Възходът на номер Девет

Глава 7

От всички страни свистят куршуми и около нас изригват пръст и мръсотия. Двете с Елла се прикриваме зад останките на един от камионите. Куршумите сякаш идват отвсякъде, от всички посоки, от всеки ъгъл. Елла е ранена. Въздухът е така изпълнен с прахоляк от целия този хаос, че дори не мога да видя къде е ранена. Леко прокарвам ръце по тялото ѝ, докато усетя влажната, лепкава кръв, и откривам дупката от куршум в долната част на бедрото ѝ. Когато я докосвам, тя изкрещява от болка.

Говоря с възможно най-успокояващия глас, на който съм способна при тези обстоятелства.

— Ще се оправиш. Марина ще ти помогне. Трябва само да я намерим.

Вдигам Елла и двете започваме да се отдалечаваме предпазливо от камиона, аз я прикривам с тялото си. Едва не се препъваме в Марина и Крейтън, които са се свили зад отломките от друг камион.

— Хайде! Елла е ранена! Трябва да изчезваме оттук!

— Те са страшно много. Ако сега се опитаме да се измъкнем, ще ни убият. Нека първо се погрижим за Елла, после ще отвърнем на удара — отвръща Крейтън.

Оставям Елла до Марина. Тя все още е с тъмните очила. Сега мога да видя добре раната ѝ, която продължава да кърви. Марина поставя ръцете си върху крака на Елла и затваря очи. Елла поема рязко въздух, гърдите ѝ започват да се движат бързо нагоре-надолу. Наистина е невероятно да наблюдаваш как действа заветът на Марина. Наблизо отеква още една експлозия и ни засипва взрив от прах точно когато раната на Елла започва да се свива, и куршумът излиза от плътта. Дълбоката черно-червена дупка възвръща нормалния цвят на млечнобялата ѝ кожа. Вижда се как очертанията на малка костичка се изместват под повърхността и тялото на Елла започва бавно да се отпуска. Аз поставям с облекчение ръка върху рамото на Марина и ѝ казвам:

— Това беше страхотно, Марина.

— Благодаря. Много яко беше, нали?

Марина сваля ръцете си от Елла и тя бавно се надига на лакти. Крейтън я прегръща.

Над главите ни ръмжи хеликоптер и обстрелва с дъжд от куршуми два камиона. Голямо парче метал се стоварва близо до мен. Това е тлеещ къс от вратата на камион, на който се вижда зацапана цифрата осем. Гледката ме изпълва с гняв. Сега, когато Елла вече е добре, аз съм готова да отвърна на удара.

— Тръгваме към тях! — изкрещявам към Крейтън.

— Това могадорианците ли са? — пита Марина и щраква заключалката на сандъка си.

Крейтън поглежда над купчината от отломки, зад които се прикриваме, и се привежда към нас, за да докладва:

— Не са могадорианци, но за сметка на това са доста. Не можем да се бием оттук, ще е по-добре, ако успеем да се придвижим към планините. Които и да са, ако са тук не заради нас, а заради командир Шарма, не виждам защо трябва да им показваме способностите си.

Отзад се разнася още една експлозия и запраща към нас нов облак от пръст и прахоляк. Виждам как хеликоптерът прави кръг и се насочва обратно направо към мястото, където се крием. Двете с Марина се споглеждаме и съм сигурна, че си мислим едно и също. Крейтън ще ни прощава, но няма как да не разкрием способностите си, нямаме друг избор. Тя поема контрол върху хеликоптера и обръща посоката на полета му. Пътниците в него така и няма да разберат какво точно се е случило, но ние знаем, че той вече не ни застрашава. Не искаме никой от хората в него да пострада ненужно, които и да са те. Двете с Елла надаваме радостен вик и наблюдаваме с облекчение как въртящите се перки на хеликоптера изчезват в далечината, а Крейтън гледа мрачно. Изведнъж при нас изниква командир Шарма.

— Слава богу, живи сте — казва той.

Изкушавам се да му отвърна със същото. Мислех си, че са го убили още когато избухна първата ракета. На слепоочието му се вижда голяма порезна рана, а дясната му ръка виси някак странно до тялото му.

— Вие сте отговорен за всичко това. — Аз го гледам гневно.

Той клати глава:

— Това са войници от „Фронта за съпротива в името на Бог“. Точно тях се опитвахме да избегнем.

— Какво искат? — питам аз.

Командир Шарма оглежда хоризонта и после ме поглежда в очите.

— Да убият Вишну. И да унищожат всички негови приятели. Такива като вас. Насам идват още от тях.

Привеждам се ниско и предпазливо надничам зад останките от камиона. Към нас се движи голяма група от тежковъоръжени коли, а над тях кръжат няколко хеликоптера. От дългата колона камиони и джипове проблясват светлинки и секунди по-късно край нас започват да свистят куршуми.

— Хайде да сритаме нечий задник — казвам аз.

— Невъзможно е да ги разгромите тук — казва командир Шарма и в здравата му ръка се появява автомат. — От моите хора са останали не повече от двайсет души. Трябва да се изтеглим на по-висока позиция, ако искаме да оцелеем в тази битка.

— Оставете това на мен — отвръщам аз.

— Почакай, Шест — намесва се Крейтън и прибира сандъка на Марина. — Той е прав. В планините ще имаме по-добро прикритие. Все още има шанс да се измъкнат всички, до един. Просто няма да бъде толкова видимо, което е добре за нас. Не е необходимо могадорианците да се възползват от предимството си точно сега.

Марина поставя ръка на рамото ми.

— Крейтън е прав. Трябва да сме разумни. Нека не привличаме към себе си повече внимание, отколкото е необходимо.

— Могадорианци? — пита недоумяващо командир Шарма.

Трябва да внимаваме какво говорим, когато той е наблизо.

Преди някой да успее да отговори, два хеликоптера прелитат ниско с припламващи оръдия. Няколко от войниците на командира падат покосени на земята, а оръжията им се превръщат в безполезна купчина метал. Ако ще се измъкваме, трябва да е сега или никога. Прилагам телекинезата си върху единия хеликоптер, повдигам опашката му и накланям надолу носа. Пилотът яростно се опитва да го изправи и хеликоптерът сега напомня на родео с кон, който се опитва да хвърли ездача си. Гледаме как пилотът прави рязко движение с ръчката за управление и двама мъже изпадат отдясно на кабината. Височината не е голяма, така че не би трябвало да пострадат сериозно.

Хвърлям поглед към кордона от блокираните ни джипове и виждам слаба струйка дим да излиза от ауспуха на един от тях. Двигателят му все още работи! Изкрещявам:

— Тръгваме! Сега!

Всички изскачат иззад прикритието. Командир Шарма крещи към малкото оцелели войници да се изтеглят. Вражеският батальон е на по-малко от стотина метра оттук. Докато тичаме, усещам как един куршум прелита през косата ми. Друг се забива в ръката ми и преди да успея да извикам, Марина вече е до мен и студените ѝ ръце лекуват раната ми още докато тичаме. Всички войници без един се подчиняват на заповедта и започват да се изтеглят. Изостаналият боец тръгва след командира си и двамата тичат редом до нас.

Стигаме до джипа и се вмъкваме в него — ние четиримата плюс командир Шарма и войникът. Крейтън настъпва газта и ни извежда бързо на пътя. Куршумите се сипят върху задната част на колата и правят стъклото на сол, заобикаляме паднал на пътя къс скала и успяваме да се измъкнем от безмилостния обстрел.

Този път не е направен за висока скорост. Целият е изровен и покрит с дупки, камъни и какво ли не още и Крейтън с усилия успява да държи колата на платното. Джипът е пълен с оръжие — намирам една ловджийска пушка и изпълзявам назад в очакване на мишена. Марина оставя сандъка си при Елла и следва примера ми.

Сега, когато имам време да посъбера мислите си, направо съм бясна. Смятахме, че ако номер Осем остане в планината, ние ще бъдем в безопасност тук, под радара. Вместо това сега ни обстрелват заради него. Ако оцелеем след всичко това, ще му разкажа играта.

— Къде отиваме? — Крейтън се провиква назад.

— Просто се придържай към пътя — отвръща командирът.

Обръщам се и поглеждам назад, през предното стъкло се виждат Хималаите. Те бавно се приближават и назъбените им върхове се издигат все по-застрашително. Кафявата пустиня пред нас свършва и в подножието на планината се извива ивица от зеленина.

— Защо тези приятелчета се опитват да убият номер Осем? — обръщам се към командир Шарма и цевта на пушката ми отскача от рамката на задния прозорец.

— Хората от „Фронта за съпротива“ не вярват, че той е Вишну. Мислят, че сме богохулници, които приемат момчето в планината за върховен Бог. Ето защо искат да ни убият.

— Шест! — крещи Елла. — Още един! — Тя все още е с очилата.

Поглеждам през задния прозорец и виждам как от хеликоптера изригва огън и нещо полита към нас. Това е някакъв вид ракета, която се носи право насам. С помощта на телекинезата си я отклонявам към пустинята и тя се взривява при падането си. Хеликоптерът изстрелва още две ракети.

— Време е да разкараме тия приятелчета! — изревавам. — Хайде, Марина, ще го направим заедно!

Тя кимва и вместо този път да насочим ракетите към земята, ние ги прихващаме и ги насочваме назад към хеликоптера. Наблюдаваме мрачно как той експлодира в гигантски кълба от огън. Никога не сме имали за цел да убиваме, но когато сме изправени пред избора да убием или да бъдем убити, винаги ще избера първото.

— Страхотна работа, Шест — казва Елла.

— Хип-хип ура — отговарям с мрачна усмивка.

— Мислиш ли, че сега вече ще ни оставят на мира? — пита Марина.

— Май няма да е толкова лесно — казва командир Шарма.

— Тя има същите способности като момчето, което наричате Вишну — сочи към мен Крейтън. — Това дали е достатъчно да ги накара да се откажат? Мислиш ли, че все още искат да воюват с него?

— Да, ако успеят да го намерят — отвръща командирът.

— Колко души са във „Фронта за съпротива в името на Бог“? — питам командир Шарма.

— Общо ли? Хиляди. А и имат богати спонсори, които ги подкрепят и им предоставят всичко, от което имат нужда.

— Като хеликоптери например.

— Имат и по-страшни неща — добавя командирът.

— Най-добре ще бъде, ако успеем да им се изплъзнем — обръща се Крейтън към командира. — Ще карам колкото е възможно по-бързо. Ако трябва да се бием, ще се бием, но ми се иска да го избегнем.

Минават пет минути в напрегнато мълчание. Аз и Марина държим под око колоната в далечината и всеки път, когато минем край нещо по-голямо, с телекинезата си го пускаме на пътя зад нас. Край пътя започват да се появяват високи дървета, стават все повече и повече, и не след дълго от двете страни се образува гъста преграда. Колата навлиза в една изключително тясна долина и започва да се изкачва по планината. Точно когато стигаме базата, командир Шарма казва на Крейтън да спре. Навеждам се напред от мястото си и виждам десетки купчинки да се издигат от земята.

— Противопехотни мини? — питам.

— Не съм съвсем сигурен — отвръща командирът. — Нямаше ги тук преди два дни.

— Има ли друг път за там, където отиваме? — пита Крейтън.

— Не, това е единственият — отвръща Шарма.

Изведнъж дочуваме шум от перките на хеликоптер, но все още не го виждаме. Високите дървета го закриват. Естествено, те също не могат да ни видят, макар че по звука се разбира, че вече са доста близо.

— Ако останем тук, ще бъдем лесна мишена — казвам аз и бързо премислям какъв да бъде следващият ни ход.

Крейтън отваря вратата си и излиза с автомат под мишница.

— Е, дотук беше. — И той сочи нагоре и вдясно от нас. — Трябва или да се качим там горе, да се прикрием зад дърветата и да се бием, или да продължим да тичаме право нагоре към планината.

— Аз няма да бягам — заявявам твърдо.

— Нито пък аз — присъединява се Марина, която е застанала до мен.

— Тогава ще се бием — казва командир Шарма и сочи към планината. — Половината от нас ще се разположат вляво, а останалите ще заемат позиция вдясно. Те двете ще тръгнат с мен. — Той посочва мен и Елла.

Двамата с Крейтън се споглеждаме и кимваме.

Елла се обръща към Крейтън:

— Ще се справиш ли без мен, тате?

Крейтън се усмихва:

— Марина с нейния завет ще има грижата каквото и да ми сторят, то да не продължи дълго. Мисля, че ще се справя.

— Аз ще го наглеждам, Елла — добавя Марина.

— Сигурен ли си, че така трябва да направим, командире? — пита войникът. — Мога да отида да доведа Вишну, да го докарам тук, за да ни помогне.

— Не, Бог Вишну трябва да остане там, където е в безопасност.

Крейтън се обръща към Елла:

— Остани с очилата. Може би с тях ще можеш да виждаш по-добре от нас, когато тръгнем нагоре през гората. Все още не знам как точно действат, но да се надяваме, че ще ни бъдат от полза.

Прегръщам Марина и прошепвам в ухото ѝ:

— Вярвай в способностите си.

— Трябва да излекувам командир Шарма, преди да тръгнете — казва тя.

— Не — шепна аз. — Все още му нямам доверие и ще бъде по-безопасен за нас, ако е ранен.

— Сигурна ли си?

— Засега да.

Марина кимва. Крейтън я потупва по рамото и ѝ махва с ръка да тръгне с него и младия войник. Тримата тръгват нагоре по левия склон на долината и се скриват зад объл каменен блок.

Командир Шарма, Елла и аз потегляме нагоре по десния хребет, като внимателно заобикаляме купчинките по земята. Откриваме добра позиция зад няколко големи каменни блока и се разполагаме в очакване на колоната.

Поглеждам командир Шарма. Чувствам се виновна за това, че не позволих на Марина да се погрижи за раната му. Все още не съм убедена, че този добре обмислен капан не е негово дело.

— Как е ръката ти? — шепна му.

Той с пъшкане заляга и подпира цевта на пушката си на една плоска скала. Поглежда ме и ми намига:

— Мога да се оправя и с една.

С крайчеца на окото си съзирам над нас хеликоптер, но той почти веднага изчезва. Или Марина се е погрижила за него, или пилотът не е могъл да проникне през гъстия заслон на долината. Поглеждам през дърветата, надявам се, че ще мога да поработя върху облаците около планинските върхове, но следобедното слънце ги е прогонило. Без вятър и без облаци, няма нищо друго, с което да се занимая. Мога да стана невидима, ако е необходимо, но засега предпочитам командирът да не знае това.

— Какво виждаш? — пита Елла.

— Едно голямо нищо — прошепвам. — Командире, колко далече е номер Осем оттук?

— Искаш да кажеш Вишну? Не е далече. Може би около половин ден път пеша.

Искам да попитам къде точно се намира той. Трябва да знаем в случай, че нещо се случи с командира и се наложи да продължим без него. Вниманието ми обаче е привлечено от ръждив пикап, който навлиза с пълна скорост в тясната долина, в откритата му каросерия стои мъж. Дори от разстояние се вижда, че е въоръжен, но и нервен. Върти припряно оръжието си на всички страни, трескаво се опитва да го насочи едновременно във всички посоки. Щом съзира джипа ни, пикапът спира рязко и войникът скача от него. Появяват се още камиони и спират зад пикапа. От един червен ван изскача войник и поставя гранатомет на рамото си. Хрумва ми нещо.

Побутвам командира с крак.

— Сега се връщам.

Не му давам време да възрази и хуквам към гората. Войникът е взел на мушка камиона ни, но преди да успее да дръпне спусъка, аз дръпвам гранатомета от рамото му и забивам единия му край в стомаха му. Войникът изкрещява и се превива на две. Когато чува вика, шофьорът на камиона се втурва към него с пистолет в ръка. Аз насочвам гранатомета към лицето на войника. За част от секундата той преценява какво може да направи носещият се във въздуха гранатомет, обръща се и хуква с вдигнати над главата си ръце.

Сега се насочвам към вече празния пикап и натискам спусъка. Ракетата излита от гранатомета ми, под пикапа избухва кълбо от огън и го изхвърля на десетина метра във въздуха. Горящият камион се сгромолясва на земята, отскача, преобръща се напред и се стоварва с трясък в задната част на нашия джип. Той се накланя напред, претъркулва се бавно през дребните скални късове на пътя, които ни попречиха да продължим напред. Следващите трийсет секунди са изпълнени с оглушителни, кратки взривове, войниците стрелят на сляпо около себе си и мините експлодират една след друга. От дърветата изхвърчат стотици птици, кръжат над нас и крясъкът им бързо се заглушава от прищракването, пращенето и пукота от боеприпасите, които продължават да вършат работата си. Бях права: наистина са били противопехотни мини. И сега нашият джип е просто купчина тлеещ метал.

Явно това е било само прелюдията. Главното действие — въоръжени коли, малки танкове и подвижни ракетни установки, напредват към нас по планината. Виждат се и най-малко две хиляди войници, които се движат пеша. Над нас кръжат пет или шест хеликоптера. Чувам някакво бръмчене и когато се обръщам, виждам как една ракетна установка се завърта и заема позиция за стрелба. От нея се надигат носовете на пет бели ракети и се насочват към мястото, където се прикриват Марина и Крейтън. Нещо се раздвижва в редицата от дървета, оттам изскача младият войник от отряда на командир Шарма и хуква надолу към долината. Той не е въоръжен и се насочва право към ракетната установка. Отначало си мисля, че иска да се жертва по някакъв начин, за да спаси приятелите ми, но никой не стреля по него. Когато стига до установката, той се спира и започва да сочи нагоре към планината, където се крият Марина и Крейтън. Тя продължава да се издига и се насочва към целта.

Това е предател, един от онези, които се опитват да ни убият! Следващото нещо, което виждам, е как войникът полита във въздуха, изхвърлен нагоре от телекинезата. Явно Марина си е помислила същото. Твърде късно може би. Той вече им показа къде се крият.

Съсредоточавам се върху установката и впрягам всичките си сили, за да успея да променя посоката на ракетите веднага щом ги изстрелят. Докато се фокусирам върху нея, друга установка се задейства с бръмчене и насочва ракетите си право към мен. Войниците не могат да ме видят оттук, но знаят, че от мястото, където съм, се стреляше с ръчен гранатомет. Имам силата да се справя само с една от тях, а няма време за бяг. Имам избор. Да спася Крейтън и Марина или да спася себе си. Установката се насочва към планината и започва да изстрелва ракети. Те излитат със свистене и се насочват право към хълма. Поемам ги с телекинезата си, отклонявам ги към земята и те се взривяват при падането си, но тогава се включва и втората установка. Поглеждам нататък и виждам как белите носове на ракетите се насочват към мен. Твърде късно, нищо не мога да направя, но изведнъж ракетите правят кръг и се насочват към установката, от която току-що са излетели, и към батальона отзад. Уцелват пет от камионите и те всички избухват в пламъци.

Марина. Тя ми спаси живота. Действията ни са в пълен синхрон, точно както трябва да бъде. Тази мисъл ме нахъсва още повече да приключим с мелето тук и да намерим Осем. Искам да изпратя послание на останалите войници от батальона, затова излизам от невидимостта си и се оставям да ме видят. Концентрирам се и с телекинезата си започвам да насочвам пламъците, които се издигат от падналите ракети. Прехвърлям огъня надолу по пътя към това, което е останало от отряда. Пламъците поглъщат камионите един по един като горящи плочки от домино. Посланието е получено. Войниците от „Фронта за съпротива“ започват да се изтеглят. За секунда се изкушавам да се насладя на малко отмъщение. Но това би било жестоко и ненужно, точно така биха постъпили могадорианците. Наясно съм, че това първично желание да ги сритам по задниците няма да ни бъде от полза точно сега.

„Точно така! Бягайте! Защото, ако не го направите, огънят само това и чака, за да ви довърши!“

Когато и последният войник изчезва от погледа ми, аз се обръщам и тръгвам към планината. Трябва да намеря приятелите си.