Възходът на номер Девет

Глава 20

Елла се носи над мен. Очевидно е изплашена, очите ѝ са широко отворени, а от устата ѝ излизат мехурчета. Опитвам се да разбера какво става, как тя се е озовала там, защо има толкова много вода. Искам да протегна ръка към нея, но ръката изобщо не ме слуша. Какво ми се е случило след телепортирането? Усещам лицето си като вдървено, а зад очите ми пулсира нечовешка болка. Краката ми не помръдват, колкото и да се опитвам да ги раздвижа. Единственото, което мога да правя, е да наблюдавам Елла как плува все по-нависоко и се отдалечава от мен. Откъде е дошла всичката тази вода? Лявото ми рамо се разклаща и минава секунда, докато схвана, че някой раздрусва ръката ми. Чак тогава виждам Осем. Черните му къдрици се носят като ореол около главата му. Той пъха ръка под мишницата ми. Достатъчно съм изплашена вече, за да не допусна загриженото му изражение да ме стресне още повече. Той започва да ни издига към повърхността, но тежестта на сандъка ми ни дърпа надолу.

Оставям ледената вода да изпълни дробовете ми. Само това мога да направя. Осем изритва сандъка от парализираните ми ръце и ме издърпва нагоре. Започваме да се издигаме. Оглеждам се трескаво за Шест, но никъде не я откривам.

Първото, което виждам, след като главата ми е над повърхността, е ослепително, пламтящо слънце. Накъдето и да погледна, има само вода. И Елла, която плува на място наблизо. След няколко минути на въздух крайниците ми започват отново да функционират и аз започвам да плувам. Осем е зает да проклина късмета ни.

— Къде е Шест? — извиквам аз и се закашлям.

Продължавам да въртя главата си във всички посоки с надежда да мярна русата ѝ глава да изплува над повърхността.

— Не успях да я открия долу — провиква се в отговор Осем. — Нямам представа дали е успяла, или не.

— Защо да не е успяла? — пита Елла и в гласа ѝ се надига паника.

Осем бавно се издига над водата, докато накрая стъпва на повърхността. Този път сякаш не го прави с предишната лекота. Той подритва гребена на една бавно преминаваща вълна.

— Мамка му! Знаех си, че не бива да се телепортирам с толкова много хора!

— Но къде би могла да бъде? Как ще я намерим? — проплаква Елла.

— Не знам. Може да е останала там, откъдето тръгнахме — в пещерата.

Крайниците ми все още не са напълно възстановени и изпитвам затруднение да държа главата си над повърхността.

— Какво! Ако е останала там, ще я убият.

Елла също има затруднение да се държи над водата. Осем я издърпва, мята я на гърба си и тя увива ръцете си около врата му.

— Шест може да се е приземила също, но на друго място — казва Осем, като се опитва да звучи обнадеждено. — Но не знам къде точно.

— А ние къде сме? — питам аз.

— Това поне го знам. — Осем е облечен, така че може да даде определен отговор поне за това. — Ние сме в Аденския залив. А онова… — той посочва към бреговата ивица в далечината, която не бях видяла досега — е Сомалия.

— Откъде знаеш? — пита Елла.

— Веднъж се приземих тук — отвръща той кратко, без да споделя подробности, което означава, че му се е случило нещо неприятно.

Не знам много за Сомалия, освен че е в Африка и че е в постоянно състояние на жестоки племенни вражди и гражданска война, а да не говорим за бедността, която е причина за това. Не знам дали имам сила да използвам телекинеза, или да преплувам под вода, за да стигна до този бряг. А и изобщо не съм сигурна, че искам да отида там. Ще трябва да помисля за вариантите.

— Знаете ли какво? Ще се потопя за малко, да пестя силите си, докато решим какво да правим — казвам аз. Докато се потапям, чувам гласа на Елла:

— Оглеждай се за Шест!

Думите ѝ ми дават прилив на сила. Самата възможност да намеря Шест добавя нова енергия в гмуркането ми. Спускам се надълбоко и отварям очи. Дори и на такова разстояние от брега водата е относително синя. Под себе си забелязвам движение и се спускам още. Оказва се малък пасаж от риба тон. Въртя се бавно в кръг с надежда да зърна русите коси на Шест. На няколко пъти се заблуждавам от снопчета морска трева, които сякаш ми махат. Вече се чувствам сигурна в силата си и аз се спускам, докато не докосвам дъното. Докато се движа и оглеждам водата пред мен, успявам да срежа коляното си на купчина корали. Острата болка ме зашеметява за секунда. После посягам и докосвам раната, за да я излекувам. На завета ми му отнема повече време да подейства, отколкото обичайно. Каквото и да се е случило при телепортирането, очевидно е оказало някакво влияние върху заветите и способностите ни. Надявам се това да не продължи дълго. Не ми харесва мисълта да сме така уязвими. Доволна съм, че поне дишането ми е наред.

Продължавам да се движа и накрая намирам сандъка си до този на Осем, а на няколко крачки от тях забелязвам големия син камък лоралит. Опитвам се да вдигна сандъците, но съм още слаба за това. Вдигам поглед и виждам сянката на Осем все още на същото място. Решавам да го помоля за помощ.

Докато се издигам, попадам в пасаж от прекрасни оранжеви риби. Изскачам на повърхността.

— Няма и следа от Шест, но лоралитът е там долу, точно до сандъците ни — докладвам аз. — Хайде да ги вземем и да потегляме. Ще се телепортираме другаде и ще видим дали няма да улучим мястото, където се е приземила Шест.

— Не трябва ли да сме до лоралита, за да се телепортираме? Как ще стигнем там долу? — пита Елла. — Аз не мога да сдържам дъха си толкова дълго.

— Няма нужда да го правиш — подхилва се Осем.

— Да не би да имаш завет, който те превръща в торпедо, което можем да яхнем? — питам аз.

— Имам нещо по-добро — отвръща Осем. Той бърка в джоба си и вади зеления кристал, който беше сложил там, когато получи отново сандъка си. Кристалът засиява и от него излиза силна въздушна струя. Осем го насочва към океана. Във водата под него се образува плитък кратер и той скача в него. — Хайде! Побързайте!

Двете с Елла стигаме с плуване до кратера. Осем протяга свободната си ръка и аз я хващам; Елла сграбчва другата ми ръка.

— Пригответе се. Сега ще се спуснем бързо надолу — казва той. — Стойте близо до мен, защото водата зад нас ще започне да пропада. Елла, когато стигнем дъното, задръж дъха си, докато взема сандъците.

— Всички да се оглеждаме за Шест — добавям аз.

Елла стиска ръката ми.

— Ако тя е долу, ще я намерим.

Осем насочва кристала към дъното на океана.

— Тръгваме! — провиква се той.

Падаме бързо. Струята от кристала издухва малък проход във водата по пътя пред нас, който се затваря на няколко метра зад Елла. Ние сме като в голям мехур и летим през водата. Осем вие от удоволствие. Не успявам да се въздържа и се присъединявам към него.

Елла стиска ръката ми.

— Шест е в беда! Казва, че се намира в пустинята!

— За какво говориш? — питам я аз, а покрай нас като в мъгла минават риби, сепия, акула. — Откъде знаеш?

Елла се поколебава за секунда, преди да отговори.

— Наистина не знам! Току-що говорих с нея в главата си! Тя казва, че умира!

— Ако е в пустиня, значи, е вече в Ню Мексико! — извиква Осем.

— Осем, трябва веднага да отидем там — проплаквам аз.

Достигаме дъното и се опитваме да тичаме, но в тинята е невъзможно да се движим бързо. Водата нахлува в нашия въздушен джоб и кристалът става безполезен. Поглеждам назад към Елла, за да се убедя, че е добре и сдържа дъха си. Когато се извръщам напред, Осем вече се е превърнал в черен октопод. Той протяга две от пипалата си и хваща сандъците ни. С другите две сграбчва ръцете ни. После ни издърпва към сияещия син лоралит, който стърчи от тинестото дъно. Тъмнината ме поглъща, преди да хвърля още един поглед към Елла.