Възходът на номер Девет

Глава 8

Около мен се стеле гъст дим, който започва бавно да се разсейва. От мястото на пода, където лежа, виждам десетки чифта крака и черни ботуши. Вдигам глава и съзирам още толкова пушки, и всички те са насочени към главата ми.

Погледът ми се мести от тежките ботуши към противогазите и с облекчение разбирам, че принадлежат на хора, а не на могадорианци. Но какви са тези хора, които използват оръжията на могадорианците? Някой опира в тила ми цевта на пушка. Мога да се възползвам от телекинезата си, за да я отхвърля от себе си и да я метна на километър оттук чак в планината, но болката от гривната е толкова силна, че не ми позволява да се съсредоточа достатъчно, за да го направя. Един от мъжете ми казва нещо, но не съм в състояние да разбера какво ми говори.

Искам да се фокусирам върху нещо, което да ми помогне да преодолея болката, и виждам Девет, който стене върху килима. Оттам, където съм, ми се струва, че трудно диша, а и сякаш не може да движи ръцете и краката си. Искам да му помогна и правя усилие да се изправя. Надигам се леко, но някой ме сритва обратно на земята. Претъркулвам се по гръб и в момента, в който го правя, в лявото ми око се забива голяма цилиндрична тръба. В тръбата има хиляди светлинки и аз наблюдавам как се въртят вкупом, и се превръщат в плътен зелен лъч. Това несъмнено е могадорианско оръжие като онова, което ме парализира пред горящата ни къща във Флорида. Фокусирам другото си око встрани от оръжието и виждам мъж с кафеникав шлифер. Той дръпва противогаза от лицето си. Под него се показва ореол от бяла коса и месест гърбав нос, който по всяка вероятност е чупен неведнъж. Изпитвам желание да го разбия за пореден път.

— Не мърдай — изръмжава към мен — или ще дръпна спусъка!

Отправям поглед към Девет, който като че ли започва да се съвзема. Седи изправен и се оглежда, опитва се да се отърси от замайването. Мъжът, който притиска могадорианското оръжие в лицето ми, поглежда към него.

— Какво си мислиш, че правиш? — казва той.

Девет му се хили спокойно, вече с прояснен поглед.

— Опитвам се да реша кого от вас да убия най-напред.

— Накарай го да млъкне! — изкрещява женски глас. В стаята влиза някаква жена, тя също носи могадорианско оръжие. Двама от мъжете опират ботушите си в рамото на Девет и го натискат към пода. Жената сочи към мен, някой ме хваща за раменете и ме изправя на крака. Друг ме сграбчва за китките, за да ми сложи белезници.

— Кучи син! — изкрещява той, когато докосва гривната ми.

Може и да не знам какво точно прави тази гривна, но това сега определено ми харесва.

Вече стъпил на краката си, успявам да се стегна. Виждам десет или дванайсет мъже с маски, всички държат пушки. Мъжът и жената, които говореха преди малко, изглежда, са техни началници. Оглеждам се за Бърни, но никъде не го виждам. Въпреки това чувам гласа му в главата си.

Просто чакай. Нека разберем какво искат и какво знаят.

— Какво искате от нас? — питам мъжа със счупения нос.

Той се изсмива и поглежда към жената:

— Какво искаме, специален агент Уокър?

— Като начало искам да знам кой е приятелят ти там. — И тя сочи с тръбата назад към Девет.

— Не познавам това момче — обажда се той. После издухва падналата върху лицето му коса и ги удостоява с усмивка.

— Спрях се тук, за да му продам прахосмукачка. Къщата прилича на бунище, затова си помислих, че една прахосмукачка ще му свърши добра работа.

Мъжът се завърта към Девет.

— Това ли има в тези луксозни сандъци? Прахосмукачки? — Той кимва към един от другите мъже и казва: — Нека хвърлим едно око на тези прахосмукачки, какво ще кажете? Може и аз да си купя една.

— За мен ще е удоволствие — казва Девет със зловеща усмивка. — Ще ви направя отстъпка. Две на цената на три.

За част от секундата погледите ни се срещат. После Девет извръща очи към стената, където един молец кръжи близо до тавана. Бърни Косар. Сигурен съм, че Девет също е чул нарежданията му да изчакаме и да видим как ще свърши всичко това. Чудя се дали ще успее да запази самообладание. Един от войниците щраква на ръцете му чифт белезници и той отново се надига рязко. Виждам, че белезниците на китките му вече са счупени. Само държи ръцете си една до друга, за да поддържа заблудата.

Девет просто изчаква подходящия момент, за да премине в атака. Съмнявам се дали изобщо е възнамерявал да послуша БК. Разтварям ръце зад гърба си и леко, и безшумно се освобождавам от собствените си белезници. Каквото и да се случи оттук нататък, трябва да съм готов.

Няколко войници са се скупчили около сандъка на Девет. Един от тях блъска ли, блъска с приклада на пушката си върху ключалката на капака, но от това няма никакъв ефект. Въпреки това той удря още няколко пъти, видимо ядосан от неуспеха си.

— Какво ще кажете за това? — Специален агент Уокър вади револвер. Тя стреля по ключалката, куршумът рикошира и едва не улучва крака на един от войниците.

Мъжът със счупения нос сграбчва Девет отзад за врата, изправя го и го хвърля напред. Девет не може да поддържа повече измамата с белезниците, напряга се и се приземява на ръце и колене. Мъжът разбира, че ръцете му са свободни, и крясва през рамо:

— Някой да ми даде други белезници! Тези тук са счупени!

С брадичка, притисната към гърдите, Девет се тресе от смях с цялото си тяло. После изтласква краката си назад и прави лицева опора. И още една. Един от мъжете изритва дясната му ръка изпод него, но Девет продължава в същия ритъм. Отново прави лицева опора, този път само с една ръка. Офицерът отново го рита, но Девет реагира бързо и не позволява на удара да го събори. За секунда дясната му ръка е на пода и той продължава да прави лицеви опори на една ръка, което показва, че е в перфектна форма. Четирима войници се нахвърлят върху него, всеки от тях го е хванал за крак или ръка, но Девет само продължава да се смее. Изведнъж се усещам, че се смея заедно с него. Смахнатото му чувство за хумор е заразително. Човече, свалям ти шапка.

Специален агент Уокър се обръща към мен. Бавно издърпвам ръцете си напред, счупените белезници увисват на китките ми. Раздвижвам пръсти, неволно вдигам ръце на тила и започвам да си свирукам с уста.

Тя присвива очи и ме гледа с възможно най-кръвнишкото изражение, на което е способна.

— Знаеш ли какво се случва на деца като тебе в затвора? — пита.

— Бягат от него? Както направих и аз последния път? — Гледам я невинно с широко отворени очи.

Чувам как при това ми изпълнение Девет започва да вие от смях под скупчените върху него войници. Трябва да му призная, че с него никога не е скучно, дори и в момента.

Сега вече съм се ухилил до ушите. Знам, че тези мъже тук просто се опитват да си вършат работата. Смятат, че така допринасят за безопасността на страната си. Точно сега обаче аз ги ненавиждам. Мразя ги затова, че ни забавят, мразя и тази жена, която се прави на велика. А също така и затова, че носят оръжията на могадорианците. Но най-вече ги мразя, че пречупиха Сара и успяха да ни заловят двамата със Сам миналата седмица. Чудя се какво ли са ѝ обещали, за да я накарат да ме предаде. Възползвали са се от чувствата ѝ? Обещали са ѝ, че ще ме пощадят, ако им помогне да ни хванат? Може да са казали, че ще ѝ позволят да ме посещава в затвора, докато лежа там заради своите така наречени грешки? Поглеждам към Бърни Косар, но молецът никъде не се вижда. Изведнъж виждам тлъста кафяво-бяла хлебарка, която забързано пъпли нагоре по крака ми и се пъхва в джоба на джинсите ми.

Девет ще задържи нещата още известно време — казва ми БК. — Но не знам още колко дълго. Разбери каквото можеш, бързо.

Мъжът, който явно е главният тук, пляска с ръце, за да привлече вниманието на останалите.

— Е, добре! Сега да изчезваме с тези момчета тук, преди да са се появили нашите хора.

— А кои са тези ваши хора? — питам аз, макар че по някакъв начин знам много добре, че правителството на САЩ и могадорианците действат заедно. Това е единственото възможно обяснение на това, че използват могадорианско оръжие срещу нас. — Защо не ги искате тук?

— Затваряй си устата! — крясва специален агент Уокър. Тя изважда мобилен телефон и набира някакъв номер. — Водим го плюс още един. — Говори на някого. — Два сандъка. Не, но ще го отворим. До скоро.

— Кой беше това? — продължавам да питам. Тя не ми обръща внимание и прибира телефона си.

— Хей, приятелче, мислех си, че искаш да си купиш прахосмукачка — обръща се към мен Девет. — Наистина трябва да продам нещо. Шефът ще ме убие, ако се прибера отново с пълен кашон.

Мъжете го изправят на крака. Девет изтяга гръб и се усмихва самодоволно като котка, която е хванала мишка.

— Няма значение къде ще ни заведете. Няма затвор, който може да ни задържи. Ако знаехте кои сме, нямаше да си губите времето с тия простотии.

Агент Уокър се изсмива.

— Знаем кои сте и ако бяхте толкова умни и такива пичове, на каквито се правите, първо нямаше да се оставите да ви намерим.

Войниците взимат сандъците ни и излизат през предната врата. На китките ни щракват нови белезници. На Девет слагат три чифта.

— И идея си нямаш на какво сме способни — казва той със смразяващо благ глас, докато ни извеждат през предния двор. — Ако исках, щях да ви убия за секунди. Имате дяволски късмет, че съм такова добро момче. Засега.