Възходът на номер Девет

Глава 22

Събужда ме усещането, че нещо ме разклаща напред-назад. Всичко ме боли. Усещам тялото си като изпържено от слънцето: гърлото, кожата ми, краката и главата ми. Не мога да затворя устните си, толкова са сухи и обгорели. Най-зле са клепачите ми. Изобщо отказват да се отворят, колкото и отчаяно да ми се иска да видя къде съм. Тъй като друсането и люлеенето продължават, аз се досещам, че съм в движещо се превозно средство. Получавам пристъп на гадене. При опита да си вдигна ръцете към главата установявам, че са вързани. Също и краката ми. Този факт напълно ме събужда и аз насилвам клепачите си да се отворят. Оглеждам се като обезумяла, но около мен е пълна тъмнина. Затварям очи. Сигурно съм ослепяла от слънцето в пустинята.

Опитвам се да извикам за помощ, но от гърлото ми излиза само хриптене и кашлица. Ушите ми долавят ехо и аз се концентрирам. Отново кашлям и чувам пак ехото. Този звук ми е достатъчен, за да разбера, че се намирам в затворено тясно пространство и съм заобиколена от метал. Сякаш съм в ковчег. От тази мисъл ми призлява.

Връхлита ме паника. Ами ако не съм сляпа? Ако съм вече умряла? Не е възможно. Изпитвам твърде силна болка, за да съм мъртва. Но съм като жива погребана.

Дишането ми се ускорява, задъхвам се. В този момент един мъжки глас слага край на паниката ми. Гласът е силен и електронен, очевидно идва от високоговорител.

— Будна ли си?

Искам да отговоря, но гърлото ми е твърде сухо. Потропвам с пръсти върху пейката и установявам, че и тя е метална. След няколко секунди от дясната ми страна се разнася шум и усещам, че слагат нещо до мен.

— До теб има чаша с вода и сламка. Пий — обажда се мъжът.

Обръщам глава и устата ми намира сламката. Устните ми се напукват, докато се опитвам да ги свия около сламката. Отпивам глътка вода и усещам металния вкус на кръв. Ушите ми долавят ниско бучене. Прилича на бученето, което чух при вратата. Кутията, в която се намирам, вероятно е опасана с жици.

— Какво правеше пред вратата? — пита мъжът.

Прави ми впечатление, че всеки път, когато заговори, гласът му изглежда някак неутрален. Не е приятелски, но не е и заплашителен.

— Изгубих се — прошепвам аз. — Изгубих се.

— Как така се изгуби?

Преди да отговоря, отпивам още една глътка.

— Не знам.

— Не знаеш. Разбирам. Ти си номер Шест, нали?

Като чувам въпроса, се задавям и се разкашлям. Яд ме е на себе си, че реагирам така. Обикновено съм по-хладнокръвна, но слънцето е опекло мозъка ми. Ако досега не е бил сигурен в отговора, вече е. Решавам да се стегна и да престана с глупавите грешки.

Гласът се обажда пак:

— Е, номер Шест. Ти си твърде известна сред нас. Изпълнението в гимназията в Парадайс и начинът, по който свали онези хеликоптери в Тенеси, бяха впечатляващи. А после онова невероятно шоу във Вашингтон, когато измъкна Джон Смит и Сам Гууд от федералния затвор. Ти си като една малка войнстваща принцеса, нали?

Откъде би могъл да знае коя съм аз, направо съм смаяна. Говори, сякаш е наблюдавал живота ми от първия ред. Тялото ми се залюлява наляво, което ми подсказва, че превозното средство е направило завой, отвеждайки ме кой знае къде. Около челото ми минава лента и аз натискам с глава, но нищо не се случва. Пробвам с телекинеза, но още щом започвам да фокусирам мислите си, силна болка пронизва стомаха ми и едва се въздържам да не повърна.

— Това, от което се нуждаеш, е почивка. Опитите ти да се бориш няма да доведат до нищо. Дехидратирана си и вероятно си получила топлинен удар. Известно време ще се чувстваш доста зле.

— Кой сте вие? — питам с голямо усилие.

— Агент Дейвид Пърди, ФБР — отговаря той.

Чувствам се малко по-добре, след като разбирам, че съм в ръцете на правителството на САЩ, а не съм в плен при могадорианците. Не бих могла да го издържа още веднъж, като знам какво ми предстои и особено след като заклинанието, което ме пазеше, е разрушено. С ФБР шансовете ми да оцелея са много по-големи. Независимо от агресията им, все пак те не са чудовища. Единственото, което ми е нужно сега, е малко търпение. Все някога ще се появи възможността да се измъкна. Пърди едва ли е наясно с това, по-скоро предполага, че бягството ми е невъзможно. Точно сега смятам да последвам съвета му. Да се отпусна. Да възстановя водния си баланс. Да чакам. Междувременно не е зле да разбера какво друго е склонен да ми каже, какво още знае за мен и за останалите.

— Къде съм?

Високоговорителят изпращява, преди да чуя гласа на агент Пърди.

— Транспортират те. Разстоянието е кратко.

Отново се опитвам да използвам телекинезата си, за да разхлабя лентите около краката ми. Но съм твърде слаба и от опита отново ми призлява. За да печеля време, отпивам няколко глътки вода.

— Къде ме водите?

— Подготвили сме ти нова среща с приятел или по-скоро приятел на Джон Смит. Джон ли го наричаш? Или го наричаш номер Четири?

— Не знам за какво говорите — отговарям аз. Замълчавам, преди да продължа. — Не познавам никого с името Джон Четири.

Изведнъж си спомням какво се случи в пустинята точно преди да изгубя съзнание пред вратата. Не бях съвсем на себе си, затова и не бях сигурна, че хеликоптерите, които кацнаха наблизо, бяха истински. Помня, че чух гласа на Елла. Не. Не просто чух гласа ѝ, ние разговаряхме помежду си. Тя питаше. Аз отговарях. Предвид факта, че ФБР ме е заловило, бих могла да се обзаложа, че там наистина имаше хеликоптери. Ако те са били истински, може и свързването ми с Елла да е било наистина. Да не би да имам нов завет? Точно когато имам огромна нужда от такъв.

Елла? Можеш ли да ме чуеш? Решавам за всеки случай да опитам пак. Задържана съм от ФБР. Някакъв агент на име Пърди ме държи заключена в някакво превозно средство. Той казва, че мястото, където отиваме, не е далече.

— Как се озова в пустинята, Шест? — Гласът на Пърди прекъсва мислите ми. — Не беше ли в Индия с приятелите си? Спомняш ли си? Също като всичките онези деца с учебниците, които са отвлечени на летището.

Откъде може да знае за това?

— Откъде знаеш къде се намира базата? — Гласът му е изгубил част от неутралността. Мисля, че долавям лек нюанс на нетърпение.

— Каква база? — питам. Усещам затруднение да събера мислите си.

— Онази в пустинята, пред която те открихме умираща. Откъде знаеше как да я намериш?

Правя опит да стана невидима, но отново в момента, в който пробвам завета си, стомахът ми е пронизан от жестока болка. Ужасно ми се иска да се свия на кълбо, но лентите ме държат изпъната и от болката дъхът ми спира.

— Пий си водата — съветва ме отново агентът. Гласът му отново е възвърнал неутралността си.

Също както предишния път аз изпълнявам, отпивам вода и чакам. Най-после болката притъпява, но ме връхлита вълна от замаяност. Мозъкът ми е като кола, която се движи без управление и лъкатуши ти насам, ту натам. Мислите ми са бързи и несвързани. Пред очите ми преминават събития от последните дни. Виждам се как хващам ръката на Марина в мига, преди да се телепортираме. Виждам неподвижното тяло на Крейтън. Виждам се как се сбогувам с Джон и Сам. Почти забравям къде съм. Докато гласът не ме връща обратно към настоящето.

— Къде е номер Четири? — Ако не друго, мъжът е последователен.

— Кой? — питам аз и се напъвам да се концентрирам върху думите ми. В противен случай ще допусна нова грешка.

Най-неочаквано спокойният глас изчезва. От високоговорителя се разнася крясък.

— Къде е номер Четири? — Трепвам от силния звук.

— Върви по дяволите! — изричам ядно аз. Няма да му кажа нищо.

Елла? Марина? Който и да е? Ако някой ме чува, кажете ми нещо. Нуждая се от помощ. Намирам се в някаква пустиня. Единственото, което знам, е, че съм близо до база на правителството на САЩ и ФБР ме държи в плен. Отиваме някъде, но не знам къде. И нещо не е наред с мен. Не мога да използвам заветите си.

— Кой беше с теб в Индия, номер Шест? Кои бяха мъжът и двете момичета?

Мълча. Представям си лицето на Елла. Най-младият жив лориенец. Представям си колко ѝ тежи този факт. А сега остана и без Крейтън. Само преди ден ѝ завиждах за онова, което съществуваше помежду им, а сега сепана ѝ вече го няма.

— Кои номера са те? Кои бяха момичетата? — Агент Пърди звучи нетърпеливо, но гласът е по-спокоен.

— Това е групата ми. Аз свиря на барабани. Те пеят. Обичам „Джоси“ и „Пусикет“, а вие? Харесва ми да гледам стари анимационни филми. Всички деца го правят. — Усмихвам се, устните ми пак се спукват и протича кръв. Все ми е едно. Докосвам с език кръвта и се усмихвам още по-широко.

— Шест? — Мъжът говори с по-тих глас. Предполагам, че ще опита тактиката на доброто ченге. — Номер Пет и Седем ли бяха с теб на летището в Индия? Кой е по-възрастният мъж? Кои са момичетата?

Изведнъж се оказва, че не мога да контролирам думите, които излизат от устатата ми. Гласът ми сякаш не е моят, когато казвам:

— Марина и Елла. Те са мили, мили момичета. Иска ми се само да бяха по-силни. — Какво говоря? Защо изобщо говоря?

— Марина и Елла от твоята раса ли са? Защо трябва да са по-силни? Какъв е номерът на Марина?

Този път се улавям, преди да отговоря. Изумена съм, че изобщо отварям уста да му отговоря. Съсредоточавам цялата си енергия, за да отвръщам така, както би трябвало. Сякаш водя война със себе си.

— Не знам за какво говорите. И защо продължавате да питате за някакви номера?

Гласът на агент Пърди гърми в кутията.

— Знам коя си! Ти си от друга планета! Знам, че всички деца имат номера! За бога, та при нас се намира корабът ви!

При споменаването на кораба главата ми започва да се върти. Пренасям се назад по време на пътуването ни от Лориен. Виждам се като малко дете, което гледа в празното пространство през прозореца, докато пътуваме към Земята. Храня се на голяма бяла маса и наблюдавам останалите осем деца, всяко със своя сепан. Ето едно момче с дълга, черна коса, което се смее и мята храна. Русо момиче седи до него и спокойно похапва парче плод. От другата страна на масата сепаните внимателно наблюдават децата. Виждам една малка Марина да плаче, седнала на пода. Нейният сепан е коленичил до нея и се опитва да я придума да се изправи. Помня, че имах неприятности с едно момче с къса, черна коса.

Следващото лице, което виждам, е на малкия номер Четири. Русата му коса е дълга и къдрава. С босия си крак той рита стената, очевидно ядосан на нещо. Обръща се, грабва една възглавница и я хвърля на пода. После забелязва, че го гледам, и лицето му почервенява. Подавам му една играчка, която бях отмъкнала от него. Усещам и сега вината от постъпката си така силно, както тогава. Останалите лица в помещението са неясни.

После виждам себе си в ръцете на Катарина, когато кацаме на Земята. Спомням си как се отваря вратата на кораба.

Откъде идват всичките тези спомени? Колкото и да се опитвах да си спомня повече за пътуването ни до Земята, винаги виждах само малки подробности. Никога досега не съм имала такава ярка ретроспекция.

— Ти изобщо слушаш ли ме? — крещи Пърди. — Разговаряхме с могадорианците — продължава той. — Известно ли ти е?

— О, така ли? И какво ви казаха? — питам аз, сякаш водим с него най-обикновен разговор, но веднага съжалявам за думите си. Защо трябваше да признавам, че знам за могадорианците.

Преди да се замисля по-дълбоко върху грешката си, мислите ми се отнасят отново към кораба, към вратите му, които се отварят, към човека с кестенява коса и очила с дебели стъкла, застанал в очакване да ни поздрави. В ръцете си държи куфарче за документи и бял таблет, а зад него е оставен голям кашон, пълен с дрехи. Не е ясно откъде е, но аз знам, че това е бащата на Сам. О, как искам да видя отново Сам.

— Искам да видя Сам — промълвявам неясно.

Макар че не искам да казвам нещо повече, да разкривам на агента каквото и да е, не успявам да се въздържа. Чувам гласа си, чувствам мозъка си затъпял и муден и изведнъж се досещам, че във водата най-вероятно е имало някакъв наркотик. Ето защо не мога да задържа и една мисъл в главата си, защо продължавам да се връщам към миналото си, защо изпитвам силна болка, когато се опитвам да използвам заветите си.

Целунах Сам. Щях да го целуна истински, но се притеснявах какво ще си помисли Джон.

Целунах и Джон. Би ми било приятно да целуна Джон отново. Стомахът ми се свива, щом си представям отново момента, когато Джон ме хвана за раменете и ме завъртя към себе си. Той сведе лице към моето и точно преди устните ни да се докоснат, къщата експлодира. Усещам как брадичката ми се накланя напред, докато си припомням момента отново и отново. Целувката е прекрасна.

— Сам ли? — Гласът на агент Пърди прекъсва мислите ми. А аз наистина се наслаждавах на спомена за тази целувка. — Предполагам, че имаш предвид Сам Гууд, нали?

Виждам единствено лицето на Сам. В главата ми всичко е объркано.

— Даа. Искам да видя Сам Гууд. — Чувам как гласът ми заглъхва.

— Той един от вас ли е? Кой номер е Сам Гууд?

Клепките ми натежават и аз се унасям в сън. Най-сетне наркотиците ми правят малка услуга.

— Шест! — крещи той. — Ей, Шест! Събуди се! Не сме приключили!

Крясъците му ме стряскат силно и аз рязко трепвам, но ремъците, с които съм вързана, ме задържат.

— Шест! Шест! Къде е Сам Гууд? Къде е Джон Смит?

— Ще те убия — шепна аз. Гневът и безсилието да съм така овързана и безпомощна връщат за малко духа ми. — Когато те открия, ще те убия.

— Не се и съмнявам — смее се агентът.

Правя опит да изчистя съзнанието си и да се концентрирам върху мястото, където се намирам. Почти веднага ми се завива свят и губя съзнание.

Помещението е малко и от бетон. Има тоалетна и циментов блок със закрепен върху него дюшек. Одеялото е твърде късо, за да ме покрие цялата. Будна съм от два часа или може би повече. Изпитвам затруднение да събера мислите си. Искам да установя нещо като диаграма за времето от момента, когато се озовах сама в пустинята, до придвижването ми до вратата, до събуждането ми и ужасното пътуване с разпита. Трябва да разбера къде съм била, колко време е минало и каква информация съм им дала.

Да се върна назад не е лесно. Откакто съм в съзнание в тази килия, осветлението на тавана мига непрекъснато. В главата ми пулсира силна болка. Устата ми е суха, стомахът ми се бърника, но по-важно е да си припомня разговора с агента.

Успявам да стана невидима, просто да видя дали го мога. Но веднага щом го правя, започва силно да ми се повдига и мигновено се материализирам. Или организмът ми още не се е изчистил от наркотиците, или причината е другаде.

За да избегна мигащата светлина, затварям за няколко минути очите си. Светлината е твърде силна и не успявам да я блокирам напълно. Спомням си, че агент Пърди спомена, че е в контакт с могадорианците. Защо правителството на САЩ би разговаряло с тях? И защо го призна пред мен? Нима не знаят, че могадорианците са врагът? Онова, което не мога да разбера, е какво знае правителството за мен и за моята раса. Веднага след като могадорианците унищожат гардовете, те ще убият и последния човек на Земята. Нима правителството не знае за това? Предполагам, че могадорианците са обрисували много по-различен образ за себе си.

Някъде над мен се разнася мъжки глас. Не е на агент Пърди, който разговаря с мен, докато бях в контейнера. Отварям очи, за да погледна за вентилационен отвор или говорител, но от непрестанно мигащата светлина не виждам нищо.

— Приготви се да бъдеш транспортирана, номер Шест.

В средата на вратата се отваря малко прозорче. Тръгвам към него и виждам върху поставка пластмасова чаша, пълна с червена течност. Вътрешностите ми се обръщат само при вида ѝ. Защо пък червена? И тя ли е наблъскана с наркотици подобно на водата, която пих по-рано?

— За да те транспортират, трябва да изпиеш водата. Ако не я изпиеш, ще бъдем принудени да ти я инжектираме.

— Върви по дяволите! — изкрещявам към тавана.

— Пий! — повтаря гласът, нетърпящ възражение.

Вземам чашата и отивам до тоалетната. Вдигам чашата високо и я изливам демонстративно. Едва е изтекла последната капка, когато вратата на килията рязко се отваря. Няколко мъже с полицейски палки и щитове се спускат към мен. Стягам се за битка. В стомаха ми плъзват киселини, защото ще се наложи да използвам заветите си. Смятам, че този път ще успея да го направя. Също така мисля, че мигащата светлина ще ми даде предимство.

Посрещам първия мъж с удар с длан в гърлото. От лявата ми страна някой посяга с палката си към мен. Хващам китката на атакуващия и хубавичко я извивам. Чува се пукане. Той изпищява и изпуска палката. Ето че вече си имам оръжие.

Останалите оформят кръг около мен, но под мигащата светлина движенията изглеждат някак забавени и е по-трудно да се проследят. Избирам си случаен мъж и строшавам палката си в коленете му. Той пада и аз се хвърлям върху съседа му. В гърлото ми се надигат стомашни сокове и преглъщам. Надявам се следващия път да стане по-лесно, след като се преборих с този пристъп. С дебелия край на палката удрям мъжа в слепоочието. Един от останалите мъже ме удря с нещо отзад по главата, а друг сграбчва кичур от косата ми и го дърпа. Използвам телекинезата си и ги удрям един в друг. От сблъсъка на телата им и двамата се строполяват и аз си позволявам да ги изритам.

Преодоляното веднъж гадене ту приижда, ту се оттегля, но за разлика от него способностите ми вече са постоянно с мен.

Срещу мен са застанали трима мъже, а аз съм въоръжена с две палки. Те насочват към мен електрошоково оръжие. Аз блокирам острите сонди още във въздуха и ги завъртам към стрелците. Най-после вратата е свободна и не виждам нова заплаха. Излизам от килията. Стягам се и се превръщам в невидима. Болката, която ме връхлита, е най-силната досега, но знам, че мога да я преодолея. Трябва да издържа още малко, докато се измъкна оттук и открия останалите.