Възходът на номер Девет

Глава 6

Дърпам вратичките на шкафове като обезумял и надничам под оскъдните мебели в стаята, когато чувам някой да влиза шумно в къщата. Трябва да е Девет, защото Бърни не мърмори така.

— Девет! — изкрещявам. — Къде си скрил сандъка ми?

— Виж под мивката в кухнята — провиква се той.

Отивам в кухнята. Подът, покрит с накъсан линолеум, прилича на разнебитена шахматна дъска, която някой е полял с кафе. Дръжките на шкафа под мивката са провиснали и когато ги дръпвам, нещо прищраква.

— Чакай, Четири! — вика Девет от другата стая. — Направих…

Вратичките на шкафа рязко се отварят и аз политам назад.

— … капан — довършва Девет.

Дузина заострени пръчки се изстрелват към мен. Инстинктът ми се задейства и започвам да ги отклонявам с телекинезата си, когато са едва на сантиметри от мене. Те рикошират встрани и се забиват в стените.

Девет е застанал до вратата и се смее.

— Извинявай, човече. Съвсем забравих да ти кажа какво съм измайсторил.

Бесен, скачам на крака. Бърни Косар влетява и ръмжи срещу Девет. Докато мъмри Девет за глупостта му, аз се концентрирам, за да извадя пръчките от стените. Иска ми се да ги завъртя във въздуха и да ги запратя към Девет.

— Не ти личи много, че съжаляваш.

Сериозно се замислям дали да не насоча остриетата към него, когато той със силата на телекинезата си започва да ги чупи на две, на четири, после на осем и парчетата се силят по пода.

— Без майтап, наистина забравих! — казва и свива рамене. Обръща се и тръгва към другата стая. — Както и да е, взимай си сандъка и влизай тук. Трябва да си вдигаме парцалите, така че започвай да си събирай нещата.

Осветявам с лумена си мухлясалите стени на шкафа и предпазливо си пъхам главата под мивката. В първия момент не виждам нищо и решавам, че Девет се будалка с мене. Готов съм да нахлуя в стаята и да го накарам да ми върне сандъка, когато забелязвам нещо. Лявата страна на шкафа влиза малко по-навътре от дясната. Опипвам с ръка и намирам фалшива стена от шперплат. Бинго. Ето го. Грабвам сандъка и го изнасям от кухнята.

В дневната Девет рови в неговия сандък, онзи, който успяхме да спасим от пещерата на могадорианците.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — казва той и измъква отвътре нещо малко и сребристо. После изважда друго, подобно на жълта топка с подутини по повърхността. Прилича на някакъв странен плод и не бих се учудил, ако Девет го стисне и от него потече сок. Поставя го на дланта си и още преди да попитам какво е, той го мята към пода и бързо отскача назад към стената. Нещото се удря в килима и отскача високо, като сменя цвета си от жълт в черен и става голямо колкото грейпфрут. Когато се издига на височината на раменете ми, малките подутини експлодират навън и се превръщат в остри като бръснач шипове. Навеждам се и се претъркулвам към БК, за да не ме пронижат.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещявам. — Можеше поне да ме предупредиш! Без малко да ме убиеш за втори път за по-малко от пет минути.

Девет дори не трепва, когато шиповете рязко се прибират в топката точно преди тя да се върне на дланта му.

— Хей, я не се впрягай толкова! — обръща се към мене.

Той държи топката пред очите си и аз се вцепенявам.

— Знаех, че нищо няма да ти се случи. Мога да я контролирам с мисълта си. Е, поне донякъде. В повечето случаи.

— Донякъде? Будалкаш ли ме? Не забелязах много да я контролираш. Трябваше да отскоча встрани.

Девет сваля топката. Изглежда малко разочарован. Но не достатъчно.

— Засега мога да контролирам само цвета.

— И само толкова? — питам саркастично.

Той свива рамене.

БК му казва да престане да се будалка.

— Хей, просто искам да проверя дали помня как се действа с тези неща. Поне с тези, за които знам как се ползват — обяснява ми и пуска топката обратно в сандъка. — Не знаеш кога ще ти потрябва.

Сега измъква наниза от зелени камъни, които беше използвал в пещерата на могадорианците, и го хвърля във въздуха. Той описва съвършен кръг и боклуците от пода се всмукват от него и изчезват като в черна дупка. После се завърта към задния прозорец и засиява в бяла светлина. Девет щраква с пръсти, боклуците изригват от кръга и помитат всичко, което е останало от прозореца.

— Е, това го отметнахме — смее се той.

Аз отварям моя сандък. Девет смята, че в сандъците ни има нещо, което може да ни помогне да намерим останалите. Първото, което виждам, е синята метална кутия от кафе, с праха на Анри, и аз поемам дълбоко въздух. Тутакси се пренасям в гората на Парадайс, вървим със Сара през топящия се сняг и виждаме мъртвото тяло на Анри. Бях му обещал, че ще го върна на Лориен, и все още смятам да го направя.

Внимателно слагам кутията на пода до сандъка и изваждам камата с диамантеното острие, оставям дръжката ѝ да се удължи и да се обвие около юмрука ми. Обръщам я и разглеждам острието. Освобождавам се от камата и продължавам да ровичкам из сандъка. Гледам да не се замотавам с нещата, които не знам за какво служат — като например амулета с формата на звезда, завързаните с връв купчина крехки листа, яркочервената овална гривна, и внимавам да не докосвам кристала, увит добре в два слоя кърпи и напъхан в найлонова торбичка. Последния път, когато докоснах този кристал, стомахът ми се сви на топка и към гърлото ми тръгнаха киселини.

Бутам настрана гладкия жълт камък кситарис, който може да предава завети, и вземам продълговат кристал, пълен със спомени. Има восъчна повърхност, а отвътре е мътен и това беше първото нещо, което Анри извади от сандъка, за да ми го покаже. Когато мъглявината в него се завъртя, това означаваше, че първият ми завет започва да се развива. Този кристал постави началото.

После виждам очилата на бащата на Сам и белия таблет, който намерихме с Шест в кладенеца зад офиса на Малкълм Гууд. Това е достатъчно, за де ме върне в реалността.

Вдигам поглед към Девет.

— Може пък в сандъците ни да има нещо, което да ни преведе през синьото силово поле. Мисля, че въздействието му бездруго намаля. Може и да имаме късмета да се доберем до Сам довечера.

— Да, няма да е зле, ако нещо от сандъците може да ни помогне в това — казва Девет небрежно с поглед, прикован в тъмнолилавото камъче, което е закрепил върху опакото на ръката си. То изчезва.

— Какво е това? — питам го.

Той обръща ръката си и камъчето се появява в дланта му.

— Нямам представа, но е трепач, ако искаш да заговориш някое момиче, не мислиш ли?

Аз поклащам глава и нахлузвам червената гривна от сандъка върху китката си. Мисля си дали пък няма да ме издигне сега във въздуха, или да изстреля сноп от лазери, но тя просто си стои на китката ми. Размахвам ръка над главата си, за да я задействам, умолявам я да разкрие способностите си. Нищо такова не се случва.

— Може би трябва да я оближеш? — Девет ме гледа ухилен.

— Бих опитал всичко — мънкам засрамено.

Оставям я на ръката си с надеждата, че все пак може нещо да се случи. Всичко, което имам в сандъка, идва от старейшините. Всяко нещо има своето предназначение, знам, че е така и с гривната. Поглаждам с ръка кадифената торбичка със седемте сфери, които образуват лориенската слънчева система. Отварям торбичката, камъните се изсипват в ръката ми и аз ги протягам към Девет. Спомням си деня, когато Анри за пръв път ми ги показа.

— Това ли търсеше, с което да открием другите? Бяха на Анри. Така разбрахме, че един от гардовете е в Испания.

— Никога не съм ги виждал. За какво служат?

Духвам лекичко върху камъните, те оживяват и засияват с мека светлина. Бърни Косар започва да лае при гледката на сферите, които кръжат над дланта ми. Превърнали са се в планети, които се въртят около слънцето. Точно когато решавам да запаля лумена си и да осветя Лориен, за да се види с цялата ѝ пищна зеленина, така както изглеждаше в деня, преди да я нападнат могадорианците, планетите отново набират скорост, стават по-ярки и аз не мога вече да ги контролирам.

Девет пристъпва напред и двамата наблюдаваме как топките се удрят в слънцето и изчезват в него една по една, докато накрая остава една-единствена топка. Новото небесно тяло се върти около оста си и блести с такава ярка светлина, че закриваме очи. Най-после топката избледнява и отделни участъци по повърхността ѝ се надигат и спадат, докато се получи точно копие на Земята.

Девет гледа като хипнотизиран. Земята се завърта и тутакси съзираме две светещи точки, които пулсират една върху друга. Разглеждаме кълбото, за да се ориентираме къде точно се намират, и установяваме, че са в Западна Вирджиния.

— Ето ни там — казвам аз.

Кълбото продължава да се върти и тогава виждаме още една пулсираща точка в Индия, четвърта се движи бързо на север — май е в Бразилия.

— Когато показвах на Шест и на Сам нашата слънчева система преди няколко дни в колата, се случи същото. Тя се превърна в планетата Земя. Тогава за пръв път направих това — обяснявам аз.

— Нещо не ми е ясно — казва Девет. — На кълбото има само четири точки, а би трябвало да сме останали шест.

— Така е, и аз не го разбирам. Предишния път, когато се случи, една точка се появи в Испания — разсъждавам на глас. — После сферата се замъгли и чухме глас, който крещеше ужасено името Аделина. Предположихме, че това е още един член на гардовете. Тогава Шест реши да отиде в Испания и да се опита да го намери. Мислех си, че смяташ по този начин да се свържем с другите, не предполагах, че не си го виждал досега.

Девет ме гледа опулен.

— Я чакай, човече. Мили боже! Сега го виждам за пръв път, но Сандор ми беше споменал нещо за него. Да си кажа правичката, когато отворихме сандъка ни за пръв път, сребристите джунджурии и бодливата жълта топка бяха толкова изумителни, че не чух много от останалото, което той каза тогава. Но сега си спомням, че разправяше нещо за червен кристал, който имат някои от нас — аз го имам и смятах, че той може да послужи за връзка с останалите, други пък имат Слънчевата система.

— Нищо не разбрах.

Той се обръща към сандъка си, сграбчва един голям колкото запалка червен кристал, който сияе с мека светлина, после пуска с трясък капака и се обръща към мен. Аз поглеждам към слънчевата система и ахвам. Едната синя точка в Западна Вирджиния е изчезнала.

— Чакай, задръж така! Отвори пак сандъка си! Искам да видя нещо.

Девет се подчинява и втората синя точка от Западна Вирджиния се появява отново върху сферата.

— Добре, затвори го сега!

Той затваря сандъка и точката отново изчезва.

— Това е тъпо — казва той.

В момента, в който го казва, сферата на Земята се замъглява и миг по-късно гласът му отеква от вибриращата топка.

— Чакай, какво беше това? Защо отеква така гласът ми? — Земята отново вибрира.

— Не е тъпо, направо е страхотно — казвам аз и се взирам в сферата. — Причината да не виждаме на сферата всичките шестима членове на гардовете е, че сферите показват само онези, чиито сандъци са отворени точно в този момент. Гледай. — И аз вдигам капака на неговия сандък.

Девет подсвирва:

— Много яко! Четири, супер яко!

Миг по-късно гласът му долита от сферата. Вече е схванал и оставя настрана кристала си.

— Но ако съдя по скоростта на този приятел тук — казвам аз и соча към движещата се точка в Южна Америка, — който и да е той, трябва да е в самолет. Иначе не е възможно да се придвижва толкова бързо.

— Защо пък някой ще си държи отворен сандъка в самолет? — пита Девет. — Глупаво е.

— Може да е в беда. Може да се крие в тоалетната и да се опитва да разбере за какво служи това тук. Точно като нас.

— Дали ни вижда точно сега?

— Не знам, но може би ни чува. Мисля, че ако задържиш в ръката си този червен кристал, всеки от нас може да те чуе от сферата на Земята.

— Ако половината от нас имат кристал, а останалите имат способността да издигнат тази голяма светеща сфера и да я накарат да се върти, тогава…

— Значи, можем да общуваме един друг само когато двама от нас са се събрали заедно — прекъсвам го аз.

Ами ето, сега ние двамата сме заедно, можем да опитаме да се свържем с останалите. Така де, в случай че сферите им са задействани — казвам аз. — Може и други двама да са образували двойка точно като нас.

Девет грабва червения кристал и го вдига до устата си като микрофон.

— Ало? Проба, едно, две, три. — Той прочиства гърлото си. — И така, ако някой от членовете на гардовете е застанал пред светеща сфера, нека слуша. Тук сме Четири и Девет и сме готови да се срещнем с вас. Искаме да се подготвим, да приключим с тези простотии тук и да се върнем на Лориен. Веднага. Няма да кажа къде точно се намираме в момента, защото е възможно да сме подслушвани от могадорианци, но ако пред вас има светещата сфера, на нея ще видите две точки една до друга. Е, това сме ние. Така че ъъ — Девет поглежда към мен и свива рамене. — Ами това е. Край.

Изведнъж усещам кожата на китката ми под гривната като вкочанена. Разклащам я и ръката ми изтръпва.

— Почакай. Кажи им, че ние се махаме оттук, а те всички трябва да тръгнат към Съединените щати. Сетракус Ра, водачът на могадорианците, вече е тук. Кажи им, че сме по следите му и ще освободим приятелите ни колкото е възможно по-скоро.

Сферата на Земята оживява и отеква с гласа на Девет.

— Всички да дойдат в Америка колкото може по-скоро. Сетракус Ра показа отвратителната си мутра и целта ни е да я размажем колкото може по-скоро. Утре ще изпратим ново съобщение. Останете на линия.

Девет пуска кристала обратно в сандъка със самодоволна физиономия и сякаш се чувства малко неловко от това, че е говорил на една топка. Аз се мръщя. Дясната ми ръка е студена като лед и аз понечвам да сваля гривната и да прибера топките в кадифената торбичка, когато сферата на Земята отново се замъглява. Чува се звук от експлозия, последван от глас, който ми звучи познато. Това е същото онова момиче, което чух тогава, момичето, което Шест отиде да издирва в Испания. Тя крещи:

— Шест, добре ли си?

Чуваме писък и още две експлозии разлюляват замъглените очертания на сферата. Грабвам кристала на Девет от сандъка и ужасен се опитвам да се свържа с нея.

— Шест! — крещя. Иска ми се да скоча там вътре, само да имаше начин да го направя. — Това съм аз, Джон! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Дочуваме приглушения звук от перките на хеликоптер, сферата занемява отново и неравностите по повърхността ѝ се прибират. Пулсиращата светлинка в Индия е изчезнала. Внезапно тя се свива и отново се превръща в седем топки, които падат на земята.

— Това хич не звучеше добре — казва Девет и започва да събира топките от пода. Слага ги обратно в сандъка ми и взема кристала си от вцепенената ми ръка.

— Шест е в беда — и то сериозна, с експлозии, и хеликоптери, и планини. И всичко това се случва сега, и то на другия край на света. Как мога да стигна до Индия? Откъде да взема самолет?

— Значи Шест е онова маце, дето ти даде картата за планината? После ви заряза двамата с приятеля ти и отпраши за Испания, така ли беше? — пита Девет.

— Да, тя е — отвръщам аз и затварям с ритник сандъка си. Стискам здраво юмруци. Вие ми се свят. Какво се случва с Шест? Кое е другото момиче, онова, което чух вече два пъти? Усещам ръката си по странен начин. Бях толкова смутен от този глас, че съвсем забравих за нарастващото неприятно усещане в ръката ми. Опитвам се да сваля гривната и тя пари под пръстите ми.

— Тук става нещо. Нещо не е наред.

Девет затваря сандъка си и се пресяга към мен.

— Гривната ли?

Щом я докосва той, отдръпва рязко ръка.

— По дяволите! Сякаш ме удари ток!

— Сега какво да правя?

Започвам да размахвам силно ръката си с надеждата, че гривната ще се изхлузи сама.

Бърни Косар се втурва да я подуши, но се спира рязко с поглед, вперен във входната врата. Наостря уши и козината му на гърба се изправя.

Там има някой, казва той.

Двамата с Девет се споглеждаме и бавно започваме да отстъпваме назад към стаята, по-далече от вратата. Толкова се бяхме заплеснали с нещата в сандъците си и гласовете от сферата, че бяхме забравили напълно за света около нас и за всякаква предпазливост.

Изведнъж вратата изхвърча с трясък от пантите. Димни бомби влитат през прозорците и стаята се изпълва с отломки от стъкло. Искам да се втурна напред срещу нападателите, но болката от гривната вече е толкова силна, че не мога да мръдна. Падам на колене.

Виждам проблясък от зелена светлина и чувам как Девет изкрещява от болка. Строполява се до мен. Виждал съм и преди тази зелена светлина. Това може да бъде само зелената светлина от могадорианско оръжие.