От часове лежа будна и наблюдавам огъня. Вътре в колибата Елла спи в хамака, а Шест и Крейтън похъркват, свити под одеяло върху пода. След известно време пламъците на огъня затихват и остава само тлееща жарава. Димът се вие във въздуха и сякаш увисва под балдахина от дървета. Накрая огънят напълно изгасва.
Не мога да заспя. Толкова години бях сама, затворена в онова сиропиталище, изпълнена с гняв и завист. Сега най-после мога се отърся от тези чувства. Сега вярвам, че няма невъзможни неща, щом сме заедно. И затова не мога да разбера защо, щом се замисля, пак усещам онази пустота дълбоко в мен. Мисля, че знам какво означава това; чувствам се самотна. Но аз не съм сама, напомням си го непрестанно.
Поглеждам към Осем, който спи близо до огъня. Свит на кълбо, изглежда по-малък. Под тънкото одеяло сънят му е неспокоен. Гледам го как се мята и върти, и рови с ръце в доволно рошавата си коса. Подклаждам въглените за още топлина и пращенето им го кара да се размърда. Не знам защо, но изпитвам желание да го закрилям. А, от друга страна, си представям мускулестите му ръце и ми се иска той да ме закриля. Вероятно причината е в привличането на противоположности. Той е игрив, а аз, аз не съм.
Челото на Крейтън е набраздено от тревожни бръчки, докато буди останалите. Всички бързаме да се отърсим от паяжината на сънливостта. Знам, че Крейтън се притеснява как ще ни качи всичките на самолет.
Мислите ми се връщат към виденията на Осем за Сетракус. Той представлява най-голямата заплаха за нас, по-голяма дори от шайка добре въоръжени могадорианци. Крейтън е убеден, че не сме готови да се изправим срещу Сетракус. Не сме усъвършенствали все още заветите си, не сме имали възможност да се обучим как да се бием заедно и трябва да намерим Четири, Пет и Девет, преди да се изправим пред такава заплаха, каквато е Сетракус Ра. Когато миналата вечер се изказах в този смисъл, Девет поклати глава, разочарован от толкова скептицизъм.
— Сигурен съм, че заедно можем да го надвием — каза той. — Виждал съм го в сънищата си, усещал съм мощта му. Знам на какво е способен, но също така знам на какво сме способни и ние, а то е в пъти повече от онова, което може той. Вярвам в нас. Но няма да успеем, ако всички ние не сме убедени.
— Съгласен съм, трябва да унищожим Сетракус Ра. Но първо трябва да намерим останалите. Шансът да го победите е много по-голям, ако сте всички заедно — беше възразил Крейтън. Можех да усетя безпокойството, скрито в думите му.
Осем остана непреклонен, твърдо убеден, че сме достатъчни, за да победим.
— Сънищата ми ме насочиха към вас. И пак те ми казват: не бива да бягаме, дори причината да е да намерим останалите.
Осем се изправя и се протяга, ризата му се опъва нагоре и открива част от стомаха му. После се навежда, взема една тояга и я завърта сръчно с пръстите си. Не мога да сваля очи от него. Това е ново и непознато чувство за мен. Кара ме да се чувствам едновременно плаха и развълнувана.
— И така, къде искате да отидете? — обръща се той към всички нас.
— Източното крайбрежие11 на Съединените щати — отвръща Шест.
Тя изритва края на тоягата му, пръчката отскача и се приземява в нейните ръце. Тези двамата стават за комедийно дуо. Шест му подхвърля обратно тоягата и той изнася цяло представление от хващането ѝ. Играта им доста наподобява флиртуване. Трябва да призная, че изпитвам ревност. Дори и да исках, не бих могла да се държа така с Осем или с когото и да било. Шест си е такава, лесно се сприятелява. Нищо чудно, че двамата се забавляват добре.
— Добре, ако това е мястото, където искате да отидете, имаме две възможности. Самолет? Разполагаме ли с достатъчно пари за билети за всички ни?
Крейтън потупва джоба си и кимва.
— Няма проблем.
— Чудесно. Тръгваме към Ню Делхи, купуваме билети и след ден или малко повече ще сме в Съединените щати. Или до няколко часа можем да сме в Ню Мексико.
— Не всички можем да се телепортираме — напомня Шест, която чертае с крак в прахоляка.
— А може пък да можем — казва лукаво усмихнат Осем. Шест е начертала кръг, а Осем посяга с крак и добавя две очи, нос и широко ухилена уста. — Една кратка разходка, а после е въпрос на вяра и огромен скок.
Очевидно му доставя удоволствие да ни държи в неведение. Виждам, че другите кимат в съгласие, толкова увлечени от неговата самонадеяност, че забравят да попитат за подробностите. Не искам да съм тази, която да напомни, че нямаме представа какво има предвид.
— Звучи ми като по-бързо от самолет — отбелязва Елла. — И по-прохладно.
— Привлече вниманието ми — намесва се Крейтън и намества моя сандък върху раменете си. — Колкото по-бързо ни обясниш за какво говориш, толкова по-добре. Ако Сетракус Ра е наистина тук на Земята, трябва да действаме веднага.
Осем вдига пръст, приканвайки Крейтън към търпение. После сваля ризата и панталоните си.
— Не и преди сутрешното ми плуване — казва той.
Осем спринтира към края на скалата, от която пада водопадът. Без да спира, той полита, разперил встрани ръце. Подобно на птица, сякаш плува във въздушните вълни. Втурвам се към скалата и поглеждам надолу. Улучвам момента, в който той стига водата, сменя формата си и се гмурка като червена риба мея, а после изплува като себе си. Усещам непреодолимо желание да скоча и го последвам.
Водата е стряскащо студена, но когато изплувам, лицето ми пламти. Какво ми става? Обикновено не съм така импулсивна.
— Добро гмуркане — коментира Осем, който плува на място, близо до мен. Той разтърсва глава и черните му, блестящи къдрици политат около главата му. — Как предпочиташ да те наричат: Марина или Седем?
— Няма значение — отвръщам смутено.
— На мен ми харесва Марина — заявява убедено той. — За пръв път ли си в Индия, Марина?
— Да. Дълго време бях в Испания. В сиропиталище.
— В сиропиталище, хм. Поне си била сред много деца, могла си да намериш приятели. Не като мен.
Виждам колко самотен е бил. Решавам да не му обяснявам как ме мразеха останалите момичета и че, докато Елла не се появи, нямах приятели. Затова само свивай рамене.
— Предполагам. Сега съм по-щастлива.
— Знаеш ли какво? Харесвам те, Марина — казва той. Произнася името ми, сякаш го вкусва. — Мълчалива си, но си върхът. Напомняш ми на…
Неочаквано между двама ни се чува силен плясък. Образувалите се вълни ни раздалечават. Между нас изплува Шест. Наблюдавам появата ѝ, русата ѝ коса пада прекрасно върху гърба ѝ. Без да каже дума, тя се гмурка под водата и дръпва Осем след себе си. Аз също се гмуркам и ги гледам как се боричкат под водата, докато Осем не моли за пощада. Шест го пуска.
— Проклятие, силна си — казва той, като плюе вода.
— Не го забравяй — ухилва се тя. — А сега, моля, нека се махаме оттук.
Гледката на Шест и Осем ме изпълва с ревност, но сега не е моментът за това. Скривам се под водата за малко, за да се взема в ръце. Оставям водата да изпълни дробовете ми и потъвам, потъвам, докато пръстите ми не докосват скалистото, тинесто дъно. Сядам сред кишата и правя опит да събера мислите си. Ядосвам се на себе си, че съм толкова чувствителна. Това е само едно увлечение! Нищо повече. А наистина ли ме е толкова грижа, че Осем предпочита прекрасната, руса коса на Шест пред моята рошава коса? Та тя не е заплаха за мен. Ние трябва да действаме като екип, да си вярваме един друг. Не желая да се сърдя на Шест, особено след всичко, което е сторила за мен. Крача по дъното и се надявам да ми хрумне нещо остроумно, което да кажа, когато изплувам. Не се получава.
Осъзнавам, че съм се озовала точно под мястото, където водопадът се влива в езерото и водата е прозрачна и искряща. Погледът ми е привлечен от нещо блестящо. Това е дълъг, сребрист предмет, забит в тинята.
Приближавам се, за да го огледам. Дълъг е около пет метра и докато го обикалям, установявам за моя изненада, че това е кабина на пилот и предно стъкло. Тогава виждам вътре на седалката един сандък. Не вярвам на очите си — възможно ли е това да е корабът, който Осем е видял да излита в деня, когато могадорианците са го нападнали и са убили неговия сепан? Дочувам приглушен вик и разбирам, че е от мен. Хващам дръжката върху корпуса и дръпвам. Тя не помръдва. Тук на дъното налягането на водата е доста силно, но аз дърпам упорито и накрая вратата на каютата се отваря. Нахлува вода отвън и се смесва с тази отвътре. Грабвам сандъка, който е плъзгав, и се насочвам към повърхността.
Първото, което забелязвам, са Шест и Осем, седнали на тревата, да разговарят. Елла върти тоягата на Осем над главата си и пред нея. Крейтън я наблюдава, подпрял брадичка върху ръцете си. Елла ме вижда и захвърля тоягата в тревата.
— Марина! — вика тя.
— Хей, ето те и теб! Къде изчезна? — провиква се и Осем и се приближава към водата.
— Излизай, Марина! — намесва се и Шест. — Наистина трябва да се размърдаме!
Вдигам сандъка над водата и го задържам във въздуха, да го видят всички. Не ме е грижа, че върху главата ми се излива кал и тинеста вода. Усмивката ми е толкова широка, та чак лицето ме заболява. Наслаждавам се на изражението върху лицата им — ококорени очи и зяпнали уста. Толкова съм доволна от себе си, че използвам телекинезата си, за да пренеса сандъка над Осем и Шест и да го оставя да плува във въздуха.
— Виж какво намерих, Осем!
Осем изчезва от тревата и се появява във въздуха до сандъка. Обвива ръце около него и го гушва, както е покрит с кал. После, без да го изпуска от ръце, се телепортира на брега на езерото.
— Не мога да повярвам — продумва накрая той. — През цялото време е бил точно тук. — Изглежда смаян.
— Беше на дъното на езерото в кораб на могадорианец — обяснявам аз, докато излизам от водата.
Осем изчезва отново и се телепортира точно пред мен. Носовете ни почти се допират. Преди да осъзная колко приятен е топлият му дъх върху лицето ми, той ме хваща, силно ме целува по устата и ме завърта. Тялото ми се сковава и аз нямам идея къде да дяна ръцете си. Изобщо не ми е ясно какво да правя, така че се оставям на течението. Вкусът му е едновременно солен и сладък. Светът около мен сякаш изчезва и аз плувам в тъмнина.
Когато ме пуска, аз се отдръпвам малко и се вглеждам в очите му. Само един поглед ми е достатъчен, за да разбера, че този силно романтичен момент е бил спонтанен изблик на благодарност от негова страна. Нито повече, нито по-малко. Каква идиотка съм! Наистина трябва да се отърся от това увлечение.
— Никога не плувам тук. От самото начало се гмуркам от другата страна. — Той поклаща глава. — Благодаря ти, Марина.
— Хм, няма защо — прошепвам аз, все още замаяна от първата част на неговата благодарност.
— След като го прегърна за добре дошъл, няма ли вече да го отвориш? — пита Крейтън.
— О, разбира се! — възкликва Осем и се телепортира обратно при сандъка.
Шест се приближава до мен.
— Марина! Това беше направо страхотно! — Тя ме прегръща, отдръпва се и ме поглежда многозначително. — Привижда ли ми се, или току-що те целунаха?
— Малко необикновено, нали? — прошепвам аз и поглеждам дали не ревнува.
— Нищо необикновено. Мисля, че по-скоро е чудесно — отвръща тя, развълнувана заради мен. Като приятелка, като сестра. Срамувам се от себе си, че я ревнувах. Двете поглеждаме към Осем, докато Елла издава барабанни звуци, за да обяви отварянето на сандъка.
Осем поставя длани върху катинара. Той щраква и сандъкът се отваря. Осем веднага пъхва и двете си ръце до лактите, сякаш иска да докосне всичко вътре наведнъж. Развълнуван е като малко дете с нова играчка. Ние се струпваме около него и надничаме. Забелязвам, че някои от камъните приличат на моите, но други от предметите са напълно различни. Има стъклен пръстен, извит еленов рог, парче черен плат, който блещука в синьо и червено, когато Осем го докосва. Той грабва едно тънко парче злато с дължина на молив и го задържа изправен.
— Ах, колко се радвам да те видя отново.
— Какво е това? — пита Шест.
— Не знам истинското му име, но съм го нарекъл размножителна машина.
Осем го хваща като палка, вдига го над главата си и замахва като с камшик. Пръчката започва да се разширява надолу и настрани подобно на свитък. Много скоро придобива размер на каса на входна врата. Осем го пуска и то увисва пред него във въздуха. Осем минава зад него и започва да извършва движения с крака и ръце като кукла на конци.
— Добре — обажда се Шест. — Това е най-странното нещо, което съм виждала.
Осем се телепортира до нея и накланя глава, почесвайки брадичката си. Стои, сякаш оценява някакво шоу. Ние обръщаме глави към златната рамка за врата. Ръцете и краката продължават да се движат неспирно. Чакай малко. Сега има двама като него! Този, който стои до Шест, плясва с ръце, протяга отворена дланта си, парчето злато се свива и се връща обратно в ръката му. Начаса изчезва вторият Осем.
— Впечатляващо. — Крейтън ръкопляска силно. — Много скоро това чудо ще се окаже доста полезно. Ако не друго, ще свърши чудесна работа за отвличане на вниманието.
— Използвах го няколко пъти, за да се измъкна от вкъщи — признава Осем. — Рейнолдс така и не разбра какви способности имах. Аз все опитвах да разбера какво още мога да постигна със заветите си.
Крейтън подава на Осем дрехите му и вдига моя сандък.
— А сега наистина трябва да тръгваме.
— О, хайде де — казва Осем и нахлузва панталона си. Той вперва немигащ поглед в Крейтън и му се примолва. — Току-що получих отново сандъка се. Не мога ли да възстановя запознанството си с него? Толкова ми липсваше.
— По-късно — отвръща строго Крейтън.
Когато се обръща към нас, виждам, че се усмихва.
Осем прибира в сандъка златното парче, изважда един зелен кристал и го пъха в джоба си. После затваря сандъка, въздъхва драматично и го вдига. С възможно най-патетичен глас заявява:
— Е, добре. Повторната ни среща ще трябва да почака. Следвай ме, дружина!
— Колко често Сетракус се явява в сънищата ти? — пита Крейтън.
Вървим повече от пет часа и напредваме бавно през планината. Осем ни води по една виеща се пътека. Наоколо всичко е покрито с тънка снежна пелена, а вятърът е жестоко студен. Всички сме премръзнали, но Шест ни пази със своя завет, като изтиква вятъра и снега от пътя ни. Определено заветът за контрол над времето си е доста полезен.
— От доста време ми говори, опитва се да ме предизвика и да изгубя самообладание — отговаря Осем. — Но откакто е на Земята, ме посещава по-често. Дразни ме, лъже, а сега ме убеждава да се жертвам, за да можете вие да се върнете на Лориен. Напоследък успява да се добере до мен.
— И какво по-точно означава това? „Да се добере до теб“? — пита Крейтън.
— Миналата нощ в едно от виденията той ми показа моя приятел Девдан да виси окован във вериги. Не знам дали видението показва нещо, което наистина се случва, или е само трик, но той наистина ми бърка в мозъка.
— Четири също го вижда — намесва се Шест.
Осем се завърта. Върху лицето му се чете изненада. Той тръгва заднишком, а умът му очевидно е ангажиран да разреши загадката. Кракът му се подхлъзва застрашително на ръба. Това ме кара да посегна нервно към него. Но той дори не губи равновесие и продължава:
— Знаете ли, мисля, че го видях миналата нощ. Бях забравил за него досега. С руса коса? Високо момче?
— И по-красив от теб? Да, това е той — усмихва се Шест.
Осем престава да ходи заднишком и се умисля. Пропастта от лявата ни страна е дълбока сигурно седемстотин метра.
— Знаете ли, винаги съм смятал, че аз съм онзи, но очевидно съм грешал — казва той замислено.
— Какво си смятал, че си? — питам аз и ми се иска да се отдръпне от ръба на пропастта.
— Питакъс Лор.
— Защо си решил, че си ти? — пита Крейтън.
— Защото Рейнолдс ми каза, че Питакъс и Сетракус могат да контактуват един с друг. Но сега знам, че и Четири го може, а това ме обърка.
Осем тръгва отново напред.
— Как е възможно някой да бъде Питакъс Лор? — чуди се Елла.
— Предполага се, че всеки от нас ще поеме ролята на един от десетте оригинални старейшини, което означава, че някой от нас ще поеме ролята на Питакъс Лор — обяснява Шест. — Сепанът на Четири му го е описал в писмо. И аз го четох. Също така се предполага, че след време ние би трябвало да станем дори по-силни от тях. По тази причина могадорианците са се разбързали да ни унищожат, преди да станем по-опасни, по-добри в защитата си и в атаките срещу тях. — Тя поглежда към Крейтън, който кима в потвърждение на казаното от нея.
Струва ми се, че съм единствената от групата, която знае толкова малко, почти нищо, от собствената си история. Аделина отказваше да ми каже каквото и да било, да отговори на поне един от въпросите ми или само да загатне на какво ще бъда способна някой ден. Чувствам се страшно изостанала от другите. Единственият старейшина, за когото съм чувала, е Питакъс Лор, не че знам в кого ще се превъплътя. Когато му дойде времето, съм щяла да разбера кой от тях съм станала. Понякога се натъжавам, щом се замисля за всичко, което ми се иска, или какво би трябвало да бъде детството ми. Но не разполагам с време да тъгувам за неща, които не могат да се променят.
Елла тръгва редом с мен и докосва ръката ми с нейната.
— Изглеждаш тъжна. Добре ли си?
Усмихвам ѝ се.
— Не съм тъжна. Яд ме е на себе си. Винаги съм обвинявала Аделина, че не съм развила заветите си по начина, по който би трябвало. Но виж Осем. Изгубил е своя сепан, ама е продължил да работи върху онова, което е получил.
Вървим мълчаливи в продължение на няколко минути, докато Осем не се обажда:
— Някога пожелавали ли сте си старейшините да ни бяха дали наследствата ни, опаковани в заключени раници? — Той премества сандъка си в другата си ръка.
Поглеждам виновно към Крейтън. Правя крачка към него, за да си взема сандъка, но той ме отблъсква нежно.
— Засега ще го нося аз, Марина. Сигурен съм, че много скоро ще се наложи да поемеш ти тежестта му, но сега мога да помогна.
Продължаваме да вървим по хребета, когато пътеката свърша неочаквано пред една остра скала. Намираме се на няколкостотин метра от върха, а от лявата ни страна са се разпрострели Хималаите. Планините изглеждат огромни и сякаш безкрайни. Гледката отнема дъха и аз се надявам да остане в паметта ми завинаги.
— А сега накъде? — пита Шест и поглежда скептично към планината. — Не виждам път, който да води до върха. От друга страна, май нямаме голям избор.
Осем посочва към два тежки, скални блока, облегнати на планинския склон, после свива ръката си в юмрук. Големите камъни се разделят и разкриват издялано в скалата стълбище, което се вие и води вътре в скалата. Следваме Осем нагоре по стълбите. Обзема ме клаустрофобия и се чувствам уязвима. Ако някой ни последва, нямаме изход.
— Почти стигнахме — обажда се Осем.
Стълбите са леденостудени; студенината се просмуква от краката в тялото ми. Накрая те ни отвеждат в просторна каменна пещера, издълбана в планината.
Струпваме се в нея и се оглеждаме със страхопочитание. Таванът е сигурно сто и петдесет метра висок, а стените са гладки и полирани. На една от тях са издълбани дълбоко две вертикални линии, високи два метра и отдалечени една от друга на метър и половина. Между тях се вижда малък син триъгълник, а над него са издълбани три хоризонтални линии.
— Това да не представлява някаква врата? — питам аз и проследявам с поглед линиите.
Осем се отдръпва, за да имаме по-добра видимост.
— Не само представлява, това е врата. Врата към най-далечните кътчета на Земята.