Възходът на номер Девет

Глава 5

Подскачаме по осеяния с дупки неравен път във военен транспортен камион. В покрайнините на града сме и аз оглеждам околността. Виждам голяма планинска верига, която се мержелее в далечината, но това не ми говори много. Пред нас и зад нас се движат коли, пълни с войници. Сандъкът лежи в краката ми, а до мен седи Шест. От това дишам малко по-леко. След битката в Испания, единствено когато Шест е близо до мен, се чувствам малко по-спокойна.

Не съм предполагала, че някога ще ми липсват сестрите от „Санта Тереза“, но сега бих дала всичко да бъда отново в приюта. В продължение на години бях мечтала да се махна оттам, да избягам от техните строги порядки и наказания, но сега, когато съм на свобода, всичко, което искам, е да усетя нещо познато, пък било то и под формата на религиозни правила. Моят сепан, Аделина, е мъртва, убиха я могадорианците. Единственият ми и най-добър приятел Ектор Рикардо също е мъртъв. Градът и приюта вече ги няма, могадорианците ги превърнаха в руини. Смъртта им ме смазва — Аделина и Ектор умряха заради мен, сражаваха се, за да ме опазят. Боже, дано не нося някакво проклятие! Не мога да понеса мисълта, че някой може да пострада заради това, че съм неопитна и недостатъчно обучена. Не искам да изложа на риск тази мисия в Индия със самото си присъствие.

Най-после командир Шарма решава да ни просветли малко.

— Това пътуване ще продължи няколко часа. Моля, настанете се удобно. В хладнината чанта зад вас има студена вода. Не привличайте вниманието към себе си, не разговаряйте с никого! Дори не кимайте и не се усмихвайте! Издирват ни.

Крейтън кимва.

— Как ти се струва всичко това? — обръща се към него Шест. — Наистина ли мислиш, че той е някъде там горе?

— Да, убеден съм. Изглежда логично.

— И защо мислиш така? — питам аз.

— Планините са идеалното място за скривалище на един гард. От много години насам хората се страхуват да се приближават до глетчерите на север от Китай. Историите, които се носят за извънземни, които са виждани там, са достатъчни, за да изплашат местните хора, а китайските военни не са могли да проучат докладите, защото в долината мистериозно се появило езеро и блокирало достъпа до планината. Никой не знае доколко това е истина и доколко слух, но при всички случаи тук е отлично място за укриване.

— Мислиш ли, че там горе, при номер Осем, има други извънземни? — пита Елла. — Нали разбираш, такива, като могадорианците?

И аз се питах същото.

— Не знам още кой може да е там горе, ако има изобщо други, но съвсем скоро ще разберем — отговаря Крейтън.

Той бърше потта от челото си и докосва сандъка ми.

— Междувременно трябва да започнем да се учим как да използваме това тук, за да се подготвим, ако Марина е така любезна да го сподели с нас.

— Разбира се — отвръщам тихо и поглеждам надолу към сандъка. Нямам нищо против да споделя наследството си, но ме смущава фактът, че не съм много наясно с това, което е вътре. Достъп до сандъка трябваше да имаме аз и Аделина. Нейното задължение беше да ми обясни как да използвам всичките предмети в него, за да спася живота си, когато се наложи. Но това никога не се случи. После допълвам:

— Но нямам представа за какво се ползва което и да е от нещата вътре.

Крейтън се пресяга и докосва ръката ми. Очите ми срещат неговия сериозен, окуражителен поглед.

— Нормално е да не знаеш. Ще ти покажа това, което аз знам — казва ми. — Сега съм сепан не само на Елла, но и на всички вас. Докато аз съм жив, Марина, можеш да разчиташ на мен.

Кимвам и поставям длан върху заключалката. Сега, когато Аделина е мъртва, мога да отварям сандъка сама, но от това само ме боли повече. Шест ме наблюдава, сигурна съм, че знае точно как се чувствам, защото тя също е загубила нейния сепан. Студената метална заключалка трепва при допира ми. После прищраква и пада на пода. Прашният път, по който се движим, е осеян с дупки и скални отломки, ръката ми непрекъснато отскача и едва успявам да я пъхна в сандъка. Внимавам да не докосна червения светещ кристал в ъгъла, който ми създаде толкова неприятности на камбанарията в сиропиталището. Нещо като лориенска ръчна граната или може би по-лошо. Хващам чифт тъмни очила.

— Знаеш ли за какво служат? — питам Крейтън.

Той ги оглежда за секунда, после поклаща глава и ми ги връща.

— Нямам представа, но може би с тях ще можеш да виждаш през предметите, като с рентген. Или пък може да са термични детектори, за виждане през нощта. Нали разбираш, има само един начин да разберем.

Поставям очилата на лицето си и поглеждам през прозореца. Освен че приглушават слънчевата светлина, нищо друго не се случва. Проверявам ръцете си, но те са си толкова плътни, колкото и преди, а когато вдигам очи към лицето на Крейтън, по него няма никакви термични точки.

— Е? — пита Шест. — Какво се получава с тях?

— Не знам — отговарям и отново оглеждам голия пейзаж навън. — Може би са най-обикновени слънчеви очила.

— Съмнявам се — казва Крейтън. — Тепърва ще разберем за какво се използват, както и другите неща тук.

— Може ли да ги видя? — пита Елла. Аз ѝ ги подавам.

Тя ги слага на носа си и се завърта, за да погледне през задния прозорец. Аз се връщам към сандъка пред мен.

— Чакайте, всичко изглежда някак различно, не мога да разбера защо. Сякаш виждам всичко малко забавено или пък ускорено… Не мога да преценя. — Изведнъж Елла ахва и после изкрещява: — Ракета! Ракета!

Проследявам погледа ѝ, но виждам само кристално синьо небе.

— Къде? — крещи Крейтън.

Елла сочи към небето.

— Скачайте от камиона! Трябва да се махнем веднага!

— Там няма нищо. — Шест присвива очи към хоризонта. — Елла, мисля, че тези очила нещо те подвеждат, аз нищо не виждам.

Елла не чува. Прехвърля се през мен все още с очилата на носа и отваря вратата на камиона. Банкетът на пътя е опасан с остри скали и сухи храсти.

— Скачайте! Бързо!

Сега вече го чуваме, някакво слабо свистене във въздуха, и внезапно се появява черна точка точно там, където сочи Елла.

— Скачайте! — крещи Крейтън.

Сграбчвам отворения сандък и скачам. Краката ми се удрят в твърдия прашен път и се подгъват под мене, светът изведнъж се превръща във въртележка от кафяво, синьо и пронизваща болка. Задната гума на камиона одира ръката ми и аз успявам да се претърколя встрани секунда преди следващият камион да профучи край мен. Главата ми се удря в остър камък, премятам се още веднъж и се приземявам върху сандъка. Ударът ме оставя без въздух, а съдържанието на сандъка се пръсва в мръсотията. Чувам Елла и Шест да кашлят някъде около мен, но не мога да ги видя в мъглата от прах, която ни обгръща. Секунда по-късно ракетата пада точно зад камиона, от който скочихме и който продължава да се носи напред. Експлозията е оглушителна, камионът с командир Шарма на него се преобръща напред и се стоварва с покрива надолу сред облак от дим. Джипът зад него, който се движи килнат на една страна, не успява да отбие, удря се в ръба на отворилата се от ракетата бездна и потъва право в огромната дупка. Още две ракети атакуват конвоя. Въздухът е изпълнен с толкова прах, че хеликоптерите над главите ни не се виждат, но ясно се чуват. Опипвам слепешком около себе си и се опитвам да събера пръсналите се от сандъка неща. Сигурно заедно с наследството си прибирам още толкова камъни и клонки, но по-късно ще прегледам какво съм събрала.

Точно когато съм сграбчила червения кристал, се чува грохот от оръдейна стрелба, който раздира въздуха.

— Шест! Добре ли си? — крещя. След това чувам Елла да пищи.