромната сянка на застрашително извисяващото се острие в отдалечения край на покрива. Щом се доближавам до него, Девет се обръща и хуква към острието.

Нямам представа какво смята да прави, затова спирам и изчаквам следващия му ход. Без да намалява темпото, той се изкачва по острието и стига върха му. Острието се олюлява под напора на вятъра.

Само от гледката как се люлее главата ми се замайва. Девет издига над главата си червената тръба и докато схвана какво прави, той я мята. В същата секунда се хвърля с главата напред към мен и аз съм изправен пред два предмета, които политат едновременно към мен. Успявам да се претърколя настрани, за да избегна острата тръба, и я виждам как се забива в една метална преграда. Обръщам се, за да пресрещна Девет, и успявам да му нанеса удар, който го запраща назад.

Посягам и издърпвам червената тръба на Девет от металната греда. Анри не ме беше подготвил за това, но аз я вдигам над главата си и я насочвам за атака. Девет се изправя, готов да посрещне атаката ми. Замахвам с тръбата към тялото му, но той парира удара и веднага посяга да изрита току-що оправеното ми коляно. Дърпам крака си и той пропуска, но успява да хване тръбата. Двамата се сборичкваме за нея, като се нападаме, отбягваме, въртим и блокираме. Той използва своята телекинеза, за да ме вдигне над пода. Опитвам да се противопоставя, но разбирам, че със силния вятър това ми дава предимство. Като преценявам внимателно движенията си, аз хвърлям нагоре тръбата и за част от секундата се озовавам зад Девет, а тръбата е около врата му.

— Трябваше вече да сме поели към Ню Мексико — казвам аз, като го придърпвам към вратата, която води към асансьора.

Девет замахва назад с главата си и ме улучва право в носа. Изпускам тръбата. Той я сграбчва, а аз се препъвам назад и се удрям в електрическо табло.

— Това твои думи ли са, Джони? Или са на Питакъс? — пита подигравателно той и замахва с тръбата.

Гривната ми се разширява точно навреме, за да отклони удара. Таблото, до което съм застанал, се разцепва на две от удара му. Навсякъде се разхвърчават искри, включително в отвореното ми защитно поле, и достигат до мен. Когато попадат върху ризата ми, аз оставям огъня да пламне и да се разпростре. Полето ми се свива и Девет гледа изумен как ме поглъщат пламъците. После се отърсва от изненадата.

— А защо не се превърна в огнена топка, когато се биехме в един отбор? — вика той.

Огънят около тялото ми пращи и бучи, раздухван от силния вятър. Насочвам се към него. Той може и да смята, че това е само забавление и игра, но аз не мисля така.

— Приключихме ли?

— Не съвсем — хили се самодоволно той.

Оформям малка огнена топка върху дланта си. Решавам да му покажа, че не намирам ситуацията за смешна, като запращам огнената топка в краката му, но той я отблъсква с тръбата подобно на хокеист. Пращам много бързо две нови огнени топки, но той използва мисълта си, за да ги отхвърли настрани. Едната се търкулва, без да предизвика ефект. Другата стига до кожуха на един вентилатор, който се разтопява от горещината. Силният вятър отвява стопения кожух и оставя открит огромния вентилатор.

Вдигам ръце над главата си с намерение да направя топка, голяма колкото хладилник. Но докато тя нараства, Девет се хвърля към мен, вдигнал тръбата над рамото си. Той поставя здраво единия ѝ край на земята и се извива към мен, изнесъл краката си напред, насочени към гръдния ми кош, който е в пламъци. Изкрещява от болка в мига, в който петите на обувките му докосват пламтящото ми тяло, а пък аз политам назад. Светът, който е бил в червено и жълто, изведнъж става сив и син. При поредното си превъртане установявам, че летя право към откритите перки на стопения вентилатор. Разпервам ръце и крака и в последния момент успявам да се спра на сантиметри от остриетата. Вентилаторът е достатъчно силен и изгася остатъците от моя огън, преди да се изтърколя настрани.

— Опитваш да се охладиш ли? — пита Девет, с ръце на хълбоците, докато наблюдава моите действия. Той вече е събул обгорените си обувки.

Девет спринтира наляво. Аз го следвам. Той прескача няколко тръби и стига до корниза. Аз пак го следвам. И двамата сме на сантиметри от вероятността да паднем на улицата от десетки метри височина. За мой огромен шок, Девет прави стъпка извън парапета. Изкрещявам и се навеждам да го хвана. Тогава виждам, че не е полетял към смъртта си. Той е стъпил на един прозорец, кръстосал ръцете си пред гърдите, с типичната си усмивка върху лицето. В опита си да го хвана, съм се надвесил твърде много. Размахвам безумно ръце, за да възстановя равновесието си. Но вместо това се надвесвам още повече над пропастта. Девет се затичва обратно и ми нанася мощен удар в брадата. Политам назад, но не успявам да се приземя. Девет ме хваща изотзад, завърта ме и ме провесва извън парапета.

— А сега, номер Четири, всичко, което трябва да направиш, за да те оставя обратно жив и здрав, е да го кажеш. — С другата си ръка е вдигнал тръбата над главата си. — Кажи, че не си Питакъс.

Ритам към него, но той ме държи далече от себе си. В резултат на несполучливите си опити да се освободя, започвам да се люлея напред-назад като махало.

— Кажи го! — повтаря със стиснати зъби той, но аз не намирам сили да отрека онова, което чувствам с такава сигурност, че е вярно. Вярвам, че съм Питакъс Лор. Вярвам, че аз съм онзи, който може и ще сложи край на тази война. — Искаш да отидеш в Ню Мексико, за да търсиш кораба ни. Дори за секунда не се усъмни, че може да е капан. После пък казваш, че ще победиш Сетракус Ра, но не можеш да победиш дори мен в ръкопашен бой. Ти не си той. Ти не си Питакъс. Така че давай да престанем с баламосването. Просто го кажи, Четири!

Той засилва натиска върху гърлото ми. Погледът ми се замъглява. Поглеждам към безоблачното небе и то става червено, също като в нощта, когато могадорианците нахлуха в Лориен. Пред очите ми преминават образи на лицата на убитите лориенци. Писъците им ехтят в ушите ми. Виждам пожарите и всичката онази смърт. Виждам краули, а между зъбите им висят лориенски деца. В този момент болката, която усещам за всички тях, е толкова всеобхватна, че знам — мога да устоя на всичко, което ми се случва, включително и на Девет, който се опитва да ми прекърши врата.

— Кажи го!

— Не мога — едва успявам да изписукам аз.

— Признай, че грешиш! — крещи той и ме стиска още по-силно.

Сега виждам бомбите, които падат над Лориен. Виждам разкъсаните тела на моя народ, унищожената ни планета. На върха на купчината мъртви тела виждам мъртвия си баща, облечен в своя сребристосин костюм. Девет ме разтърсва лудешки, краката ми се мятат неконтролируемо.

— Ти не си Питакъс!

Затварям очи, за да се отърва от видението на масовото клане. Изпълнен съм с ужас от онова, което може да последва. В съзнанието ми изплува писмото на Анри: „Когато вие десетимата сте се родили, Лориен е разпознала у вас смелите ви сърца, волята ви, състраданието и ви е отредила ролите, които трябва да приемете: на оригиналните десет старейшини. Което означава, че след време онези от вас, които са оцелели, ще са станали по-силни, много по-силни от оригиналните десет старейшини, от които сте получили заветите си. Могадорианците го знаят и затова ви преследват така ожесточено“.

Каквото и да значи това, съм сигурен, че Девет няма да ме убие наистина. Всеки член на гардовете е твърде важен, бил той Питакъс или не. Да се съберем заедно и да се бием като един, за което са родени гардовете, е много по-важно от всички боеве между нас двамата. Това, естествено, е малко утешение, като се има предвид, че тялото ми още се люшка във въздуха. Като че ли усещам лека промяна. Ръката около врата ми се разтваря и аз започвам да падам. Дали пък не съм сгрешил? В този момент краката ми докосват нещо твърдо. Отварям очи и виждам, че съм пак на покрива. Девет се отдалечава с наведена глава. Той замахва с ръка и дългата, червена тръба се свива отново в малкото парче сребро. После подвиква над рамото си:

— Следващия път ще те оставя да паднеш!