Глава 17

В мига, в който Осем се появява в центъра на помещението, облян в кръв, аз се спускам към него и покривам с ръце раната му. Кръвта му се стича между пръстите и по китките ми. При следващата експлозия, която разтърсва пещерата, и двамата падаме на земята.

— Съжалявам — прошепва той. — Сгреших.

— Шшт. Аз мога да те излекувам. Това е моят завет. Само трябва да се отпуснеш за секунда. — Леденият поток протича от пръстите ми към ребрата му и той веднага се сковава от болка. Експлозиите не спират и при всяка една Осем потрепва, но аз се взирам настойчиво в очите му и му внушавам да остане с мен. — Всичко е наред. Шест е тук. Тя може да се справи с това. Всички ще сме добре. — Насилвам се да звуча напълно уверено, опитвайки се да убедя и двама ни.

— Може би това е моментът, в който умирам, може би рисунката не е съвсем точна — обажда се той.

Притискам по-силно и най-сетне усещам, че раната му започва да се свива в резултат на допира ми. Тръсвам категорично глава.

— Не, не е.

В целия този хаос успявам да видя Шест, която избутва Елла и Крейтън зад голяма купчина срутени скали. Тя поглежда към нас двамата и в следващия миг ние се озоваваме във въздуха, пренесени сме при останалата част от групата. Щом Шест ни спуска на земята, тя се обръща към нас:

— Вие останете тук, а аз ще стана невидима и ще проверя как стоят нещата. Оправи го, Марина.

Тя ми намига, а гласът ѝ ми казва, че ще сме добре, ако всички си припомним на какво сме способни. Единственият начин да оцелеем, е да действаме заедно.

— Опитвам се — казвам се аз, но тя вече е станала невидима.

Под ръцете ми белият дроб на Осем се бори за въздух и лицето му посивява. Струва ми се, че органите му се съпротивляват на моята сила. Това не може да бъде. Сигурно е по-тежко ранен, отколкото смятах. Или пък заветът ми не действа. Не. Няма такъв вариант. Обзема ме паника, усещам, че ми призлява. Трябва да се концентрирам върху него, да не позволявам случващото се около нас да ме разсейва.

Чувам стрелба и далечните крясъци на могадорианските войници. Мога да си представя какви ги твори Шест. Когато се налага, тя е безмилостен воин, изключително опасна за всеки, който е заплаха за нея или за нас.

— Как е той? — пита Крейтън и се навежда над Осем. Той премества погледа си от изкривеното от болка лице на Осем към моето и забелязва паниката, изписана върху него.

Елла хваща здраво ръката на Осем.

— Всичко е наред. Ще те заболи, но после ще се почувстваш по-добре. Повярвай ми.

Забелязвам, че успокоителните ѝ думи достигат до съзнанието му, и той кимва в отговор.

Чува се оглушителен трясък и таванът на пещерата оживява, обсипан с пукнатини, които бързо нарастват. Куполът заприличва на мозайка от отделни парчета, които всеки момент ще полетят надолу. Ето че първото с големина на кола се откъсва и полита към нас. Не искам да прекъсвам оздравителния допир, но се налага да отдръпна ръцете си от Осем, за да фокусирам цялата си енергия да отклоня скалата. Когато отново слагам ръце върху раната на Осем, ми се струва, че започвам всичко отначало. Търся утеха в картината върху стената. Тя може и да изобразява смъртта му, но не и тук и не по този начин.

— Къде е сандъкът на Марина? — пита Елла. — Може в него да има нещо, което да ни помогне.

Крейтън се изправя.

— И двата сандъка останаха от другата страна на пещерата. Ще ги донеса.

— Не! — Елла го хваща за ръкава, но той хуква натам.

Наблюдавам безпомощно случващото се. От тавана продължават да падат парчета и Елла вика на Крейтън да се върне и да изчака Шест. Мисълта ми препуска. Шест е сама и се бие с могадорианската армия, а аз знам, че трябва да игнорирам всичко и да съсредоточа енергията си върху Осем. Усещам, че тялото му се предава на болката, а аз, изглежда, не успявам да го лекувам достатъчно бързо, за да го спася. Стискам силно очи и се моля да реагира на завета ми. А после виждам, че раната е възвърнала първоначалния си размер. Сякаш никога не съм я докосвала.

— Елла. — Вдигам към нея очите си, пълни със сълзи. — Нищо не става. Не знам какво да правя!

Гласът на Елла е изпълнен с решителност.

— Ние имаме нужда от него, Марина. Просто се съсредоточи. Можеш да го направиш.

Опитвам се да успокоя дишането си. В същото време виждам как Крейтън избягва на косъм назъбен камък.

— Осем, дръж се. Ще се справя и много скоро ще бъдеш добре — обръщам се към него, защото виждам, че е затворил очи.

Игнорирам шума от атаката, игнорирам истерията, която ме обзема, казвам си: „Мога да го излекувам. Аз ще го излекувам, а Шест ще се справи с могадорианците. Ние имаме мисия, това не е краят“. Изправям рамене, дишането ми се нормализира, между плешките ми се оформя ледена топка. Тя минава надолу по гръбнака ми и изтича през пръстите ми. Силата ѝ почти ме поваля, но пръстите ми са неотлъчно върху раната на Осем. Чувствам как нещо в него се променя и дишането ми се учестява. Сърцето ми бие толкова бързо, сякаш всеки миг ще експлодира, и тогава Осем отваря очи.

— Подейства! — провиква се с пълно гърло Елла.

Завива ми се свят. Олюлявам се, но оставам изправена, докато раната на Осем се затваря. Усещам как под дланите ми счупените му ребра се наместват обратно. След няколко секунди си позволявам да приседна върху петите си. Толкова съм изтощена, че едва държа очите си отворени. Поемам си дълбоко дъх. В това време Осем се изправя до седнало положение. Той докосва мястото на раната, опипва ребрата си, а после посяга и хваща ръката ми.

— Никога досега не съм усещал нещо подобно — казва той с огромно изумление. — Не знам как да ти благодаря.

Отварям уста да отговоря, но в този миг се появява Шест. В ръцете си държи могадорианско оръдие. Лицето ѝ е покрито с черна пепел. Едва си поема дъх, но иначе е спокойна.

— Отблъснах ги, но няма да откажа малко помощ.

— Веднага. — Осем се изправя на крака.

— Имах предвид Марина — казва Шест, на която е достатъчен един поглед, за да разбере, че Осем не е в състояние да помогне на когото и да било. Чувствам се поласкана, че иска да се бия редом с нея, но усещам, че нямам сили дори да се изправя. — Къде е Крейтън? — пита тя и се оглежда.

Съсредоточена върху лечението на Осем, съвсем съм забравила за него. Правя бърз оглед точно навреме, за да го видя как издърпва сандъците изпод някакви отломки. Шест се насочва към него да помогне, когато нова експлозия взривява онова, което е останало от тавана. В пещерата политат огромни парчета бяла скала и дъжд от куршуми. Осем се надвесва над Елла и използва телекинеза, за да отклони отломките и обстрела. Шест насочва оръдието към открилото се небе и започва да стреля. Високо над нас проехтява нова експлозия и няколко секунди по-късно един сребрист космически кораб, подобен на онзи, който видях на дъното на езерото, се разбива в раздробената планина точно над нас. Някакъв окървавен могадориански войник се опитва да се измъкне от каютата. Изправям се на крака в мига, в който той пробива дупка в предното стъкло. Но преди да успее да се измъкне, аз използвам телекинезата си, за да преместя два големи камъка и да го размажа между тях. Към земята се стеле облак пепел.

В пещерата влита ракета и улучва стената близо до Крейтън, при което унищожава издълбаните върху нея рисунки. Силната въздушна струя от взрива запраща Крейтън в средата на пещерата. Тялото му се приземява до синия лоралит. Сандъците се плъзват по пода. Крейтън не помръдва. Стоя като зашеметена — всичко стана толкова бързо.

— Тате — изпищява Елла.

Без да обръщам внимание на стените, които се срутват около нас, изтичвам заедно с Елла към Крейтън. Тя хваща едната му ръка. Поставям ръце върху тялото му и затварям очи. Опитвам се да доловя някакъв признак за живот. Какъвто и да е, нещо, което да лекувам, но не усещам нищо.

— Спаси го! — проплаква Елла. Малкото ѝ лице е изкривено от мъка. — Марина, моля те, ти можеш да го направиш! Можеш да го вдигнеш на крака!

— Опитвам се. — От гърлото ми излиза ридание. Той е мъртъв. Нейният сепан си отиде.

— Само се съсредоточи, както направи с Осем. Ще успееш, ти го можеш! — Елла е като обезумяла, гали главата на Крейтън, милва ръцете му.

С крайчеца на окото си виждам как Шест се приближава към нас, без да престава да стреля. Осем се телепортира до мен.

— Можеш да му помогнеш. Давай, Марина!

Заплаквам. Не мога да го направя. Знам, че нищо не е останало, което да лекувам, но продължавам да опитвам, призовавам завета си, умолявам го да подейства. Но Крейтън е мъртъв. Моят завет няма с какво да се свърже в тялото му. Движа ръцете си върху смазания му гръден кош и стомаха. Мога да усетя всяка счупена кост. Елла застава зад мен и се обляга на раменете ми, за да усили натиска на ръцете ми върху Крейтън.

Шест преустановява за момент стрелбата и ме сграбчва за ръката. Тя се вглежда в очите ми. Аз поклащам глава. Елла пада на колене, ридаейки. Тя изпълзява до Крейтън и прошепва в ухото му:

— Позволи на Марина да ти помогне. Моля те, не си отивай. Моля те, тате. — Тя вдига поглед към мен, а от очите ѝ се стичат сълзи. Гласът ѝ е гневен. — Ти дори не опита, Марина! Защо не опита?

Изтривам сълзите си в рамото.

— Опитах, Елла. Опитах, но нищо не можех да направя. Той вече си беше отишъл. Съжалявам. — Сядам на пети, но не отмествам ръцете си от тялото на Крейтън.

Нова ракета улучва далечната стена и напълно я отделя от планината. От изкачването си към пещерата знаем, че отзад е пропаст, дълбока шестстотин метра. Нахлува студен въздух, който ни обгръща. Осем се обръща към Шест:

— Дай ми оръдието. Веднага се връщам.

Шест се поколебава за миг, преди да му го подаде. Осем изчезва. Вдигам очи и го виждам да обикаля около отвора, прехвърляйки се от скала на скала точно преди да се срутят. Дори докато лети, той не престава да стреля. И съвсем скоро два сребристи могадориански кораба избухват в пламъци.

Продължавам да движа ръцете си върху Крейтън, но Шест ме дръпва да се изправя.

— Стига вече. Той си отиде.

Поглеждам надолу към Крейтън, към лицето му с изразителни черти, към гъстите вежди, и си спомням първия път, когато го видях в едно кафене в Италия. Тогава го мислех за най-лошия си враг. Вместо това той спаси живота ми. Протягам ръцете си, за да опитам още веднъж, но Шест ме притиска до себе си. Усещам сълзите ѝ върху врата ми. Устните ѝ докосват ухото ми и тя прошепва:

— Нищо не можем да направим.

Ридаейки, Елла хваща лявата ръка на Крейтън, целува я и я допира до бузата си.

— Обичам те, тате.

— Толкова съжалявам — повтарям аз.

Тя ме поглежда, но не успява да пророни нито дума. Много нежно слага ръката на Крейтън върху гърдите му и преди да се изправи, я погалва още веднъж. Осем се телепортира до нас и връща оръдието на Шест. Нов полъх на ледения вятър преминава над главите ни и от него сакото на Крейтън се разтваря от едната страна. В този момент всички го виждаме — бял плик във вътрешния джоб на сакото. ЗА ЕЛЛА е написано отгоре. Шест го грабва и го тиква в ръцете на Елла.

— Елла, чуй ме. Знам, че не искаш да го изоставиш. Никой от нас не го иска. Но ако не тръгнем веднага, всички ние ще умрем. Знаеш, че Крейтън би искал да сторим всичко възможно, за да оцелеем, нали? — Елла кимва. Шест се обръща към Осем. — Добре, казвай сега как да се телепортираме и да изчезваме оттук. Дали е останало все още нещо от планината, за да ни помогне?

— Елла, вземи сандъка си! Марина, ти вземи твоя — казва Осем и ни побутва към синия лоралит. — Шест, ти трябва да се хванеш за ръката на някоя от двете, за да тръгнем едновременно. — Той оглежда с мрачен поглед развалините. — Надявам се все още да действа.

Той хваща здраво ръката на Елла и моята. Шест провира ръка под другия ми лакът. Хвърлям последен поглед към парчетата от стената, която ни разказа за нашето бъдеще и за миналото ни. Мисля за лориенците, били тук преди нас. Изпълва ме тъга, че ние сме последните, които сме видели това място. Но също така мисля и за отговорността, която ни се пада, бидейки последните лориенци. Поглеждам за последен път към Крейтън и му благодаря за всичко, което стори за нас.

— Добре. Тръгваме — казва Осем.

После всичко потъва в тъмнина.

Загрузка...