Намираме се пред планински проход. Отвъд него се вижда тесен път, който върви право нагоре по билото на планината. Крейтън ми казва да вървя отзад и да прикривам следите, а Шест и Шарма повеждат групата. Чудя се как ли се чувства командирът от измяната на войниците му. Мисля си още дали, когато отново поеме командването, ще успее да преодолее съмненията си в тяхната лоялност. И през ум не ми минава да го попитам такова нещо, не и поради предположението, че той е знаел. Няма начин да не е знаел. В ръката ми е малкото клонче от сандъка. Трябва да разбера за какво служи. Когато го взех за пръв път — първия път, когато изобщо отворих сандъка си там, в приюта на Санта Тереза, когато Аделина все още беше жива, нямах време да разбера за какво служи. Ясно си спомням обаче, че когато го показах навън през прозореца, усетих някаква магнетична сила. Почти инстинктивно прокарвам палец по гладко одяланата му повърхност. Не след дълго забелязвам, че то някак въздейства върху дърветата край нас. Насочвам го към тях и се концентрирам върху онова, което искам да се случи. Чува се скърцане на корени и шумолене на листа. Обръщам се и тръгвам обратно по пътеката, моля редиците от дървета да ни прикриват и те започват да се привеждат едно към друго и да сплитат клони. Сега никой не може да ни проследи. Толкова много искам да помогна, а не да причинявам беди, искам да накарам наследството ми да ни служи и затова всеки път, когато някое дърво откликне на молбата ми, изпитвам огромно облекчение.
Вървим потънали в мълчание през повечето време. В един момент, отегчена от изкачването, навеждам едно клонче точно пред Шест и то я бръсва по лицето. Тя го отмахва с ръка, без да забавя крачка, потънала в мисли за това какво ли още ни очаква. Докато вървим, си мисля за Шест. Колко смела беше тогава с войниците. Винаги е толкова спокойна, уравновесена и съсредоточена. Поема командването и взима решения, сякаш това е най-естественото нещо, което може да направи. Някой ден ще бъда като нея. Убедена съм в това.
Чудя се какво ли щеше да каже Аделина за Шест — а и за мен сега. Колко ли щях да съм напреднала, ако тя бе продължила да ме обучава. Знам, че след всичките тези години в сиропиталището без нейните напътствия не съм това, което би трябвало да бъда. Не съм толкова силна и самоуверена като Шест. Не съм и толкова интелигентна като Елла. Опитвам се да превъзмогна негодуванието си, мисля си за Аделина и последната ѝ благородна постъпка. Хвърли се безстрашно срещу могадорианците, въоръжена само с един кухненски нож. Опитвам се да спра спомена, преди да стигна до онази част, когато умря. Почти никога не стигам дотам. Да бях имала смелостта да я подкрепя в схватката или ако знаех как да използвам телекинезата си, за да махна ръката на могадорианеца от врата ѝ. Ако тогава го бях направила, тя можеше да върви редом до нас сега.
— Ще направим почивка тук — казва командирът и гласът му прекъсва мислите ми. Той посочва два плоски каменни блока, огрени от следобедното слънце. Точно зад тях се вижда поточе със свежа вода. — Но не за дълго. Трябва да извървим още много път, преди да падне нощта. — Той вдига поглед към следобедното небе.
— Защо? Какво се случва през нощта? — пита Шест.
— Разни странни неща. Такива, каквито не си готова да видиш.
Командир Шарма сваля обувките и чорапите си, навива някак припряно крачолите на панталона и нагазва в потока.
Крейтън също събува обувките и чорапите си и тръгва след него.
— Виж какво, командире, гласувахме ти голямо доверие, като те последвахме в тази планина. Можеш поне да отговориш на въпросите ни, когато решим да ги зададем. Ние имаме много важна мисия и ти трябва да проявиш съответното уважение.
— Аз наистина ви уважавам, сър — отвръща командирът. — Но изпълнявам заповедите на Вишну.
Крейтън поклаща глава недоволно и навлиза навътре в потока. Забелязвам, че Елла се е отдалечила и седи сама на един от облите камъни до потока. През цялото време, докато се изкачваме, тя беше с тъмните очила от сандъка ми и сега използва възможността да ги избърше грижливо в ризата си. Когато вижда, че я наблюдавам, тя ми ги подава.
— Извинявай, Марина. Не знам защо съм се вкопчила така в тях. Просто…
— Няма проблем, Елла. Те ти помогнаха да видиш нападението преди всички нас. Може и да не знаем всичко, което могат да правят, но ти май се справяш чудесно с тях.
— Да, така е. Чудя се дали има още нещо в тях, от което да се възползвам.
— Какво видя, докато вървяхме? — пита Шест.
— Дървета, дървета и още дървета — отвръща Елла. — Продължавам да чакам нещо да се случи или да видя нещо необичайно. Иска ми се да вярвам, че това е така, защото просто няма какво да видя.
Разбирам, че е разочарована — по-скоро от себе си, отколкото от очилата.
Все още с клончето в ръка, аз привеждам едно дърво над камъка, за да направя сянка.
— Ами продължавай да опитваш.
Елла вдига очилата нагоре срещу светлината. После ги връща обратно и аз имам усещането, че чета мислите ѝ, чувам как ми благодари, че я карам да се чувства част от екипа, че върши нещо полезно.
Поглеждам към Шест, която се е изтегнала на земята.
— Ами ти, Шест? — питам я. — Искаш ли да изпробваш нещо от моя сандък?
Тя се изправя, прозява се и поглежда към пътеката.
— Така съм си добре. Може би по-късно.
— Както искаш.
Тръгвам надолу към потока и хвърлям няколко шепи вода върху лицето си и отзад на тила. Точно когато поднасям шепа с вода към устата си, командир Шарма излиза от потока и казва, че е време да тръгваме. Приготвяме се да продължим изкачването по планината. Аз грабвам сандъка и го намествам на хълбока си.
Изведнъж пътят става много по-стръмен. Вече е и учудващо гладък, без камъни, сякаш наскоро е бил измит от буря. На всички ни е трудно да поддържаме скоростта. Крейтън се опитва да тича, за да използва инерцията, но се подхлъзва и пада.
— Така няма да стане — казва, докато се изправя и изтърсва от пръстта. — Ще трябва да се изтеглим през гората.
— И дума да не става — възразява командирът, който върви с разперени ръце като въжеиграч. — Няма да преодолеем пречките, като ги отбягваме. Няма значение с каква скорост се движим, само не трябва да спираме.
— Скоростта нямала значение? И това го казва човекът, който твърди, че нощем се случват разни странни неща? — сумти Шест. — Смятам, че трябва да ни кажеш още колко ще трябва да вървим, и ако е повече от три часа пеша, ще се наложи да влезем в гората и да зарежем препятствията — казва тя и го гледа настойчиво.
Поглеждам към клончето в ръката си и ми хрумва нещо. Съсредоточавам се върху дърветата от двете ни страни и навеждам клоните им надолу. Ето начин да се изтеглим нагоре, изкачване по въже, както правехме на Лориен.
— Какво ще кажете за това? — питам ги.
Шест се хваща за редицата от клони и прави няколко стъпки нагоре, за да изпробва здравината им. Провиква се през рамо:
— Супер си, Марина! Направо ни разби!
Продължавам да свеждам клоните, докато се изкачваме нагоре. Елла, все още с тъмните очила, оглежда гората около нас, като хвърля от време на време по някой поглед назад. По нататък пътеката става равна и сега е по-лесно да поддържаме темпото. Шест минава отпред и се затичва по пътя пред нас, като от време на време се обръща и докладва какво е видяла пред себе си. Всеки път казва едно и също:
— Още продължава.
Най-после се обръща и казва, че пътят се разделя на две.
Командир Шарма изглежда доста смутен от тази новина и усилва темпото.
Когато стигаме до разклонението, той се мръщи:
— Това е нещо ново.
— Как така нещо ново? — пита Крейтън. — И двата пътя изглеждат съвсем еднакво. Добре утъпкани, и то по един и същи начин.
Командирът стига до разклонението.
— Уверявам ви, че пътя вляво го нямаше преди. Вече сме съвсем близко до Вишну. Ще тръгнем насам.
Той тръгва уверено по дясното разклонение и Крейтън го следва.
— Чакайте — казва Елла. — Напред по десния път не се вижда нищо. През очилата се вижда само тъмна пустота.
— Точно това исках да чуя — обажда се Шест.
— Не. Тръгваме надясно — настоява командир Шарма. — Минавал съм много пъти оттук, скъпа моя.
Шест замълчава, после бавно се обръща към него:
— Не ме наричай „скъпа“, ако обичаш — казва му предупредително.
Докато командир Шарма и Шест се гледат гневно, съзирам някакъв надпис в началото на лявото разклонение. Вглеждам се отблизо, няма никакво съмнение. Там е изписана цифрата осем.
— Според това тук Елла е права. Трябва да вървим наляво. — Посочвам им цифрата.
Шест отива до драсканицата на пътя и с тока на обувката си прави черта под нея.
— Имаш набито око, Мартина. — Крейтън разглежда цифрата и се усмихва.
Отново заемаме реда си в колоната — командир Шарма с неохота минава отпред при Шест, а аз минавам отзад. Пътят става малко по-стръмен и леко каменист. Изведнъж, за изненада на всички ни, пред нас изниква силен поток, който се лее надолу по пътеката. Камъните под краката ни скоро се превръщат в малки островчета. Скачам от камък на камък, но скоро водата изцяло ги покрива. Внезапно се озоваваме сред истинска река.
Елла първа се обажда:
— Дали пък очилата не ни подведоха? Може би това наистина да не е бил верният път.
— Не, този е правилният — възразява командирът.
Навежда се и прокарва леко пръстите си по повърхността на водата.
— Това е знак, който и преди съм виждал.
Нямаме представа какво означава тази загадъчна забележка, но щом сме стигнали дотук, ще трябва просто да продължим.
Течението на реката става по-силно и на нас ни е все по-трудно да вървим срещу него. Изкачваме се с мъка нагоре, водата вече стига до кръста на Елла и аз едва успявам да пазя равновесие. Но точно както внезапно се появи, така водата сега започва да тече по-бавно и завършва в голям вир. Високо над него е надвиснала като стена огромна назъбена скала, от върха ѝ се спускат четири отделни водопада и се разбиват с грохот във водата.
— Какво е това? — пита Елла.
В средата на гигантския вир се показва едва-едва заоблен бял камък. Върху него се извисява блестяща синя статуя на мъж с корона на главата и четири ръце.
— Всемогъщият бог Вишну — шепне командир Шарма.
— Я чакай малко. Това тук да е Осем? Една статуя? — обръща се Шест към Крейтън.
— Какво държи? — иска да знае Елла.
Проследявам погледа ѝ и виждам, че във всяка една от ръцете си държи някакъв предмет: розово цвете, бяла раковина, златен жезъл, а на върха на един от показалците му се вижда малък син кръг, който наподобява компютърен диск.
Командирът нагазва навътре във вира. Усмихва се и ръцете му треперят. Обръща се към нас:
— Вишну е Върховният Бог. В едната лява ръка държи раковина, за да покаже, че има способността да създава и да поддържа вселената, а в ръката отдолу има жезъл, който изразява властта му да разрушава материалистичните и демоничните наклонности. В едната дясна ръка държи чакрата, за да покаже, че има пречистено духовно съзнание, а в другата — красивото цвете лотос.
— Което показва божествено съвършенство и чистота — добавя Крейтън.
— Да, и това, както и много други неща! Точно така, господин Крейтън. Много добре!
Взирам се в статуята, във ведрото синьо лице, златната корона и предметите в ръцете ѝ, и чувствам как всичко друго избледнява в съзнанието ми. Споменът за битката в подножието на планината и онази сеч в Испания. Аделина и Джон Смит, Ектор. Вече не мисля за сандъка си и за Лориен, забравям и факта, че съм застанала насред студената вода. Енергията, която протича през мен, е невероятна. И ако съдя по омиротвореното изражение на другите, явно и те чувстват същото. Усещам как очите ми се притварят и се чувствам благословена, че съм тук.
— Хей! Той изчезна! — провиква се Елла.
Отварям рязко очи и я виждам да сваля бързо черните очила.
— Вишну изчезна!
Права е — на белия камък в средата на вира вече няма нищо. Поглеждам към Шест и Крейтън и виждам, че целите са нащрек, готови да реагират при най-малката опасност. Оглеждам се — какво е това, капан?
— Сега той ще ви подложи на изпитание — обажда се командир Шарма и прекъсва мислите ми. — Той е единственият между нас, който не изглежда шокиран от изчезването на Вишну. Затова ви доведох тук.
Виждаме го всички едновременно. Нещо закрива слънцето от върха на назъбената скала над вира и хвърля във водата дълга сянка със странна форма. Някакъв силует се движи наляво, върви бавно по самия ръб и спира точно над най-отдалечения от четирите водопада.
— Командире! — възкликвам аз. — Кой е това?
— Това е първото ви изпитание — отвръща той и пристъпва напред по тревистия бряг на езерото. Ние го следваме, без да сваляме поглед от фигурата на скалата.
Миг по-късно тя полита грациозно надолу. Забелязвам, че краката ѝ са странно къси и има широк, кръгъл торс. Пада бавно, сякаш се носи във въздуха, преодоляла гравитацията. Когато докосва повърхността на водата, няма никакъв плисък. Не се образува нито една вълничка. Шест стиска здраво в ръката си големия син медальон, който виси на врата ѝ. Елла отстъпва няколко крачки назад, по-далече от езерото.
— Това може да е капан — казва тихо Крейтън и изрича на глас мисълта ми. — Пригответе се за битка.
Шест пуска висулката от ръцете си и трие дланите си една в друга. Аз оставям сандъка си на земята и започвам да имитирам движенията ѝ, но се чувствам някак глупаво и се оглеждам крадешком да проверя дали някой не ме гледа. Слава богу, всички са заети с други неща. Истината е, че Шест знае как да се сражава, за това са я обучавали през целия ѝ живот. Всичко, което прави, си има своята цел. А аз просто търкам длани. Бавно прибирам ръце към тялото си.
— Ще ви изпитва един по един — казва командирът.
Шест изсумтява.
— Не вие диктувате правилата. Не и за нас.
Тя се обръща към Крейтън, който кимва в съгласие.
— Командире, не за това сме дошли тук — добавя Крейтън. — Дойдохме да намерим нашия приятел, а не да ни подлагат на изпитания или да се сражаваме.
Командир Шарма, без да каже нищо, тръгва към една малка полянка и сяда на ниската трева. Никога не бих предположила, че е човек, който може да се сгъне в поза „лотос“.
— Трябва да минете изпитанията един по един — казва той спокойно.
Съществото, или каквото е там, което се гмурна преди малко в езерото, все още е под водата. А аз съм единствената, която има завета да го последва там долу. Знам точно какво трябва да направя. И въпреки това съм изненадана, когато се чувам да казвам:
— Аз ще съм първа.
Поглеждам към Шест. Тя ми кимва и аз се гмурвам в езерото. Колкото по-надълбоко слизам, толкова по-тъмна става студената вода. Държа очите си отворени и отначало виждам само на сантиметри пред себе си в мътната вода. Но очите ми скоро свикват и погледът ми прониква далеч в езерото, способността ми да виждам в тъмнина ми идва добре дошла. Оставям водата да навлезе в дробовете ми и ме обзема познат покой. Дишам нормално и се оставям на действието на завета ми.
Достигам до калното дъно и се завъртам, оглеждам се във всички посоки за съществото, което се хвърли от скалата. Нещо преминава над дясното ми рамо и когато се обръщам, виждам фигура, която идва към мен. Той носи златна корона над късата си, гарвановочерна коса. Веждите му се очертават като два съвършени полукръга, а носът му е пробит и на него е закачен златен пръстен. Красив е по някакъв странен начин. Не мога да откъсна очите си от него.
Стоя напълно неподвижна в очакване да разбера какво иска. Той се приближава. Когато е на метър от мен и мога да го видя по-ясно, направо хлъцвам от изненада. Това, което бях взела за странно кръгъл торс, е всъщност тяло на костенурка. Гледам го като хипнотизирана и чакам да видя какво ще е следващото му действие. Толкова съм се прехласнала, че когато той се хвърля към мен и ме удря с двете си десни ръце, направо ми идва като гръм от ясно небе. Завъртам се и политам назад със сила, която съвсем ме зашеметява. Но това не продължава дълго. Краката ми бързо намират калното дъно, въртя се ужасена и се опитвам да го видя в мрака, напрегнала всичките си сетива и цялата нащрек. Нещо ме потупва по рамото и когато се обръщам, виждам синия мъж-костенурка. Мамка му, бързо се движи. Той ми намига, после замахва с двете си леви ръце, но този път аз съм подготвена. Повдигам ръката и коляното си навреме, за да блокирам удара. После забивам пета право в гърдите му и го ритвам с всички сили. Завъртам се и го нападам в гръб, обвивам ръце около врата му и се оглеждам за нещо, каквото и да е, което мога да използвам като оръжие. Виждам голяма канара, който се подава от калта пред нас, и се напрягам с всички сили, за да я измъкна от тинята и да я запратя към извънземната костенурка. Той вижда летящата към него скала и когато тя е на сантиметри от него, просто изчезва. Хоп — и го няма. Вместо върху него камъкът се стоварва върху мен и аз политам назад в калта.
Лежа замаяна в очакване да се появи отново, но него го няма. Накрая решавам да изплувам нагоре.
Първото нещо, което виждам, когато се показвам над повърхността, е Шест, която стои край езерото и ме търси с поглед.
— Какво се случи? — провиква се към мен.
— Тя издържа изпита. — Командир Шарма кимва доволно.
— Добре ли си? — крещи Елла. — Нищо не можах да видя през очилата.
— Добре съм — крещя и аз. И наистина съм.
— Какво искаш да кажеш с това, че е издържала? — иска да знае Крейтън. — Да не би това да е едно от изпитанията му?
Командирът не си прави труда да му отговори, а само се усмихва невъзмутимо.
— И така, кой е следващият?
Докато излизам от водата, погледът ми проследява ръката на командира, който сочи с пръст нещо над главата ми. Обръщам се и виждам отново неясна фигура, застанала на назъбената скала. Този път това е огромен брадат мъж с брадва в ръка.
Шест нагазва във водата до колене, докато аз се измъквам на брега и изстисквам водата от дългата си тъмна коса.
Тя е цялата ледено спокойствие и решителност, когато казва:
— Аз.
Фигурата тръгва към третия водопад и се хвърля надолу. Този път се образува мощен плисък, щом тялото му пада във водата. Виждаме как вълната се движи по повърхността на езерото, докато фигурата под водата се приближава към Шест. После от езерото се показва върхът на брадвата, последван от огромната глава. Шест стои с вкаменено лице и дори не трепва, когато мъжът се показва от езерото в целия си ръст и застава в плитчината до брега. Най-малко метър е по-висок от нея. Гигантът сумти и ръмжи, щом замахва с брадвата. Шест отскача встрани и преди той да успее да се отдръпне назад, тя замахва с крак и разцепва на две дървената дръжка на брадвата.
Великанът замахва с юмрук, но тя с лекота отбягва удара, като се привежда и извърта. При следващата атака Шест се прицелва с крак в капачката на коляното му. Великанът се превива на две и ръмжи от болка, тя улавя летящата към нея счупена дръжка и я запраща в главата му. Съществото изчезва още преди тя да стигне до него.
— По дяволите, това пък какво беше? — пита Шест и върти бясно глава на всички посоки, цялата нащрек, ако той отново изскочи отнякъде.
Командир Шарма продължава да се усмихва невъзмутимо. Този приятел започва наистина да ме дразни.
— Това беше второто изпитание, което преминахте. Има само още едно.
Преди някой да успее да отговори, се чува страховит рев. Политам назад ужасена при вида на съществото, което изниква от водата. То е високо над три метра, с глава на лъв и тяло на мъж. Има по пет мускулести ръце, сгънати от двете страни на тялото му.
Съществото отръсква водата от гривата си и с нов ужасяващ вой тръгва към Елла.
— Оо, мили боже! — Елла го гледа ококорена, с отворена уста.
— Не — казва Крейтън и пристъпва пред нея. — Ти не си готова, това вече е прекалено.
Елла го хваща за ръката. На лицето ѝ се появява лека усмивка и тя сякаш само за миг се превръща от уплашено дете в гард, готов за битка.
— Всичко е наред. Ще се справя.
Шест застава до мене. Двете сме в готовност да се намесим, ако Елла се нуждае от помощ. Съществото пристъпва към нея и тя отново си слага очилата. После се хвърля в атака.
Съществото размахва всичките си десет ръце към Елла, но тя прикляква и отбягва и десетте. Сякаш предвижда всеки негов удар още преди да се случи. Дървото зад нея поема удара. От него политат отломки и клони, стоварват се върху лицето на съществото и отскачат от гърдите му. Елла не се отдръпва, но и не напада, само обикаля около дървото и продължава да се изплъзва от десетте юмрука. Те се стоварват върху ствола му.
Изведнъж Елла изкрещява:
— О, не, какво направих?
Преди да разбера какво иска да каже, се чува силен пукот и тежкият дънер се накланя напред. Точно преди да се стовари върху съществото, то изчезва както и преди. Дървото продължава да се свлича към земята, един голям клон перва очилата на Елла, друг се стоварва върху тях и ги разбива на парчета.
— Марина, толкова съжалявам! Видях, че ще се счупят, но не можех да направя нищо, за да го предотвратя.
Крейтън, Шест и аз се втурваме към Елла, която се взира в останките от очилата, пръснати в краката ѝ.
— Елла! Престани да се тревожиш за очилата. Ти спечели своята битка и съществото изчезна. Важното е, че си добре. Толкова се гордея с тебе — казвам ѝ аз.
— Елла, това беше невероятно! — добавя Шест.
— Поздравления — намесва се командирът. Той продължава да си седи спокоен като Буда. — Вие току-що победихте трима от аватарите3 на Вишну. Преминахте през изпитанията му. Първият беше Курма4, получовек — полукостенурка, който разбунил древния океан, за да могат други мирни богове да възвърнат безсмъртието си. Мъжът с брадвата беше Парашурама5, първият воин светец. Последният беше едно от най-могъщите превъплъщения на Вишну, човека лъв, Нарасимха6. Сега вече можете да очаквате появата на самия Вишну.
— Достатъчно го чакахме — процежда Крейтън през зъби, ръцете му са свити в юмруци.
— Добре ще е да се покаже вече, и то по-бързо.
— Я по-спокойно. — Откъм високата трева зад мен се чува момчешки глас. — Командирът само следваше заповедите ми. Бях просто предпазлив.
Гледаме как към нас се приближава статуята на Вишну, жива и усмихната.
— От много време чакам да се срещна с вас.