Възходът на номер Девет

Глава 19

Лежа с лицето надолу върху изгарящо горещ пясък. Той сякаш е навсякъде — в устата, в носа ми, и аз едва дишам. Знам, че трябва да направя усилие да стана, но всички кости ужасно ме болят. Стискам силно очи, за да блокирам болката по цялото ми тяло. Най-накрая успявам да събера сили, за да се надигна, но щом опирам дланите си върху пясъка, за да се отблъсна, пясъкът ги изгаря. Отново се отпускам назад.

— Марина? — простенвам аз.

Тя не отговаря. Все още не мога да отворя очите си, но внимателно се вслушвам за някакъв признак на живот. Чувам само как вятърът и пясъкът фучат около тялото ми.

Опитвам пак да говоря, но от устата ми излиза само шепот.

— Марина? Някой да ми помогне. Осем? Елла? Който и да е. — Толкова съм объркана, че викам дори и Крейтън.

Докато чакам и се надявам на отговор, ме връхлита споменът за мъртвото тяло на Крейтън. Цялата случка изплува пред очите ми. Сълзите на Елла. Атаката на могадорианците. Ръката ми под лакътя на Марина. Думите на Осем: „Потегляме“.

Слънцето над главата ми е толкова силно, че имам усещането, че вратът и раменете ми са обгърнати от огнено одеяло. Най-после успявам да се претърколя по гръб и вдигам ръка, за да засенча очите си от ослепителната светлина. Бавно ги отварям едно по едно. Не виждам никого. Само пясък. Изправям се с усилие, а в главата ми ехти гласът на Осем: „Наистина се надявам това да действа. Никога не съм вземал със себе си някой друг“.

Е, изглежда, че не действа. Или действа, но не и за мен, не и за всички нас заедно. Къде ли са се озовали Елла и Марина? Дали са заедно? Дали Осем е с тях? Дали не сме се пръснали по всички краища на света? Или само аз съм останала сама? Мозъкът ми трескаво прехвърля най-различни възможности. Ако не сме изгубили само Крейтън, ами и ние самите сме се пръснали, то тогава отново сме се отдалечили неимоверно много от нашата цел. Става ми зле от чувството на безсилие и паниката, които ме връхлитат. Всичко, за което работихме, всичко, което жертвахме, за да стигнем до Индия и намерим Осем — оказва се, че е било за нищо.

Сам-сама съм под безоблачното небе и знойното слънце, без никаква идея къде се намирам и как бих могла да открия друга жива душа, било то гард или някой друг. Внимателно оглеждам всяка посока и все още се надявам, че Марина ще се появи между дюните и Елла ще е зад нея, или пък Осем ще прави циганско колело над пясъчната шир. Но виждам само безлюдна пустиня.

Сещам се какво ни обясни Осем за това как действа това телепортиране. Където и да съм се приземил, знам, че съм близо до един от сините камъни. Въпреки че не притежавам неговия завет за телепортиране, аз се надявам, че пак ще мога да използвам лоралита по някакъв начин. Отпускам се на колене и започвам трескаво да копая. Няма начин да разбера къде се намира камъкът или как да го търся, но съм напълно отчаяна. Толкова отчаяна, че изобщо не забелязвам, че пясъкът изгаря пръстите ми.

Единствените камъни, които намирам, са малки, натрошени и най-обикновени. Останала напълно без дъх, обляна в пот, най-сетне спирам да копая и сядам на петите си. Не мога да си позволя повече да изразходвам малкото енергия, която ми е останала. Трябва да намеря вода и подслон. Извивам настрани глава и се заслушвам във вятъра. Надявам се да открия някакъв знак, но такъв няма. Докъдето стига погледът ми, има само пясък и дюни. Не ми остава нищо друго, освен да вървя. Поглеждам към слънцето и използвам за ориентир сянката си, после тръгвам с мъка през пясъка.

Вървя на север. Без защита срещу ярките лъчи и от потта, която се стича в тях, очите ми парят. Тялото ме боли от горещия пясък, който се удря в него, и аз се чувствам толкова уязвима, колкото никога досега. Накъдето и да погледна, гледката е една и съща. Знам, че тялото ми не може да издържи твърде дълго под това силно слънце. Правя още няколко стъпки, после ставам невидима, за да избягам от безмилостната горещина. Така по-трудно ще ме открият, но нямам избор. След това използвам телекинезата си, за да се издигна малко над земята, с което предпазвам краката си от горещия пясък. По-високата ми позиция за наблюдения само потвърждава преценката ми, че на голямо разстояние от мен има само пясък, още пясък и пак пясък. Всеки път, когато мина покрай някоя дюна, аз хвърлям поглед наоколо с надежда да видя път или някаква следа от цивилизация. Единственото, което внася промяна в безкрайната пясъчна гледка, това са огромни, цъфтящи кактуси и парчета вкаменено дърво. Чистото, безоблачно небе сякаш ми се надсмива като не ми предоставя дори едно малко облаче, което да използвам, за да създам буря. Отварям първия кактус, който ми се изпречва, но, за мое огромно съжаление, той не съдържа достатъчно вода да ми утоли жаждата.

Точно когато енергията и духът ми почти са достигнали своя край, на хоризонта се появяват планини, което все пак е някакъв вариант за избавление. Не мога със сигурност да преценя, но ми се струва, че ще ми трябва един ден, за да ги достигна. Определено са твърде далече, за да стигна до тях днес. Тази мисъл попарва надеждите ми. Трябва да си намеря подслон.

Отново ставам видима и се надявам някой да ме види. Поглеждам към небето и забелязвам първите облаци за деня. Сърцето ми трепва и аз усещам малък прилив на енергия, която не съм подозирала, че имам. Концентрирам се, за да създам буря, една мъничка буря над мен. Дъждът е кратък, но въпреки това внушителен. Това е единствената причина да не се предам напълно.

Продължавам да вървя, докато стигам една ниска телена ограда. Точно зад нея започва едва забележим мръсен път. Това е първата следа на цивилизация, която срещам, и от радост забързвам крачките си. Следвам пътя около километър и половина и стигам до малък хълм, който успявам да изкатеря. От другата страна като по чудо забелязвам очертанията на няколко малки постройки. Не мога да повярвам на очите си. А дали трябва да им вярвам? Дали това не е мираж?

Не, не е. Колкото повече се приближавам, толкова повече се убеждавам, че конструкциите са истински. За нещастие колкото повече приближавам, виждам също, че постройките са целите на дупки; разпадащи се дървени скелети, изоставени на безмилостната атака на пустинята. Тези постройки символизират какво се случва, като си се забутал в място като това. Бях се натъкнал на град призрак.

Преди да допусна разочарованието да ме повали, аз се съсредоточавам върху онова, което може да е останало. Преди призраците да са го завзели. Чешма? Кладенец? Претърсвам отвън и отвътре всички постройки, като търся източник на вода. Трябва да намеря водя. Нуждая се от този крайно необходим елемент. Всеки има нужда от вода, следователно някъде трябва да има вода, нали така?

Не. Или поне аз не намирам такава. Предполагам, че някога тук е имало кладенец. Но сега е засипан от пясъка или пък е унищожен от извънземни, кой може да знае? Отчаянието, което ме връхлита, не може да се сравнява с предишното. Сама, без вода, без храна, без подслон. Изкрещявам с пълно гърло:

— Има ли някой тук? Моля ви! Някой! Който и да е!

Някъде отдясно долита пукот от дървена греда. Това не е отговорът, на който съм се надявала.

Оглеждам вътрешността на всяка постройка и както може да се очаква, всяка следваща е по-празна от предишната. След като се убеждавам, че наистина съм напълно сама, си избирам един ъгъл в нещо, което, предполагам, някога е било бакалница, и сядам да отдъхна малко. За да се отвличам, опитвам се да си представя постройката пълна с храна и вода. Преструвам се, че се каня да приготвя храна за останалите гардове. Дълга маса, Марина е седнала между Елла и Осем. Слагам Джон начело на масата, а аз заемам другия край. Представям си, че Девет и номер Пет са с нас. Те се закачат помежду си и разказват истории за местата, където са били. Всички се смеят и ме поздравяват за празничната трапеза, която съм приготвила, а пък аз им казвам колко съм радостна, че всички са успели да дойдат.

— Какъв е вашият любим спомен от Земята? — Представям си, че Марина задава този въпрос на останалите.

— Точно сега — отговаря Джон. — Точно този. Точно тук. В безопасност с всички вас.

Всички се съгласяваме с него и вдигаме чаши, че успяхме да се открием. Номер Пет става, излиза от стаята и се връща с огромна шоколадова торта. Всички ръкопляскат и подават чиниите си. Отхапвам от моето парче, това е най-изумителната храна, която съм вкусвала.

Естествено, нищо от това не се е случвало. Аз съм просто една самотна и побъркана личност, седнала в изоставена и потрошена бакалница насред пустинята. Май наистина съм се побъркала, защото след като се събуждам от този сън, в който гощавам гардовете, установявам, че дъвча. Дъвча въздух с доволна усмивка върху лицето си. Поклащам глава и преглъщам сълзите си. Не бях воювала с могадорианци, лежала в могадорианска килия, наблюдавала как умира Катарина, за да позволя всичко да свърши насред пустинята. Свивам колене към гърдите си и облягам главата си върху тях. Трябва да си съставя план.

Напускам призрачния град. Навън е все така непоносимо горещо. Бях си починала за кратко от слънцето, но съзнавам, че трябва да продължа да се движа, преди да остана съвсем без сили. Изминавам около километър и половина в посока към планините, когато усещам силни спазми в краката и стомаха си. Фокусирам остатъка от умствената си енергия върху изкореняването на няколко кактуса, растящи наблизо. Успявам да събера от стеблата им глътка вода.

Съсредоточавам се върху моя завет и се опитвам да предизвикам отново буря от няколкото рошави облаци над главата ми. Единственото, което успявам да създам, е един пясъчен стълб, който се изсипва върху мен и ме заравя почти до колене.

Вече не се притеснявам какво ме очаква в бъдеще. За първи път съм наистина уплашена, че ще умра точно тук. Нищо не ми остава. Старейшините са ме избрали като воин, който да спаси расата ни, а аз ще умра насред някаква пустиня.

Усещам как ме обзема паника. С малкото самоконтрол, който ми е останал, трябва да я овладея, защото съм твърде уязвима, и ако не успея, всичко ще свърши. В отчаянието си прехвърлям мислите си към въображаемото угощение с останалите гардове. За да не мисля за друго, започвам да си представям какво бих им казала точно в този момент.

Хей, Марина, как върви при теб? Аз ли? Намирам се в пустинята и съм се запътила към някаква планина. Като имам предвид какво ни разказа Осем за местата, където е успял да се телепортира, предполагам, че съм в Ню Мексико. Губя сили, Марина. Не знам колко още ще издържа. Не знам също така къде сте вие, но моля те, моля те, намери начин да напуснеш мястото, където си се приземила, и ела да ме намериш.

Елла? Знаеш ли колко много съжалявам за Крейтън? Знам, че е било много болезнено за теб да гледаш как умира. Обещавам ти, ще отмъстим за неговата смърт и аз ще бъда най-отпред. Ако се измъкна от тази пустиня, ще отмъстя за всички лориенци.

Осем. Не успях да намеря лоралита. Не виждам никаква следа от вода, храна, подслон или цивилизация и съм съвсем сама. Можеш ли да ми кажеш къде се намира лоралитът? Искам да се измъкна оттук, искам да ви намеря, приятели.

Не намирам за глупаво, че си говоря наум с хора, които най-вероятно са на другия край на света. Затварям очи и отчаяно чакам някой да ми отговори. Разбира се, никой не отговаря. И така, продължавам да напредвам едва, едва. По някое време започвам да се олюлявам. Първо надясно, после наляво, почти падам, но успявам да се задържа в последния момент. Накрая, естествено, не успявам да се задържа и политам напред. Решавам да пълзя и продължавам така на известно разстояние, със затворени очи срещу ослепителното слънце. След известно време поглеждам към небето, за да проверя къде се намира слънцето, и тогава на стотина метра отпред виждам солидна метална врата, висока няколко метра, върху която отгоре има навита спираловидна жица. Първоначално решавам, че това е мираж. Но дори и от това разстояние дочувам бръмченето на електричеството. Което ме убеждава, че не е мираж.

Въпреки че нямам никаква представа какво се крие зад вратата, аз се нуждая от помощ. Достигнала съм момента, когато не се интересувам откъде ще дойде тази помощ. Изпълзявам до вратата и успявам да седна. Започвам да махам с ръце над главата си с надежда, че вратата се наблюдава с камери.

— Моля ви, помогнете — прошепвам, а гърлото ми стърже като шкурка.

Никой не се появява, вратата остава затворена. Отпускам се обратно върху пясъка. После събирам малкия остатък от силите си за един последен опит. Претъркулвам се по корем и бавно се изправям на крака. Решавам да изпробвам оградата. Какво пък толкова — малко електричество на фона на животозастрашаваща жажда и гладуване. Оглеждам се и забелязвам нисък кактус. Издигам го във въздуха и го пускам върху оградата. Той изцвърчава и се разпуква. Овъглените, димящи остатъци падат върху земята.

Отпускам се върху колене си, после настрани и накрая лягам по гръб. Затварям очи. Усещам, че върху устните ми се оформят мехури. Зад мен се чува лек механичен звук, но нямам сили да погледна откъде идва. Струва ми се, че губя съзнание. В ушите ми отеква леко бръмчене. Секунди по-късно мога да се закълна, че прозвучава гласът на Елла.

Където и да си, Шест, надявам се, че си добре.

От устните ми излиза кратък смях, последван от ридание. Сигурна съм, че щеше да има и сълзи, стига в тялото ми да беше останала достатъчно влага.

Умирам в една пустиня, Елла. Онази с планините. Някой ден ще се видим на Лориен, Елла.

Отново чувам гласа ѝ, но този път не разбирам какво казва. Думите ѝ са заглушени от нов шум, променлив и силен. И тогава го усещам. Силен вятър, който обръща косата върху лицето ми. Бавно отварям очи. Над мен кръжат три черни хеликоптера. Някакви мъже ми крещят да вдигна ръце над главата си. Единствено, което мога да направя, е да затворя очите си.